Когато подкарах крайслера по тесните улички, започна да вали дъжд. Чистачките на предното стъкло глухо потропваха, помитайки струйките вода, а аз се взирах напрегнато в рано настъпилия вечерен здрач.

На два пъти сбърках пътя, но най-после открих портата в гъстия жив плет. На прикованата върху нея табела беше написано: „НОРТ СИЙВЮ7“ и бях сигурен, че при ясно време, ако се обърна с лице на юг, вероятно ще видя Атлантическия океан.

Подкарах по алеята край живия плет и навлязох в павирания двор на стара двуетажна къща от червени тухли, с вградени в стените дъбови греди и обрасъл в зелен мъх дървен покрив. На долния етаж светеше лампа.

Паркирах крайслера и с вдигната срещу вятъра и дъжда яка тръгнах през двора към вратата на кухнята. Потропах и някой се запъти да ми отвори. Резетата изскърцаха и горната половина на яката врата се разтвори, придържана от верига. Отвътре надникна някакво момиче.

Не ми направи никакво впечатление, защото бе облечена в провиснала синя моряшка блуза и бе висока девойка с рамене на плувкиня. Реших, че лицето й е доста обикновено — но същевременно и привлекателно.

Челото й бе гладко и високо, носът й бе дълъг, но не кокалест или пък закривен като клюн, а устните й — широко отворени в усмивка. На лицето й нямаше никакъв грим, а бледорозовата й кожа бе изпъстрена със ситни лунички по носа и бузите.

Косата й беше силно опъната назад и хваната в дебела плитка при врата. Тъмната й коса блестеше на светлината на лампата във всички оттенъци на черното, а подчертано извитите й вежди закриваха очите, които също ми се сториха черни, но когато светлината попадна върху тях, установих, че цветът им е също така наситено син, както водите на морското течение край Мозамбик, огрявани от лъчите на обедното слънце.

Въпреки бледата кожа външният й вид издаваше добро здраве. Бледата й кожа бе лъскава и еластична, което й придаваше някаква прозрачност и когато човек я наблюдаваше отблизо — както аз в същия миг, — струваше му се, че би могъл да надникне през повърхността към кипящата яркочервена кръв, пулсираща на топли вълни към шията и бузите. Тя докосна измъкналия се от плитката кичур коприненочерна коса, който се поклащаше на слепоочието й. Жестът ми хареса, защото издаваше, че е притеснена, и противоречеше на суровия израз на тъмносините й очи.

Внезапно усетих, че е необикновено хубава жена, защото, макар и да бе само на двайсет и няколко години, усещах, че вече не е девица, а истински зряла жена. У нея имаше не само воля на духа и зрялост, но и някакво силно излъчване на спокойствие, което възбуждаше любопитството ми.

Жените, които обикновено харесвам, са по-открити, не обичам да губя време в опознаване на характерите им. Но пред себе си виждах жена, с каквато нямах опит, и за първи път от дълго време се почувствах неуверен в себе си.

Бяхме се гледали един друг от доста време, без никой от двама ни да проговори или пък да се помръдне.

— Вие сте Хари Флечър — най-сетне проговори тя и гласът й бе нисък и нежен — обработен и добре овладян глас. Зяпнах я изненадано.

— Откъде, по дяволите, знаете името ми? — попитах аз.

— Заповядайте — откачи веригата и разтвори долната половина на солидната врага, а аз я последвах. Кухнята беше топла, приветлива и изпълнена с миризмата на нещо вкусно.

— Откъде сте научили името ми? — отново попитах аз.

— Видях снимката ви във вестниците — заедно със снимката на Джими — обясни тя. Замълчахме отново и се заоглеждахме пак един друг.

Беше по-висока, отколкото бях предположил първоначално, стигаше почти до рамото ми, а на дългите си крака бе обула тъмносини панталони, затъкнати в черни кожени ботушки. Сега можах да забележа тънкия й кръст и обещаващите гърди, напъващи под плътната блуза.

В началото реших, че е обикновена на вид, десет секунди по-късно я определих като хубава, а сега се чудех дали изобщо съм виждал някога по-красива жена от нея. Необходимо ми беше известно време, за да мога да го проумея.

— Поставяте ме в неудобно положение — най-после промълвих аз. — Не зная как се казвате.

— Казвам се Шери Норт — отвърна тя, а аз я зяпнах учудено, преди да се съвзема от изненадата. Тя беше съвсем различна личност от другата Шери Норт, която познавах.

— Известно ли ви е, че има цяла банда жени със същото име? — най-после се престраших аз.

— Не ви разбирам — намръщи се тя. Очите й изглеждаха очарователни под спуснатите клепки.

— Историята е доста дълга.

— О, извинете ме — тя сякаш едва сега се сети, че стоим прави в средата на кухнята и се гледаме един друг. — Заповядайте на масата. Желаете ли бира?

Шери извади две бири „Карлсберг“ от шкафа и седна срещу мен на кухненската маса.

— Щяхте да ми разказвате някаква дълга история — отвори капачетата на кутиите с бира и постави едната пред мен, а после ме загледа в очакване.

Започнах да й разказвам внимателно редактираната версия на преживяванията ми след пристигането на Джими Норт на Сейнт Мери. Тя умееше да слуша и аз имах чувството, че говоря на стара приятелка. Изведнъж ми се прииска да й разкажа всичко, цялата неподправена истина. За мен бе важно всичко да бъде както трябва от самото начало, без никакви уговорки.

Изобщо не я познавах, но й оказвах доверие, каквото не бях оказвал на никого другиго. Разказах й всичко точно така, както беше се случило.

Когато стана съвсем тъмно, тя поднесе вечерята — апетитно, изпечено в глинен гювеч месо с картофи, което изядохме с домашно приготвен хляб и масло от фермата. Продължавах да говоря, но не само за последните случки на Сейнт Мери и тя ме слушаше мълчаливо. Най-сетне бях намерил друго човешко същество, пред което можех да говоря без никакви задръжки.

Върнах се назад в миналото, разказах й, сякаш се изповядвах, за някогашния ми живот, даже и за съмнителния начин, по който бях се сдобил с парите, необходими за покупката на „Танцуващата по вълните“, и как добрите ми намерения по-късно са били осуетени.

Едва след полунощ тя най-после каза:

— Трудно мога да повярвам на всичко, казано от вас. Изобщо не ми изглеждате да сте такъв… вие ми изглеждате прекалено — тя сякаш се опитваше да намери подходящата дума — благоразумен — но усещах, че не бе намерила най-точната дума.

— Правя всичко възможно да бъда такъв. Но понякога ореолът ми пада от главата. Нали знаете, външният вид често лъже — рекох аз, а тя кимна утвърдително.

— Да, така е — но го изрече многозначително, вероятно като предупреждение. — Защо ми разказахте всичко това? Нали разбирате, че не е много разумно да го правите.

— Предположих, че е крайно време някой да научи всичко за мен. Извинете, че избрах вас.

Тя се усмихна.

— Нощес можете да спите в стаята на Джими — реши тя — Не мога да ви позволя да хукнете и да разкажете същото на някой друг.

Предишната нощ не бях спал и внезапно усетих, че съм изтощен. Чувствах, че едва ли ще имам сили да се изкача по стълбите до горния етаж — но трябваше да й задам още един въпрос.

— Защо дойде Джими на Сейнт Мери? Какво търсеше? — попитах аз. — Знаете ли за кого е работил, какви са били онези хора?

— Не зная — поклати глава тя и бях уверен, че ми казва истината. Не би ме излъгала, след като й бях оказал такова голямо доверие.

— Ще ми помогнете ли да открия истината? Ще ми помогнете ли да ги намеря?

— Да, ще ви помогна — отговори тя и стана от масата. — Ще си поговорим пак сутринта.

Стаята на Джими се намираше на горния етаж и стрехата на покрива й придаваше неправилна форма. Стените бяха накичени със снимки и отрупани с книги лавици, сребърни спортни трофеи и любими дребни предмети от момчешките му години.

Леглото беше високо, а дюшекът — мек.

Излязох да си взема сака от крайслера, а в същото време Шери сменяше завивките на леглото. После ми показа банята и ме остави.

Легнах и се заслушах в шума на дъжда по покрива, но само след няколко минути заспах. През нощта се събудих и чух лекия й шепот, носещ се някъде в притихналата къща.

вернуться

7

Морски изглед (англ.) — Б.пр.