— Знаем, че сандъците са били отбелязани в товарния манифест на кораба. Известно ни е, че корабът е потънал и те вероятно са били все още на борда. Знаем точното местоположение на корабокрушението. То се потвърждава от корабната камбана.

— Съвсем точно.

— Само не знаем какво е имало в сандъците.

— Мръсни чорапи — рече тя.

— Четири тона мръсни чорапи? — попитах аз и изражението й се промени. Теглото на багажа не беше й направило никакво впечатление.

— Аха — усмихнах й се аз, — не си му обърнала внимание. Така си и мислех. Четеш толкова бързо, че в главата ти остава само половината от написаното.

Тя ме погледна сърдито.

— Четири тона, мило ми момиче, е доста голям товар — какъвто и да е той.

— Добре де — съгласи се тя. — Признавам си, че не съм добре с аритметиката. Но теглото изглежда внушително.

— Да кажем, че теглото на един нов „Ролс-Ройс“ е същото — така по-добре ще разбереш за какво става дума.

Очите й се разшириха от учудване.

— Ама това наистина е доста.

— Джими навярно е знаел за какво става дума и е имал достатъчно доказателства, за да убеди някои твърдоглави спонсори. И те са му повярвали.

— Достатъчно, за да… — започна тя, но не довърши. В погледа й за миг се мярна неотминалата скръб след смъртта на Джими. Почувствах се неловко и отвърнах очи, заемайки се много старателно с изваждането на писмото от вътрешния ми джоб.

Положих го внимателно върху масата помежду ни. Когато я погледнах, тя беше успяла да се съвземе.

Нанесената с молив бележка върху полето на писмото отново привлече вниманието ми.

— „Б. муз. Е. 6914/8/“ — прочетох го на глас аз. — Какво ли може да значи?

— Бакалавър по музика.

— О, страшно си умна — изръкоплясках й аз.

— Разгадай го ти тогава — предизвикателно рече тя, а аз сгънах писмото с достойнство и поръчах още две питиета.

— Е, дотук все пак надушихме нещичко — реших аз, след като платих на сервитьора. — Имаме представа за какво става дума. Сега можем да се заемем с другата следа.

Тя се наведе напред в мълчаливо очакване.

— Нали ти казах за онази измамница, русата Шери Норт? — тя кимна с глава. — Вечерта, преди да замине от острова, тя изпратила телеграма до Лондон. — Извадих от портфейла си копието на телеграмата и го подадох на Шери. Докато тя го четеше, аз продължих. — Явно, че е докладвала на шефа си, Мансън. Той трябва да е човекът, който дърпа конците. Сега ще се заема с него — обясних аз и допих вермута си. — Ще те оставя при храбрия ти чичо и ще ти се обадя утре.

Устните й се свиха с решителност, каквато не бях забелязвал дотогава, а в очите й се появи блясък като от матовото дуло на пистолет.

— Хари Флечър, ако си мислиш, че можеш да ме изоставиш точно когато започва да става интересно, ти сигурно не си наред.

Таксито ни остави на площад „Бъркли“ и аз я поведох към „Кързън стрийт“.

— Хвани ме бързо под ръка — прошепнах аз, хвърляйки потаен поглед назад. Тя веднага се подчини и чак след петдесет ярда попита шепнешком:

— Защо?

— Защото ми е приятно — отговорих й усмихнато аз с естествения си глас.

— О, какъв си бил! — понечи да се отдръпне, но не й позволих и тя капитулира. Заразхождахме се из улиците по посока на Шепърд Маркет, спирайки от време на време пред витрините като двойка туристи.

Сградата на „Кързън стрийт“ № 97 беше от баснословно скъпите жилищни блокове на шест етажа, с тухлена фасада и пищно украсена входна врата от месинг и стъкло, зад която се виждаше облицовано в мрамор фоайе, охранявано от униформен портиер. Подминахме входа и продължихме чак до частния клуб „Белият слон“, където пресякохме улицата и тръгнахме в обратна посока по отсрещния тротоар.

— Мога да отида и да попитам портиера дали мистър Мансън живее в апартамент № 5 — предложи Шери.

— Страхотно — рекох аз. — И като ти каже, че живее там, какво ще му обясниш? Че Хари Флечър иска да му се обади, така ли?

— Ти наистина си много досаден — реши тя и отново понечи да си освободи ръката.

— Точно по диагонала срещу № 97 има ресторант — задържах ръката й аз. — Хайде да седнем до прозореца отпред, да си поръчаме кафе и да изчакаме малко.

Когато се разположихме на масата до прозорците, откъдето виждахме добре отсрещната страна на улицата, минаваше три часът и до четири прекарахме много приятно. Открих, че не е трудно да забавлявам Шери, защото и двамата имахме сходно чувство за хумор, а на мен ми беше приятно да я слушам как се смее.

Тъкмо бях по средата на някаква дълга и заплетена история, когато ме стресна шумът на пристигащия пред № 97 ролс-ройс „Силвър Рейт“. Колата спря до тротоара и от нея слезе облечен в спретната гълъбовосива униформа частен шофьор, който тръгна към фоайето. Той се заговори с портиера, а аз продължих разказа си.

Десет минути по-късно на отсрещния тротоар внезапно настъпи оживление. Асансьорът започна да се качва и слиза, като всеки път от него измъкваха по няколко еднакви пътни чанти от крокодилска кожа. Портиерът и шофьорът изнасяха багажа и го слагаха в колата. Багажът сякаш нямаше край.

— Някой тръгва на дълго пътуване — подхвърли Шери и въздъхна замечтано.

— Какво ще кажеш за тропически остров със сини води, бели пясъци и закътана сред палмите хижа…

— Престани — рече тя. — Недей да ме изтезаваш посред Лондон, и то през есента.

Тъкмо се готвех да я подразня още малко, когато портиерът и шофьорът застанаха мирно, а стъклената врата на асансьора се отвори за кой ли път и от нея излязоха мъж и жена.

Жената носеше дълго палто от визон в цвят на мед, а русата й коса беше прибрана в сложна и елегантна фризура в гръцки стил. Щом я зърнах, коремът ми се сви от гняв, сякаш някой беше ме ударил с юмрук.

Жената беше Шери Норт Първа. Хубавата дама, която бе пратила Джудит и „Танцуващата по вълните“ на дъното на морето при Гранд Харбър.

До нея вървеше среден на ръст мъж, с мека кестенява коса, дълга според модата и леко накъдрена покрай ушите. Той имаше светъл загар, вероятно от кварцова лампа, и бе облечен прекалено елегантно. Дрехите му бяха много скъпи, но в предвзетия стил на музикант или артист.

Брадичката му беше добре подчертана, очите над дългия месест нос гледаха с погледа на газела, но устните му бяха тънки и ненаситни. Алчната уста, която помнех прекалено добре.

— Мансън! — възкликнах аз. — Господи! Мансън Ресник е Мани Ресник. — На него ли беше попаднал Джими Норт с невероятното си предложение? Точно както и самият аз бях отишъл при него, предлагайки му да оберем златото на римското летище. Мани бе един от босовете на подземния свят и очевидно беше се издигнал доста нависоко в йерархията след последната ни среща.

„Много му се ще да изглежда изискано“, рекох си аз, докато той пресичаше тротоара и се настаняваше на задната седалка на ролс-ройса, намествайки се до увитата във визон русокоса дама.

— Чакай тук — внезапно рекох аз на Шери, щом колата потегли по посока на „Парк Лейн“.

Изтичах на тротоара и отчаяно се огледах за такси, с което да ги последвам. Но наоколо нямаше никакви таксита и аз се впуснах след ролс-ройса, молейки се горещо да зърна някоя от големите черни коли със светеща лампичка на покрива. Ролсройсът обаче зави пред очите ми надясно по „Саут Одли стрийт“, набирайки скорост, и бързо се отдалечи.

Спрях се на ъгъла, защото колата бе вече много далеч, потъвайки в оживеното движение към площад „Гровнър“.

Обърнах се и тръгнах разочаровано към мястото, където ме очакваше Шери. Знаех, че Шери е права. Мани и русокосата тръгваха на дълго пътуване. Нямаше никакъв смисъл да висим повече край № 97 на „Кързън стрийт“.

Шери ме чакаше пред ресторанта.

— За какво беше цялата дандания? — попита тя, а аз я хванах за ръката. Докато вървяхме обратно към площад „Бъркли“, аз й обясних:

— Онзи мъж навярно е наредил да убият Джими, по негова вина половината от гърдите ми я няма, по негова вина ония искаха да ти изпекат хубавите розови пръстчета — накратко, той е големият мръсник.