— Значи ще пътуваме като двама ловци на дик-дик?

— Вече съм си запазил място при един от организаторите на сафари в столицата Адис Абеба. Целта ми засега е да разделим планираната експедиция на три основни етапа. Първият ще бъде с разузнавателен характер. Ако открием ориентира, за който се надяваме, че съществува, тогава ще се върнем втори път начело на собствена експедиция и със собствена екипировка. Това ще бъде вторият етап. Третият, разбира се, ще представлява отнасянето на евентуалната плячка от Етиопия. От минал опит знам, че задачата няма да се окаже никак лесна.

— И как смятате да го постигнете… — понечи да попита Роян, но той я спря с жест.

— Не питайте, защото поне на този етап нямам и най-беглата представа. Всяко нещо с времето си.

— Кога тръгваме?

— Преди да ви кажа кога, нека ви попитам нещо. Вашата интерпретация на загадката, която Таита ни е оставил… Бяхте ли записали обяснението й в бележките, откраднати от оазиса?

— Да, а което не беше записано на хартия, се намираше на микрофилма. Съжалявам.

— Така че злодеите са получили всичко наготово и знаят същото, което научих и аз от вас.

— Страхувам се, че е точно така.

— Тогава отговорът ми на въпроса ви кога ще тръгваме е, колкото по-малко се туткаме, толкова по-скоро ще си свиркаме! Трябва да стигнем Абай, преди съдията да е свирил началото на мача. Те разполагат с вашите заключения и предположения вече цял месец. Ако са толкова оправни, колкото вече ни доказаха че са, отдавна са тръгнали на път.

— Та кога тръгваме? — зарадва се Роян.

— Запазил съм две места за полета на „Бритиш Еъруейз“ до Найроби в събота. След два дни. Оттам ще се прехвърлим с „Еър Кения“ до Адис Абеба, където трябва да пристигнем в понеделник. Още тази вечер заминаваме за Лондон, ще отседнем в къщата ми. Кога за последен път сте се ваксинирали срещу жълта треска и хепатит?

— Скоро, но не разполагам с никаква екипировка за сафари. Дори нямам какво да облека. Напуснах Кайро светкавично, всичко остана там.

— Ще се погрижим в Лондон. Проблемът с Етиопия е, че ако в пролома можеш да си печеш риба на камъните, то в планините маймуните могат да се скопят от студ.

Никълъс застана до дъската и започна да проверява нещо в туристическите упътвания.

— Ще започнем с антималаричната профилактика незабавно. В областта, закъдето сме се запътили, виреят комари от вида P. falciparum, които не се поддават на хлорокин. Затова ще ви предпиша мефлокин… — и погледът му зашари надолу по списъка с изисквания. — Разбира се, щом сте дошли безпрепятствено в Англия, значи документите ви са в ред. И двамата ще трябва да си извадим етиопски визи, но имам един познат, който ще уреди работата за двадесет и четири часа.

Щом стигна и до последното указание в брошурата, Никълъс отпрати гостенката си в стаята й, където да прибере в куфара си всичко взето набързо от Кайро.

Когато бяха готови да напуснат имението, навън вече се беше стъмнило. Все пак Никълъс има добрината да се спре за час пред болницата в Йорк, където Роян се сбогува с майка си. Изчака я в кръчмата „Червеният лъв“ от другата страна на улицата и когато тя най-сетне се появи, здравата понамирисваше на местната бира. В дъха му имаше нещо толкова приятно и сладникаво, че на нея й подейства успокоително. Скоро й се доспа и тя отпусна глава на седалката си.

Къщата на Никълъс в Лондон се намираше в Найтсбридж, но колкото и шикозен да се водеше кварталът, жилището беше доста по-скромно от имението Куентън парк. Роян се почувства много по-комфортно, отколкото в огромното имение в Йоркшир, и донякъде съжаляваше, че ще стоят само два дни. През цялото време почти не се засече с Никълъс, който се занимаваше с последните приготовления преди отпътуването, включително и с посещение на правителствените служби в Уайтхол. Върна се с цял куп препоръчителни писма, които да послужат пред чиновниците в британските посолства и пълномощни представителства из Източна Африка.

— Английска му работа — усмихваше се сама на себе си Роян. — И ако някой ми каже, че да си благородник в Англия не означава вече нищо…

Докато домакинът го нямаше, тя отговаряше за покупките, чиито пълен списък той й беше връчил при пристигането в къщата. Дори и в столицата, която се славеше с най-безопасните улици в света, продължаваше да се оглежда през рамо и да се отбива от време на време в дамските тоалетни или станциите на метрото, за да се увери, че никой не я следи.

„Заприличала си на малко момиченце, което е изгубило баща си в тълпата“, укоряваше се тя сама, но пак изпитваше неописуемо чувство на облекчение, когато вечерта чуеше ключа на Никълъс да щрака в ключалката на входната врата. Без него къщата й се струваше толкова самотна, че тя едва се удържаше да не скочи на врата му за добре дошъл.

В събота вечерта, когато таксито ги остави пред входа за заминаващите полети на четвърти терминал на летище „Хийтроу“, Никълъс изглеждаше особено доволен от багажа, който взимаха със себе си. Двамата носеха само по една неголяма брезентова чанта, всичко останало Роян беше събрала в малката си дамска чантичка, метната през рамо. Ловната пушка на Никълъс беше опакована в стария, изтъркан от времето кожен калъф, на който ясно личаха избродираните му инициали. Стоте патрона бяха прибрани в отделна месингова кутийка, а последната част от багажа му представляваше коженото дипломатическо куфарче, даващо вид на антика, изпаднала от викторианската епоха.

— Една от най-големите добродетели на пътника е да взима малко багаж със себе си. Господ да ни пази от жени с по пет куфара — говореше въодушевено Никълъс и пренебрежително отказа услугите на носача, който чакаше наблизо. Вместо това грабна една количка и се понесе напред.

Роян започна да се уморява в желанието си да не изостава от него. Огромните фоайета на летището бяха претъпкани с народ и тя на няколко пъти щеше да го изпусне от поглед. Най-накрая за нейна голяма радост множеството се разпръсна и двамата с Никълъс се оказаха пред гишето за багаж. Той извъртя панамената си шапка на една страна и широко се усмихна на момичето на компютъра, което се изчерви като ученичка.

Когато се качваха на самолета, сцената се повтори. Двете стюардеси се кикотеха на всяка негова реплика, пълнеха корема му с шампанско и се надпреварваха да го обслужват за голямо неудоволствие на останалите пътници, включително и на Роян. Тя все пак с лека ръка им прости слабостта и вместо да се занимава със съседа си, реши да се възползва от неочаквания шанс да пътува в първа класа. Опитваше се да съсредоточи вниманието си върху Ричард Гиър, който гледаше от екрана, но пред очите й се сменяха постоянно въображаемите каньони, към които се беше запътила, и още по-въображаемите надписи и гробници, които се надяваше да открие.

Едва когато Никълъс не издържа и я посръга, тя благоволи да го удостои с високомерния си поглед. Беше извадил отнякъде малък туристически шах и вече беше подредил фигурите върху дъската, сложена на облегалката за ръце. Смигна й приятелски и й предложи да играят.

Когато самолетът кацна на летище „Йомо Кенията“ в Найроби, двамата още не бяха привършили двубоя си. Резултатът беше две на две, а Роян тъкмо си беше спечелила предимство от офицер и две пешки в петата, решителна партия. Чувстваше се доволна от гросмайсторските си качества.

Никълъс бе запазил две бунгала в парка на хотел „Норфолк“ — по едно за всеки. Десет минути след като Роян се бе излегнала на дюшека в стаята си, телефонът иззвъня и съседът й съобщи, че двамата са канени на вечеря у британския консул в града. Бил голям симпатяга и нямало защо да се обличат официално. Дали щяла да бъде готова до осем?

„На човек не му остава дори време да се замисли, когато обикаля света в подобна компания“, рече си Роян като остави слушалката.

От Найроби до Адис Абеба разстоянието беше сравнително кратко, а и картините, които се разкриваха в краката им, бяха толкова пленителни и се сменяха толкова бързо, че пътниците не можеха да отлепят очи от прозорците. Дори покритата със снегове планина Кения бе разгонила обичайните си ухажори облаците и се разкриваше в пълния си блясък.