— Мисля си, приятелю мой, че скоро ще започнат да ни правят такива мръсотии, в сравнение с които смъртта на Анджело ще ни се стори съвсем лека.

— Трябва да измъкнем мис Шери от проклетия катер, Хари — Чъби беше започнал да се съвзема от дълбоката скръб, в която бе изпаднал след убийството на Анджело. — Длъжни сме да направим нещо, Хари.

— Предложението ти е добро, Чъби, съгласен съм с теб. Но няма да й помогнем много, ако се оставим да ни убият. Предполагам, че тя ще бъде в пълна безопасност, докато ония не сложат ръка на съкровището ни.

Широкото му лице се набръчка като на разярен булдог.

— Какво ще правим, Хари?

— Точно сега ще трябва да побегнем пак.

— Какво имаш предвид?

— Слушай — казах аз и той наведе глава към мен. Разнесе се отново острият писък на свирката, а после вятърът ни помогна да чуем някакви неясни гласове.

— Струва ми се, че първият им ход ще бъде да приложат груба сила. Изпратили са на брега цял отряд убийци, които ще претършуват целия остров и ще ни подгонят като фазани.

— Дай да се спуснем долу и да им гръмнем — изръмжа Чъби и зареди карабината. — Имам да им предам нещо от Анджело.

— Недей да се правиш на глупак, Чъби — ядосано му се скарах аз. — Слушай ме внимателно. Искам да преброим с колко души разполагат. После, ако ни се удаде възможност, искам да отделим някой от тях и да му вземем оръжието. Изчаквай удобния случай, Чъби, но недей да стреляш веднага. Бъди много предпазлив, чуваш ли? — не ми се щеше да се изкажа по обиден начин за неговите снайперски способности.

— Добре — кимна Чъби.

— Ти остани от тази страна на скалите. Преброй колко души идват от тая страна на острова. Аз ще мина оттатък и ще направя същото там — той кимна одобрително? — Ще се срещнем отново след два часа на същото място, където ни обстрелваха от катера.

— Ами ти, Хари? — попита той, опитвайки се да ми даде карабината, но не се реших да го оставя без нея.

— Ще се оправя — успокоих го аз. — А сега тръгвай веднага.

Никак не ми бе трудно да избегна групата преследвачи, защото те си подвикваха високо за кураж и изобщо не си даваха труд да се крият, а напредваха бавно и предпазливо в разтегната колона.

От моята страна на скалите имаше общо девет души — седем чернокожи в моряшки униформи, въоръжени с автомати „Калашников 47“, и двама от хората на Мани Ресник. Те бяха облечени в леки тропически костюми и носеха пистолети. В единия от тях разпознах шофьора на роувъра в онази далечна вечер, а в другия — пътника в двумоторната Чесна, който беше ни видял с Шери на брега.

След като ги преброих, обърнах се и побягнах към извивката на соленото блато. Знаех, че щом колоната от преследвачи се изправи пред подобно препятствие, тя неминуемо ще се разпръсне и съвсем вероятно бе някои от въоръжените мъже да останат изолирани.

Зърнах сред мочурливата земя една по-издигната полянка, обрасла с млади мангрови дървета и остра блатна трева в наситени оттенъци на отровнозелено. Насочих се към нея и стигнах до една повалена напряко палма, която беше като мост и даваше възможност за отстъпление в две посоки. Гъсто покритият й с обрулени палмови клони и блатна трева дънер осигуряваше добро прикритие за засада.

Залегнах зад грубата купчина от извехнала зеленина и стиснах в дясната си ръка рибарския нож, готов да го хвърля.

Веригата от преследвачи се приближаваше все повече и гласовете им се чуваха по-ясно, щом наближиха блатото. Не след дълго чух шумолене от разместени клони и един от тях се насочи право към мястото, където бях залегнал.

Когато се приближи на около двайсет фута от мен, той се спря и извика, а аз долепих лице до влажната почва и надникнах през купчината от увехнали клони. Между тях имаше пролука и успях да зърна стъпалата и краката му под коленете. Панталоните му бяха от плътен син шевиот и бе обут в изкаляни бели гуменки без чорапи. При всяка негова стъпка проблясваше черната му африканска кожа.

Значи беше един от моряците от катера и аз се зарадвах, защото сигурно носеше автоматично оръжие. Предпочитах автомат вместо пистолетите, с които бяха въоръжени хората на Мани.

Бавно се извъртях на хълбок, за да мога да замахна с ножа. Морякът извика пак толкова наблизо и толкова високо, че нервите ми се опънаха и кръвта ми закипя от придошлия адреналин. Някой отвърна на подвикването му много отдалеч и матросът продължи напред.

Чувах тихите му стъпки върху пясъка, докато пристъпваше бавно към мен.

Щом заобиколи поваления дънер, той изведнъж застана с цял ръст пред очите ми. Беше само на десет крачки от мен.

Носеше униформата на матрос, със синя барета с нейното весело червено помпонче, но до бедрото си стискаше страховития и неумолим автомат. Беше висок строен младеж на двайсет и няколко години, с гладко лице и толкова изпотен от напрежение, че кожата му блестеше като полирана, от което очите му изглеждаха още по-бели.

Видя ме и се опита да насочи автомата си към мен, но оръжието беше върху десния му хълбок и той се оплете несръчно, докато се мъчеше да го премести. Прицелих се в точката, където се срещат двете ключици, очертана от разкопчаната му яка в долната част на шията. Замахнах през рамо, свивайки китката в мига, в който хвърлях ножа, и острието му описа сребриста дъга, забивайки се точно в избраната от мен цел. Острието влезе докрай и от гърлото му остана да стърчи само тъмната дръжка от орехово дърво.

Той се опита да извика, но не се чу никакъв звук, защото острието на ножа бе прерязало гласните му струни, така както и очаквах. Свлече се бавно на колене като за молитва, вперил поглед в мен, с разлюлени встрани ръце и увиснал на ремъка автомат.

Изгледахме се втренчено за миг, който сякаш продължи цяла вечност. После тялото му затрепери неудържимо, а от устата и носа му рукнаха дебели струйки пенлива кръв и той падна по лице върху земята.

Свит на две, аз го обърнах по гръб и изтеглих ножа от увисналата кървава плът, а после изтрих острието в ръкава му.

Без да се бавя, свалих оръжието и патрондаша с резервните пълнители от колана му, а после, все още ниско приведен, го придърпах за петите към гъстата кал на потока и коленичих върху гърдите му, за да го скрия под повърхността на водата. Калта заливаше бавно лицето му като гъст разтопен шоколад и щом тялото му потъна напълно, запасах колана, вдигнах автомата и се промъкнах незабелязано назад през пробива, който бях направил във веригата от преследвачи.

Докато тичах приведен, използвайки всички възможни прикрития, проверих пълнителя на автомата. Познавах оръжието добре. Бях стрелял с такъв автомат в Биафра и исках да бъда сигурен, че магазинът му е пълен и че в пълнителя му има достатъчно патрони, преди да прехвърля ремъка през дясното си рамо и да го притисна до хълбока си, готов за стрелба.

Пробягах около петстотин ярда назад, спрях се и се прикрих зад ствола на една палма. Ослушах се. Някъде назад веригата от преследвачи очевидно бе стигнала до блатото, редицата бе се разкъсала и се опитваха да се подредят. Заслушах се във виковете и сърдития писък на свирката. Тя ми прозвуча като финал на състезание и аз се усмихнах гнусливо, защото споменът за човека, когото бях убил, бе все още пресен в съзнанието ми.

След като вече бях разкъсал веригата им, извих и се понесох напряко през острова към мястото на срещата ни с Чъби при южния връх. Щом изскочих от палмовите горички и се спуснах към по-ниските склонове, зеленината стана по-гъста и можех да се движа по-бързо под удобното й прикритие.

На половината на пътя до гребена бях стреснат от нови изстрели. Но този път чух отчетливия като от камшик плясък на моята карабина, чието по-остро и по-бавно боботене бе незабавно последвано от ураганния огън на автоматите „Калашников 47“.

Стрелящите очевидно бяха изпразнили пълнителите, защото настъпи продължителна тишина.

Чъби бе стрелял въпреки настоятелните ми предупреждения. Макар и силно ядосан, същевременно бях много разтревожен, че може да е изпаднал в някаква беда. В едно бях сигурен — Чъби беше пропуснал да уцели каквото и да било, независимо в какво се е мерил.