Изведнъж игуменът Яли Хора, добре затоплен от количествата медовина и ракия, които беше поел през вечерта, се надигна от стола си. И той държеше в дясната си ръка парче хляб, от което обилно се лееше мазен сос. Направи няколко несигурни крачки из помещението, без да се разбере точно накъде се е запътил. Цялото събрание се умълча и се загледа в клатушкането на златистата му корона из светилището.

В един миг Роян замръзна на мястото си и с ужас зашепна:

— Не! Моля ви, само това не! Спаси ме, Ники! Не позволявай това да се случи с мен.

— Това е цената, която една видна дама като теб трябва да плати за оказаното й внимание — отказа каквато и да е намеса Никълъс.

Колкото и да залиташе на едната или другата страна, Яли Хора видимо си беше набелязал красивата гостенка като крайна спирка. Мазнината от „сандвича“ отдавна си бе проправила път по ръката му и упорито капеше от лакътя му по пода.

Музикантите, които досега си бяха почивали облегнати до стената, надигнаха инструменти и засвириха весела мелодия. Щом игуменът застана пред Роян и се опитваше да запази равновесие, хората с тъпаните взеха думата и започнаха да удрят кожите в бесен ритъм.

Яли Хора поднесе своя подарък и като хвърли последен отчаян поглед на Никълъс, Роян затвори очи и примирено отвори уста.

Под звуците на свирки и барабани тя влезе в ожесточена схватка с тлъстата хапка. От задавянето лицето й порозовя, а очите й се изпълниха със сълзи. Никълъс се чудеше дали няма да е по-добре, ако изплюеше хляба и се признаеше за победена, но бавно и търпеливо спътницата му започна да надделява над мазнината в устата си и залък след залък започнаха да преминават през гърлото й. Най-накрая успя да побере всичко в хранопровода и да се отпусне изтощена на земята.

Публиката ознаменува победата й с бурни ръкопляскания и тропане с крака, доволна от представлението. Игуменът клекна на тъничките си колена и я прегърна, рискувайки да изтърве короната си на земята. Без дори да помисли да я пусне, се друсна на пода до нея.

— Изглежда си завоювала нова придобивка — отсече сухо Никълъс. — Ако не отстъпиш навреме, старецът ей сега ще се излегне в скута ти.

Но Роян реагира светкавично. Пресегна се и докопа най-близката бутилка с катикала, за да напълни чашата си догоре.

— Твой ред е, отче! — рече тя на игумена и долепи ръба на чашата до устните му. Яли Хора прие на драго сърце предизвикателството, за целта обаче трябваше да отпусне прегръдката си.

Изведнъж Роян го зяпна толкова изненадано, че каквото беше останало на дъното на чашата, се разля върху дрехите на стареца. Колкото беше порозовяла преди малко, два пъти повече пребледня сега, тялото й потрепери като в треска, а погледът й се впери в короната на Яли Хора, която се бе изхлузила на една страна и висеше точно пред лицето й.

— Какво има? — попита тихо, но тревожно Никълъс и в същия миг протегна ръка да я хване за рамото. Никой от околните не забелязваше смущението й, но той вече я беше поопознал и разбираше, че нещо наистина се е случило.

Без да отлепя очи от короната, Роян изпусна металната чаша и на свой ред сграбчи Никълъс за китката. Толкова силно го стисна, че той се стресна. Пръстите й се бяха вкопчили болезнено в плътта му, а ноктите й се бяха впили толкова безмилостно в кожата му, че му пуснаха кръв.

— Погледни короната! Камъкът! Синият камък! — не смееше да си поеме дъх Роян.

Сега и той го забеляза — сам-самичък сред разноцветните парченца стъкло, полускъпоценните гранати и планинските кристали. Камъкът имаше големината на сребърен долар и представляваше керамичен печат, съвършено кръгъл и изпечен на толкова силен огън, че влагата никога не би могла да го просмуче. В центъра на малкия диск стоеше изрисувана египетска бойна колесница, над нея кръжеше птичи силует, който не можеше да бъде друго, освен ястреб със строшено крило. По ръба на печата имаше изписан с йероглифно писмо надпис. На Никълъс му трябваха две-три секунди да го прочете:

На Роян все повече й се искаше да се спаси от потискащата атмосфера в църквата. Парчето хляб и мръвка, което игуменът бе натикал в гърлото й, вече се беше смесило в стомаха й с няколкото глътки медовина, които си беше позволила, и резултатът беше крайно обезкуражаващ. Неприятното чувство се допълваше от вида и миризмата на мръсните съдове, които се въргаляха из цялото помещение, а също и от вонята на повръщано, надигаща се все повече и повече, след като мнозина от пияните монаси бяха започнали да изхвърлят празничната си вечеря насред църквата.

И все пак, игуменът продължаваше да проявява жив интерес към личността й. Беше седнал до нея и мързеливо галеше голата й ръка, рецитирайки наизуст откъси от амхарските писания; Тесай отдавна се беше отказала да й превежда. Роян бе заложила всичките си надежди на Никълъс, но той се бе отдръпнал почтително назад и мълчеше, сякаш нищо от заобикалящото не го засягаше. Знаеше, че съзнанието му се опитва да намери някакъв смисъл в керамичния печат върху короната на игумена, защото погледът му постоянно се насочваше в тази посока.

И на нея й се искаше двамата да се усамотят някъде и на спокойствие да обсъдят неочакваното откритие. Само вълнението на изследовател й помагаше да забрави за гнусотията наоколо и да запази самообладание сред хаоса в църквата. Всеки път, когато погледът й се спреше върху короната, сърцето й подскачаше и тя трябваше да полага стоически усилия да не посегне към бляскавия син камък, който плачеше да бъде отскубнат от металното си гнездо и проучен по-отблизо.

Роян си даваше сметка, че ще е крайно непредпазливо да привлича сама вниманието върху керамичния печат, но когато обходи с поглед кръга от сътрапезници, се убеди, че Борис едва ли го интересува друго, освен съдържанието на чашата пред него. В крайна сметка именно руснакът й предложи оправданието, което толкова време търсеше. В един миг той се опита да стане, но краката му се подвиха под тежестта, той се наведе безпомощно напред и с красив замах се строполи по очи в близката купа с манджа. Без да му прави впечатление къде е попаднал, юнашки захърка и остави на жена си да решава вместо него. Тесай умолително погледна към Никълъс.

— Алто Никълъс, какво да правя?

Той наблюдаваше с известна печал просналия се насред църквата ловец. Като конфети от косите му се показваха парчета хляб, омазнени в говежда каша.

— Имам известни подозрения, че за Вълшебния принц вечерта свърши — отбеляза той спокойно.

Стана, наведе се над Борис и го хвана за едната китка. С рязко движение го вдигна, колкото да седне, грабна го с ръце и го сложи на раменете си като пожарникар.

— Лека нощ на всички! — обърна се той към монасите, сред които малцина бяха в състояние да му отговорят. Запъти се с горда крачка към изхода на църквата, нарамил пияния руснак като дивеч. Двете жени трябваше да се затичат подире му, иначе щеше да ги забрави някъде по пътя.

— Никога не съм си представяла, че алто Никълъс е толкова силен — задъхваше се от бързане Тесай, за която беше достатъчно изпитание сама да изкачи многото стъпала нагоре по скалата.

— И аз не съм — призна Роян. Изпитваше известна гордост от това, че нейният приятел е способен на подобни подвизи, и тихичко се подсмихваше в мрака.

„Я не бъди глупачка — повтаряше й вътрешният глас. — Та какъв ти е той, че да се гордееш с него?“

Никълъс хвърли товара си на полагащото му се легло в сламената колиба на водача и за миг остана неподвижен. Бършеше потта от лицето си и се опитваше да успокои ускореното си дишане.

— Ако ви се налага някой ден да получите сърдечен удар, това е добра рецепта — посъветва той дамите.

Борис изръмжа, обърна се по корем и се постара веднага да се изповръща по възглавницата и чаршафите.

— И след този щастлив завършек на днешните ни приключения, не виждам какво друго да ти кажа, освен лека нощ — сбогува се тържествено Никълъс с Тесай и излезе в топлата африканска нощ.