Щом Сапьора изчезна надолу по стълбите и събра повечето от работниците след себе си, Никълъс и Роян сериозно се спогледаха.

— Времето почти изтича, а Таита ни насади на пачи яйца с тия гатанки. Искам отсега да те предупредя — вдигна пръст той. — Когато реката започне да приижда…

Но тя не го остави да довърши.

— Реката! — възкликна победоносно. — Не морето! Ето че съм сбъркала при превода. Прочетох „прилив“ и реших, че Таита има предвид морето. Вместо това е било „течение“. Египтяните не правят разлика между двете думи.

И отново сведоха глави над тетрадките.

— Плавам по течението и вятърът ме бие в лицето — промени смисъла на изречението Никълъс.

— В долината на Нил — обясни Роян — преобладават северните ветрове, а течението естествено идва от юг. Таита е обърнат с лице към северната крепост.

— Нали вече приехме, че символът, обозначаващ севера, е бабуинът? — напомни й Никълъс.

— Напротив, сбъркала съм. — Тя не можеше да си намери място от щастие. — „О, любима моя, сладкият ти вкус още стои по устните ми.“ Кажи ми най-сладкото нещо! Мед! Пчелата! Оказва се, че съм объркала символите за север и юг.

— Ами за изток-запад? Няма ли нещо, за което да се хванем? — по трескавата бързина, с която прелистваше тетрадките, си личеше, че и той е видял светлина в тунела. — „Греховете ми са червени като халцедон. Вързали са ме като с вериги от бронз. Бодат сърцето ми с огън, а аз обръщам поглед към вечерницата.“

— Не виждам…

— Грешката е в думата бодат — щракна той с пръсти. — Трябваше да го преведем жилят. Скорпионът гледа по посока на вечерницата. Вечерницата гледа винаги на запад. Скорпионът обозначава западната крепост, не източната, както смятахме.

— Излиза, че сме били обърнали цялата дъска — подскочи от вълнение Роян. — Нека започнем отначало!

— И все пак още не сме определили знаците за нивата. Дали наистина кречеталото значи горе? Не са ли по-скоро трите меча?

— След като осъществихме първия пробив, остава ни да уточним само едната променлива. Или познаваме, или не познаваме. Първо ще приемем, че кречеталото значи „горе“. Ако пак не стигнем доникъде, ще обърнем нивата наопаки.

Сега задачата им изглеждаше много по-лесна. Сложната плетеница на лабиринта не им се виждаше толкова чужда и заплашителна. На всеки ъгъл, на всяко разклонение или троен кръстопът Никълъс оставяше своите знаци с бяла глина и с Роян можеха да се движат по-бързо из безкрайните тунели и завои. Колкото повече ходове се оказваха успешни, толкова повече нарастваше вълнението на двамата.

— Ход осемнадесети. — Гласът й трепереше. — Стискай палци, ако излезем на някой от отворените редове, които заплашват противниковата южна крепост, значи сме му дали шах. — Тя пое дълбоко въздух и прочете на глас. — Птица, три, пет и накрая — трите меча, знака за надолу.

Започнаха да броят крачките си и минаха петте полета, стигайки до най-долния ред на лабиринта.

След като проследиха внимателно бележките, оставени от самите тях по стените, се оказаха на посоченото поле.

— Тук е! — заяви уверено Никълъс.

— Че какво му е интересното точно на това място? — попита разочарована Роян. — Поне петдесет пъти сме минавали оттук. Можехме спокойно да се спрем, където и да било другаде из лабиринта.

— Нали точно това е целял на Таита? По дяволите, да не си си представяла, че ще отбележи мястото с кръстче?

— И какво да правим тогава? — погледна го тя напълно объркана.

— Ще прочетем последната епиграма от стелата.

Както винаги държеше тетрадката си готова под ръка.

— Черната, свещена земя на нашия Египет дава богата реколта. Аз удрям с камшика гърба на своето магаре и дървеният край на плуга ми изорава нова бразда. Посявам семето, бера гроздето и жъна житните класове. Когато дойде време, пия от виното и ям от хляба. Следвам ритъма на сезоните и се грижа за земята.

Роян вдигна глава от текста.

— Ритъмът на сезоните? Дали не намеква за четирите стени на стелата? Земята? — Тя погледна плочите в краката си. — Обещание, че земята ще ни възнагради? Може би трябва да разбирам, че целта е в краката ни?

Никълъс удари с крак по пода, но така и не се чу да кънти на кухо.

— Има само един начин да разберем — рече и извика през лабиринта: — Хансит! Ела тук!

Сапьора беше на високата седалка на любимия си жълт трактор и се криеше от дъжда. Понеже му беше скучно, прекарваше времето си да сипе ругатни по адрес на Биволите, спокоен, че не могат да разберат и дума от казаното. Иначе дъждът си се лееше методично и ако се съдеше по гъстите облаци, нямаше намерение скоро да спира. В сравнение с пороищата, които тепърва предстоеше да се излеят върху страната, този не представляваше нищо, затова пък бавно и постепенно реката се надигаше от леглото си и мътните й синьо-сивкави води печелеха ценни сантиметри в борбата си срещу изкуствения бент.

Доколкото познаваше географията, Даниъл знаеше, че пролетният потоп в планините едва започва. По върховете в далечината проблясваха страховити светкавици, а гърмът ставаше все по-отчетлив; незнайно защо напомняше рева на множество изгладнели лъвове, може би предвещаваше стихията, която щеше да се разрази върху главите на местните. Засега бентът спокойно се справяше с положението и Дандера послушно се оттичаше през новото си корито, но строителят му не откъсваше нито за миг поглед от него.

Независимо от дъжда Биволите бяха пратени да събират още камъни, та да може и последните стоманени мрежи от склада в кариерата да влязат в употреба. Щом поредният габион беше готов, Сапьора го хващаше с рамената на машината си и за пореден път навлизаше в пресъхналото легло на Дандера, за да укрепи допълнително бента. Набитото му око лесно напипваше слабите места в конструкцията и изсипваше камъните, където беше най-нужно. Той добре съзнаваше какъв ефект би имал един-единствен пробив в стената. Цялата сила на течението щеше да се съсредоточи натам и всичко отиваше по дяволите. За река като Дандера щяха да са нужни може би минути, за да разкъса напълно такъв бент. Тежките габиони щяха да се понесат по развълнуваната й повърхност, все едно ги бяха пълнили с дървета вместо с камъни. Даниъл Уеб не се чувстваше ни най-малко песимист, когато предричаше светкавичното унищожение на творението си.

Знаеше, че да чака в бента да се появи процеп, за да прати вест до Никълъс и Роян в пролома, би било пагубно. И най-бързият бегач на света да хукнеше надолу по пътеката, реката винаги щеше да го изпревари. Затова само от неговия опит и правилен поглед върху нещата зависеше дали ще уцели правилния момент да извика приятелите си вън от коварната шахта. Сапьора присвиваше очи и следеше всяко изменение в нивото на реката, без да се плаши от водните талази, които вятърът пращаше в лицето му. Инстинктът му подсказваше, че вече е време да повика Никълъс вън от капана, в който се беше заврял. Между повърхността на реката и ръба на бента оставаха около двадесет и пет-тридесет сантиметра.

И все пак, той добре разбираше, че ако даде фалшива тревога и накара приятелите си да се евакуират без нужда точно когато можеха да открият преследваната цел, цялото начинание щеше да се окаже безплодно. Никълъс беше предприел огромни рискове при организирането на експедицията, а разходите също заслужаваха внимание. Преди да заминат от Англия, той му беше намекнал, че финансовото му състояние не е блестящо и че бъдещето му е под въпрос. Сапьора можеше и да не е познавач по стопанско право и това, че Никълъс бил „име“ в управителния съвет на Лойдс и носел определени отговорности, не му говореше практически нищо. Знаеше само, че в британската преса се беше писало много за затрудненията на застрахователната компания, и се сещаше, че при един злощастен завършек на експедицията Куентън-Харпър отиваше директно в съда за обявяване на несъстоятелност… А двамата все пак бяха приятели.