Устата й беше разтворена, сякаш надаваше безмълвен писък от ужас. Размота тялото си от стрелата и то се разлюля като подет от силен вятър вимпел.

Опашката й ме плесна през лицето, измествайки маската ми. Очите и носът ми се напълниха с вода, та трябваше да я наместя, преди да започна изкачването нагоре.

Тогава змиорката изви назад главата си под невъзможен ъгъл и захапа с грозно зейналата си уста стоманеното острие. Чух как зъбите й стържат и драскат върху метала и там, където бе захапала, лъснаха ярки сребристи драскотини.

Изплувах на повърхността, държейки високо плячката. Чух Шери да пищи от ужас, щом видя гърчещото се змиеподобно чудовище, а Чъби избоботи:

— Ела при татко, красавице — после се наведе, за да сграбчи стрелата и измъкне на борда змиорката. Пластмасовите му венци лъснаха в щастлива усмивка, защото месото на змиорките беше любимият деликатес на Чъби. Той постави шията й върху борда и с опитен замах отсече с рибарския си нож отведнъж грамадната глава, оставяйки я да падне във водата.

— Мис Шери — рече той, — ще видите колко е вкусна. Страшно ще ви хареса.

— Никога! — Шери потръпна от погнуса и се дръпна надалече от кървящия гърчещ се труп.

— Добре, деца мои, хайде да почваме с бомбичките.

Анджело беше приготвил мрежестата торба, а Шери се прехвърли през борда, готова за гмуркане. Беше взела изолирания проводник и докато се спускахме, тя го развиваше равномерно.

Насочих се направо към вече необитаемата амбразура и се вмъкнах в нея. Задната част на дулото на оръдието бе здраво притисната от проникналите корали.

Избрах две места, където да поставя зарядите. Искаше ми се да изместя оръдието встрани, за да го използвам като мощен лост, с който да откъртя отломък от вкаменения пласт. Взривеният в същия миг втори заряд щеше да пробие преградата от корали, закриваща входа към оръдейната палуба.

Привързах здраво зарядите на местата им. Шери ми отпускаше края на жицата, а аз оголих проводника с ножицата, преди да го свържа към клемите на зарядите.

Огледах всичко, което бях направил, и се измъкнах заднешком от амбразурата. Шери седеше по турски върху останките от корпуса с макарата в скута си и аз й се усмихнах с шнорхел в уста, давайки й знака със сочещ нагоре палец, преди да прибера харпуна от мястото, където бях го изпуснал.

Когато се покатерихме в лодката, Чъби бе поставил върху седалката до себе си детонаторната кутия и вече бе я свързал с кабела. Мръщеше се от нетърпение и беше се надвесил ревниво над кутията. Само със сила можеше да бъде лишен от удоволствието да натисне копчето.

— Готов съм, капитане — викна той.

— Давай тогава, Чъби — той се помота още малко около кутията, удължавайки удоволствието, а после натисна бутона.

Повърхността на водата се люшна и потрепери, а ние усетихме тътена, разтресъл дъното на лодката. После задълго над водата изскачаха и се пенеха мехурчета, сякаш някой бе изсипал цял тон „Алка Селцър“11 във вира. Накрая всичко се успокои.

— Искам да си обуеш панталоните на костюма, мила — казах аз на Шери и както си и очаквах, тя възприе заповедта ми като покана да оспори думите ми.

— Защо, нали водата е топла?

— Сложи си също ръкавици и чорапи — казах аз, докато обувах собствените си дълги гумени панталони. — Ако корпусът се е отворил, може би ще успеем да проникнем вътре. Тялото ти трябва да е защитено от коралите.

Убедила се в края на краищата, тя направи онова, което трябваше да направи, без да задава въпроси. Докато събирах другите необходими инструменти за следващото ни гмуркане, си рекох, че ще ми трябва още доста време, докато я обуча както трябва.

Взех херметическия подводен фенер, сгъваемата кама и тънко найлоново въже и зачаках, докато Шери се справи с извънредно важната задача да напъха задничето си в тесните гумени панталони, подпомагана най-добросъвестно от Анджело. Щом ги изпъна до кръста и закопча копчетата, бяхме готови да се спускаме.

Някъде по средата на спускането попаднахме на първата умряла риба, плуваща с корема нагоре сред синкавите дълбини. Взривовете бяха убили или осакатили стотици риби — от най-малките, с размери на кутре, до едрите, нашарени на ивици коралови костури, големи колкото ръката ми. Стана ми съвестно заради извършеното от мен масово убийство, но се успокоих с мисълта, че бях унищожил много по-малко риба, отколкото изяжда за един ден някоя едра риба тон.

Спускахме се надолу през осеяните с избити риби води, а светлината попадаше върху въртящите се и подскачащи трупове така, че те примигваха и проблясваха като умиращи звезди сред мъглява небесна синева.

Дъното на вира бе потъмняло от пясък и разни отломки, размътени от силата на взрива. Горният слой на морския бамбук бе разкъсан на едно място и ние се мушнахме в него.

Веднага забелязах, че съм постигнал целта си. Експлозията бе изхвърлила тежкото оръдие от корпуса, изтръгвайки го като загнил зъб от черната и овехтяла паст на амбразурата. То бе паднало на дъното, заобиколено от отломките, които бе понесло със себе си.

Горният ръб на амбразурата беше откъртен, разширявайки отвора дотолкова, че в него можеше да застане човек почти в пълен ръст. Когато осветих с фенерчето вътрешността, видях, че там е истинска мътилка от плаващи боклуци и отломки, която нямаше да се разпръсне скоро. Собственото ми нетърпение нямаше да го позволи, но когато се добрахме до корпуса, проверих оставащото ни време и запасите от кислород. Бързо пресметнах колко време имаме за работа, вземайки предвид предишните ми две спускания, заради които се налагаше да отделя допълнително време за намаляване на налягането. Изчислих, че разполагаме със седемнайсет минути, след които трябваше да поемем нагоре, и преди да продължа навътре, навих сигналната камбанка на хронометъра.

Изпадналото от кораба оръдие се оказа много подходящо като котва. Завързах за него края на найлоновото въже, а после заплувах нагоре към отвора, развивайки го след себе си.

Наложи ми се да отместя Шери Норт от амбразурата, защото през няколкото секунди, които загубих с въжето, тя почти беше се напъхала в дупката на корпуса. Направих й сърдити знаци да се отдръпне и в отговор тя ми показа съвсем неподходящ за дама знак с пръст, който се престорих, че не съм видял.

Вмъкнах се предпазливо в амбразурата и открих, че видимостта в гъстата мътилка е не повече от три фута.

Взривовете бяха отместили леко преградата зад мястото, където бе лежало оръдието. Стори ми се, че в нея има цепнатина, която трябва да бъде разширена, преди да мога да се промъкна. Използвах камата, за да откъртя едно парче от преградата, и установих, че основната пречка е бил тежкият оръдеен лафет.

Работата сред току-що взривени развалини е доста трудна, защото е невъзможно да се предвиди дали всичко ще се задържи на мястото си. Дори и най-лекото сътресение може да причини разместване на пластовете и цялата грамада да се срути върху невнимателния, смазвайки го с тежестта си.

Промъквах се бавно и предпазливо, без да обръщам внимание на честите потупвания по гърба ми, с които Шери нетърпеливо ми напомняше за себе си. Веднъж, когато се появих с парче от дървената обшивка, тя взе плочката и написа „Аз съм по-дребна!!“, подчертавайки „по-дребна“ два пъти, в случай че не съм забелязал двойната удивителна, докато пъхаше написаното на два инча от носа ми. Отвърнах й с поздрава на Чърчил с двата пръста и продължих да се ровя.

Вече бях разчистил достатъчно пространство, за да видя, че единствената пречка пред мен бе тежкият дървен лафет, който бе се килнал и препречил пътя към оръдейната палуба. Камата не можеше да ми свърши никаква работа, та или трябваше да се откажа и да дойда на другия ден с още един заряд гелигнит, или пък трябваше да рискувам.

Погледнах към хронометъра и установих, че съм бил зает цели дванайсет минути. Знаех, че сигурно бях изразходвал повече въздух от обикновено поради усилените ми движения през последните минути. Въпреки всичко реших да рискувам.