Всяко писмо беше написано с различен почерк, но всичките бяха адресирани с елегантния краснопис на миналия век.

Пликовете бяха изпращани от различни краища на някогашната империя — Канада, Южна Африка и Индия, — а пощенските марки от XIX век сами по себе си имаха значителна стойност.

След като прочетох първите две писма, ми стана ясно, че господата Паркър и Уилтън са били пълномощници и са защитавали интересите на своите високопоставени клиенти, които пък са били на служба при кралица Виктория. Писмата представляваха наставления относно недвижими имоти, парични средства и застраховки.

Всички писма бяха с дати от периода между август 1857 година и юли 1858 година и вероятно са били закупени от антиквар или пък на търг за продажба на антики.

Прегледах ги набързо, но съдържанието им наистина беше много скучно. Единствената страничка на десетото писмо обаче привлече вниманието ми и усетих, че сърцето ми подскочи в очакване.

Две от думите бяха подчертани с молив и в полето бе нанесена бележка с почерка на Джими Норт.

Вниманието ми бе приковано от подчертаните думи: „Утринна светлина“.

Чувал бях вече същите думи. Не бях сигурен точно кога, но те ми напомняха за нещо.

Бързо започнах да чета писмото от самото му начало. Адресът на подателя бе посочен с лаконичното „Бомбай“, а датата беше 16 септември 1857 година.

Писмото зашумоля и аз открих, че ръката ми трепери от вълнение. Усещах, че съм попаднал на вярна следа. Писмото беше ключът на загадката. Положих внимателно писмото върху бюрото и го затиснах със сребърен нож за разрязване на хартия.

Зачетох го отново съвсем бавно, но някакъв шум отвлече вниманието ми. Дочух бръмчене на автомобил, който се приближаваше по алеята. По стъклата на прозореца проблеснаха фаровете на автомобила, който после зави към ъгъла на къщата.

Вдигнах глава и се ослушах. Шумът на двигателя заглъхна и вратите на колата се затръшнаха шумно.

После настъпи продължителна тишина, преди да чуя шепот и приглушен говор — бяха мъжки гласове. Надигнах се внимателно от масата.

След това Шери изпищя. Писъкът й се разнесе из цялата стара къща и сякаш ме пронизаха с нож в сърцето. Бликналият у мен порив да я защитя бе толкова мощен, че без да се усетя, полетях по стълбите и се намерих в хола на долния етаж.

Вратата на кухнята беше отворена и аз застанах на прага й. При Шери имаше двама мъже. По-едрият бе по-възрастен от двамата, беше облечен в бежово палто от камилска вълна и носеше вълнено таке. Лицето му бе посивяло и силно набръчкано, а очите му бяха хлътнали дълбоко. Устните му бяха тънки и безцветни.

Той извиваше ръката на Шери назад към гърба й и я притискаше плътно към стената до газовата печка.

Другият, по-млад мъж, беше слаб и с бледо лице, не носеше шапка и дългата му сламеножълта коса падаше свободно върху пристегнатите му в кожено яке рамене. Хилеше се радостно и дърпаше дясната ръка на Шери към сините пламъци на газовата печка, навеждайки я бавно надолу.

Тя се дърпаше отчаяно, но те я държаха здраво и от боричкането косата й беше се разпиляла.

— По-бавно, момче — обади се с дебел дрезгав глас мъжът с такето. — Дай й възможност да поразмисли.

Шери изпищя отново, щом пръстите й бяха натиснати безмилостно към съскащите сини пламъци.

— Давай, миличка, викай колкото си щеш — изсмя се русокосият. — Тук няма кой да те чуе.

— Освен мен — обадих се аз и те се извърнаха да ме погледнат със смешно изкривени от изненадата лица.

— Кой… — започна русият, освобождавайки ръката на Шери и посягайки бързо към задния си джоб.

Ударих го два пъти с ляв в тялото и с десен в главата и макар че не останах особено доволен — защото нито един от ударите ми нямаше достатъчно поразителна сила, — мъжът се свлече на пода, падайки тежко върху един стол и блъскайки се с глава в бюфета. Не можех да се занимавам повече с него и се хвърлих към онзи с вълненото таке.

Той придържаше Шери пред себе си и когато тръгнах към него, я бутна върху мен. Загубих равновесие и се наложи да я сграбча, за да не паднем и двамата.

Мъжът се обърна и излетя през вратата зад гърба му. Необходими ми бяха няколко секунди, за да се освободя от Шери и да прекося кухнята. Когато изскочих на двора, той бе на половината разстояние до старичкия спортен „Триумф“ и извръщаше глава назад.

Инстинктивно усещах, че се колебае какво да направи. Нямаше да успее да скочи в колата и да я обърне по посока на алеята, защото дотогава щях да съм го стигнал. Кривна наляво и хукна към притъмнелия изход на алеята с развети зад гърба му пешове на кашмиреното палто. Впуснах се след него.

Настилката беше покрита с хлъзгава глина и на него му беше трудно да тича бързо. Подхлъзна се и едва не падна. Аз вече го застигах, готвейки се да скоча отгоре му, когато се обърна и се разнесе острото щракане на автоматичен нож. Пред очите ми блесна изскочилото острие. Той се отпусна на колене с насочен нож и аз налетях направо без никакво колебание.

Не беше очаквал подобно поведение, блясъкът на стоманата действа смразяващо на мнозина. Замахна към корема ми с подъл удар отдолу нагоре, но ръката му трепереше, беше се задъхал от тичането и движението му бе съвсем немощно. Посрещнах китката му и в същото време нанесох удар по лакътя му. Ножът се изплъзна от ръката му, а аз преметнах тялото му през бедрото си. Той се строполи тежко по гръб, въпреки че размекнатата почва омекоти удара при падането. Забих едното си коляно в корема му и натиснах с цялата мощ на моите двеста и десет фунта живо тегло така, че изкарах всичкия въздух от дробовете му. Той се сви като зародиш в майчина утроба, мъчейки се да си поеме въздух, и аз го обърнах по корем. Вълненото таке падна от главата му и открих, че косата му е тъмна и гъста, прошарена на места със сребристи кичури. Хванах го здраво за косата, седнах върху раменете му и натиснах лицето му в дълбоката жълта кал.

— Никак не обичам момченцата, които изтезават момичета — приятелски му заговорих аз, но зад гърба ми изрева двигателят на триумфа. Фаровете му блеснаха и описаха широка дъга, докато се насочваха право към тясната алея.

Знаех си, че не бях ударил достатъчно силно русия, цялата ми работа беше прибързана и нескопосана. Зарязах мъжа в калта и се впуснах обратно по алеята. Колелата на триумфа забуксуваха върху паветата на двора, фаровете му блеснаха ослепително в очите ми и колата се понесе напред, поднасяйки се и криволичейки, щом излезе от паважа и пое по калната алея. Шофьорът овладя поднасянето и се насочи право към мен.

Хвърлих се по корем и се претърколих в студената кал на тесния канал, отвеждащ отпадъчните води надолу към високия жив плет.

Колата се блъсна силно в бордюра и живият плет полегна леко встрани. Колелата от близката й страна бясно се завъртяха върху каменния бордюр на канавката, надвисвайки на сантиметри от лицето ми и заливайки ме с дъжд от кал и окапала шума. После отмина нататък.

Щом се изравни с мъжа в оплесканото с кал кашмирено палто, колата спря. Той бе коленичил встрани от алеята и сега се вмъкваше с усилие в купето на колата. В мига, в който изпълзях от канавката и хукнах след спортната кола, тя потегли отново, хвърляйки потоци кал със завъртелите се на място задни колела. Напразно се опитвах да ги догоня. Колата набра скорост и изчезна нагоре по склона.