— Пребита съм от умора — обяви тя. — Толкова вълнение ми дойде множко. Едва ли ще се видим преди обяд.

— Много добре! Пожелавам ти здрав и приятен сън. Искам те добре отпочинала и пълна с идеи, когато се заловим с насъбрания материал.

Уви, доста преди обяд, самият Никълъс беше разбуден от гневното ръмжене на Борис, който нахълта в покоите му, без да почука.

— Англичанино, събуди се! Трябва да говоря с теб. Събуди се, човече, събуди се!

Никълъс се извъртя под чаршафите и подаде ръка иззад мрежата против комари, за да вземе ръчния часовник от стола.

— Да те вземат дяволите, Брусилов, какво те е прихванало?

— Жена ми! Виждал ли си жена ми?

— Какво общо имам с жена ти, че мен питаш?

— Заминала си е! От миналата нощ не се е вясвала.

— Както се отнасяш с нея, хич не ме учудва. Сега си върви и ме остави да спя.

— Курвата се е увесила на врата на онова черно копеле Мек Нимур. Всичко знам за тях. Не се и опитвай да я защищаваш, англичанино! Всички сте ми ясни като на картинка. Признай си, че се опитваш да ги прикриваш!

— Разкарай се, Борисе. Не ме забърквай в мръсния си личен живот.

— Видях ви двамата с оня шуфта да разговаряте в колибата с антилопата. Не се опитвай да отричаш, англичанино. И ти си в заговора им.

Най-сетне Никълъс дръпна мрежата настрани и се изправи в леглото си.

— Няма да е зле да мериш думите си, когато разговаряш с мен, дърто копеле!

Борис отстъпи към вратата.

— Знам, че е избягала с него. Търсих ги цяла нощ по брега. Изчезнали са, както и повечето от хората му.

— Толкова по-добре за Тесай. Поне проявява вкус към мъжете.

— Мислиш, че ще я оставя толкова лесно с курвенските й номера? Бъркаш, много бъркаш. Ще ги настигна и ще ги убия и двамата. Знам накъде са тръгнали. Мислиш ме за глупак, аз обаче знам всичко за Мек Нимур. Бях начело на разузнава… — чак сега се усети какви ги говори и се спря насред думата. — Ще го гръмна в червата, а Тесай ще гледа с очите си как черното копеле умира.

— Ако наистина тръгнеш да гониш Мек, имаш думата ми, че повече няма да се върнеш.

— Ти не ме познаваш, англичанино. Веднъж бях излял бутилка водка в корема си и ти успя да ме надвиеш; да не би оттогава да мислиш, че съм лесен? Е, нека той се увери колко съм лесен… — При тези думи Борис изхвърча от колибата, а Никълъс си сложи риза и го последва.

Руснакът се бе върнал в собственото си жилище и набързо тъпчеше малка походна чанта с вещи от първа необходимост. След това се залови да пълни с патрони ловната си карабина.

— Остави ги да вървят по живо, по здраво — опита се да го посъветва трезвомислещият Никълъс. — Мек е корав човек, по-корав от него трудно ще намериш. А и води петдесет души със себе си. Вече трябва да си узрял достатъчно, за да знаеш, че жена насила не се задържа. Остави я да си върви!

— Но аз не я искам при себе си, англичанино, искам да я убия. Твоето сафари приключи, започна моето — и той демонстративно хвърли връзка ключове в краката му. — Това са ключовете от тойотата. Можеш и сам да се прибереш до Адис Абеба. Ще ти оставя четирима души да се грижат за теб и да те пазят да не се изгубиш. Остави ми само големия камион. Когато се прибереш в Адис, остави ключовете на Али, преследвача. Аз ще го намеря по-късно. Ще ти пратя и парите, които ти дължа като компенсация. Не се страхувай за тях, аз съм човек с принципи.

— Никога не съм се и съмнявал — усмихна се Никълъс. — Сбогом, приятел, пожелавам ти успех. Доста ще ти е нужен с човек като Мек Нимур.

Борис беше изостанал с няколко часа след жертвите си, затова още щом излезе от лагера, подкара по пътеката в бърз тръс. Посоката беше една — на запад, към суданската граница. Тичаше като добре обучен скаут, с елегантна стъпка, сякаш почти не стъпваше на земята.

„Като го гледа човек, няма да повярва, че обръща по една бутилка на вечер — помисли си Никълъс, наблюдавайки с неприкрита завист отдалечаващия се руснак. — И все пак, колко ли ще издържи в това темпо?“

Обърна се към колибата си, където се надяваше да си доспи, но щом мина покрай тази на Роян, тя подаде любопитно глава.

— Какви бяха тия викове? Уплаших се да не сте намерили нова точка на противоречие с Борис.

— Тесай е духнала. Борис се е сетил с кого и сега бърза да ги хване, преди да са изчезнали.

— О, Ники! Не можем ли да ги предупредим по някакъв начин?

— Не виждам как. Все пак Мек е човек с ум в главата, ще се сети, че Борис няма да го преследва току-тъй. Като се замисля, навярно дори разчита на подобно развитие на събитията. Не, Мек определено не се нуждае от помощ. Върви да спиш!

— Не мога да спя. Има толкова неща за вършене. Цяла сутрин съм гледала снимките, които направихме вчера с полароида. Таита пак се е престарал със заобикалките и недомлъвките си. Ела да погледнеш тук.

— А няма ли първо да си доспя? — помоли той напразно.

— О, не си го и помисляй! Отдавна трябваше да сме се заловили за работа.

В колибата й цареше голяма бъркотия. Върху походната масичка бяха нахвърляни моменталните снимки и отпечатъците, направени с молив, само столът беше свободен и тя му даде знак да седне.

— Докато ти хъркаше, та целият лагер се клатеше, аз свърших това-онова — започна Роян и постави пред Никълъс четири снимки. След това надвеси голямата си лупа над тях. Представляваше съвсем професионален модел, комплект със сгъваема поставка, каквито обикновено използваха за подробно изучаване на земния терен. — На върха на всяка една от страните на стелата2 Таита е изписал името на някое от годишните времена — пролет, лято, есен, зима. Според теб с каква цел?

— С цел да номерира страниците?

— И аз така мисля — съгласи се Роян. — Египтяните винаги са смятали пролетта като начало на новия живот. Чрез подреждането на сезоните Таита посочва в каква последователност да четем надписите. Ето, пролетта е тук — и тя извади на показ една от снимките. — Започва с четири класически цитата от „Книга на мъртвите“. — И Роян прочете първите редове от въведението:

Без да отмества увеличителното стъкло, Роян погледна към Никълъс.

— И така нататък, и така нататък, доколкото съм запозната с оригинала, не забелязвам съществени различия. Ако инстинктът ми не ме лъже, можем да оставим цитатите за по-късно. Винаги можем да се върнем отново към тях.

— Тогава да вървим според инстинкта ти — вдигна рамене Никълъс. — Прочети ми следващия откъс.

Роян отново се наведе над снимката.

— Това не е много-много за дами, но пък когато е в настроение, Таита често си позволява забежки в стил Рабле. Слушай:

— Еха-а! — изкиска се Никълъс. — Доста примамливо звучи, не мислиш ли? — Той се приближи, за да види лицето й, което тя умишлено държеше сведено над лупата. — О, момиче, какви са тези рози, разцъфтели по красивите ти бузки? — изрече той с привидно шотландски акцент. — Да не би да се изчервяваш?

— Ако си мислиш, че някой ще те сбърка с шотландец, много се лъжеш — отвърна му студено Роян, без да вдига очи от снимката. — Когато ти мине меракът да се правиш на умен за чужда сметка, можеш да ми кажеш мнението си за току-що чутото.

— Освен буквалния му смисъл не виждам какво друго…

— По-добре да ти покажа нещо — надигна се Роян от мястото си и набързо прибра снимките и хартиените отпечатъци в чантата си. — Ще трябва обаче да си сложиш обувките. Ще се поразходим.