— Добра идея. Нищо чудно.

— Ти имаш ли друго обяснение?

— Може да представляват знаци с религиозно съдържание — подхвърли Никълъс. — Да изпълняват култови функции — усмихна се той, като видя съмнението в погледа й. — Признавам, не звучи убедително.

— Добре тогава, да обсъдим въпроса за скелето. Защо на човек ще му хрумне да строи скеле на такова място? — излегна се Роян отново на земята и започна да върти между пръстите си откъсната тревичка.

Никълъс вдигна рамене.

— Може би е имало стълба, слизаща до водите на реката?

— Друго?

— Не мога да се сетя за друго.

Роян се замисли, но поклати глава.

— И аз не мога — беше захапала тревичката и сега я изплю. — Ако наистина това е било целта, излиза, че стълбата е била от голямо значение за хората, които са я построили. Ако се вярва на описанието ти, конструкцията трябва да е била доста солидна, навярно е носила тежестта на много хора или на тежки товари.

— Североамериканските индианци са строили рибарски платформи над водопадите, за да хвърлят мрежи и ловят сьомга.

— Дали по тези места е имало голям улов на риба? — заинтересува се Роян, но Никълъс вдигна повторно рамене.

— Никой не може да каже. Преди много време може и да е имало, ама кой знае…

— Това ли е всичко, което видя?

— Високо в скалата, точно по средата между двете вертикални линии, забелязах нещо като барелеф.

Тя се надигна рязко от тревата.

— Можа ли да го видиш добре? Надпис ли беше или рисунка? Какъв беше стилът на изображението?

— Нямах възможност да се занимавам с подробности. Намираше се много високо, а в пролома светлината е оскъдна. Дори не съм убеден дали не става дума за естествена вдлъбнатина.

Личеше си, че отговорът му горчиво я разочарова, но след като се замисли, Роян попита:

— Друго нямаше ли?

— Имаше — усмихна се Никълъс. — Много вода, студена и движеща се с голяма скорост.

— Какво ще правим с твоя предполагаем барелеф?

— Нямам ни най-малка представа, но със сигурност ще трябва да го погледна втори път.

— Кога?

— Утре е Тимкат. Единственият ден, когато можем да се вмъкнем незабелязани в църквата. Като свършим с това, ще направим план за проучване на пролома.

— Не ни остава много време, Ники, а има толкова интересни неща за правене.

— Я го повтори! — рече й тихичко той.

Роян усети дъха му върху устните си. Двамата бяха доближили глави като конспиратори, но и като любовници. Едва сега си даде сметка, че думите й могат да бъдат разбрани двузначно. Затова бързо скочи на крака и започна да отупва праха и тревичките от потурите си.

— Ако смяташ да нахраниш народа с една-единствена риба… Или се смяташ за Христос, или ще трябва да наловиш още доста!

Игуменът бе избрал двамина дебтери да ги съпровождат, сиреч да разблъскват тълпата пред тях. Още не бяха стигнали обаче края на стълбата, когато двамата монаси сами се оказаха погълнати от множеството и Никълъс и Роян се останаха сами.

— Стой плътно до мен! — рече Никълъс на приятелката си и я стисна над лакътя, а с рамо разчистваше път колкото да се промушат. Разбира се, той самият беше сторил всичко възможно двамата с Роян да загубят Борис и Тесай, които също присъстваха някъде из морето от хора.

Най-накрая стигнаха до една от здравите каменни колони, които подпираха скалата над терасата, и Никълъс облекчено се облегна на нея. Така хем устояваше на напора на тълпата, хем имаше добра видимост към входа на скалната църква. Роян не беше достатъчно висока, за да гледа над главите на хората, та Никълъс кавалерски й помогна да се качи на каменните перила на стълбите, където я притисна до себе си на колоната. За да не падне, тя се държеше за рамото му и полагаше усилия да не гледа встрани, където зееше пропастта.

Богомолците не спираха да напяват монотонните си химни, докато дузина различни музикално-инструментални състави удряха по тъпаните си и надуваха пискливи свирки. В средата на всеки от оркестрите стоеше ръководителят на формацията, облечен в пищно облекло и скрил се от лъчите на слънцето под огромен, пъстър чадър.

Сякаш горещината и естествената смрад, която се носеше от манастира, не стигаха, та самото множество допълнително нажежаваше обстановката с нетърпеливото си чакане. С всяка минута емоциите нарастваха, вълнението се предаваше от душите на телата и тълпата започна да се люлее като едно-единствено тяло, като огромна амеба, потрепваща в конвулсиите на живота.

По някое време откъм църквата се разнесе дрънченето на медни звънци, на които мигом отговориха стотина рога и тръби. От горния край на стълбите се разнесе стрелба с огнестрелно оръжие — тържествен салют от страна на телохранителите на различните вождове, присъстващи на церемонията.

Неколцина бяха въоръжени с автомати и тракането на калашниците се смеси с пукота и гърмежа на остарелите барутлийки. Над поклонниците се разпростря синкав дим, куршумите играеха по скалата, преди да отскочат към пропастта. Жените се запищяха в екстаз; от свръхестествените им гласища на човек косата му настръхваше от ужас. Грейналите погледи на мъжете също не можеха да скрият религиозния дух, обхванал ги сред толкова тържественост. Хората се проснаха на колене и вдигнаха високо ръце в израз на благоговение. С пълни гърла запяха псалми и отправиха молитви към Бога да им дари благословията си. Жените вдигаха малките си дечица високо над главите си и от очите им рукваха невъздържани сълзи на религиозно преклонение.

От входа на подземната църква се зададе шествието на духовниците и монасите. Най-напред вървяха дебтерите в бели раса, след тях — послушниците, които в този ден щяха да получат Свето кръщение във водите на Абай. Роян бързо разпозна Тамре, който надвишаваше с цяла глава връстниците си. Махна му над тълпата, той я забеляза до колоната и свенливо й се усмихна, преди да последва останалите послушници.

Нощта вече се спускаше над манастира. Дъното на огромния казан, където слизаха монаси и поклонници, се губеше в сянка, а небето заприличваше на безкраен пурпурен балдахин, прободен на места от първите блещукащи звезди. В самото начало на пътеката гореше голям меден мангал. Щом духовниците се изравняваха с него, всички по ред бъркаха в пламъците с незапалената си факла и изчакваха огънят да прихване, за да го вдигнат високо над лицето си.

Литийното шествие започна да се вие по склона като поток горяща лава. Духовниците пееха с печални гласове, барабаните зад тях отекваха по скалите и звуците им се разнасяха далеч над реката.

След бъдещите монаси от църквата излязоха ръкоположените свещеници, облечени в разноцветни и доста безвкусни дрехи. В ръце държаха кръстове от сребро и излъскан месинг или копринени хоругви, на които бяха избродирани изображенията на светци, подложени на физически мъчения или изпаднали в религиозен екстаз. Духовниците вдигаха врява със звънците си, надуваха свирки, лицата им се обливаха в пот, а от замъгленото съзнание очите им се превръщаха в големи петна на фона на черната им кожа.

Зад тях следваше самият табот, носен на рамене от двамина свещеници, облечени в пищни одежди, обшити със скъпоценни камъни. Скинията беше нагиздена в пурпурна плащеница, която бършеше земята с краищата си. Дори и на такъв празник светинята не биваше да се показва пред хорските погледи.

При появата на кивота богомолците се проснаха на колене и започнаха да целуват земята в нов прилив на вдъхновение. Дори племенните вождове се хвърлиха върху мръсната тераса, някои дори заплакаха като деца от умиление.

Последен в шествието вървеше Яли Хора. Този път не носеше короната със синия камък, а друга, още по-изящна — короната за Богоявление, внушителна маса от позлатена ламарина и фалшиви диаманти, за която наблюдателят се чудеше как изобщо се държи на крехкия врат на игумена. Двамина монаси държаха Яли Хора под ръка и насочваха несигурните му стъпки по стълбите, водещи към Нил.