— Предполагам, си е казал, че който се осмели да нахълта в гробницата, или вече си е намерил смъртта в капаните му, или се е изгубил в лабиринта, или накрая се е отказал и си е тръгнал по пътя — отбеляза Роян.

— Да не би да искаш да ме убедиш, че сме минали и последния защитен вал на крепостта? Че Таита се е отказал да ни поднася нови изненади? Това ли искаше да намекнеш? — питаше Никълъс, гледайки стълбата пред себе си.

— Не. По-скоро се опитвах да убедя себе си, но със слаб успех. Повече не мога да имам доверие на този човек. Започвам да се питам какви ли ужасии ни дебнат по пътя. Чакам всеки момент таванът отново да се разтвори над главите ни или земята да зейне под краката ни и да ни погълне в горящата си паст.

От лабиринта до смъртоносната стая имаше четиридесет стъпала, сега точно толкова се изкачваха обратно нагоре. Двете стълби бяха еднакви: следваха същия ъгъл, имаха същия брой стъпала, които пък бяха също тъй високи и широки като тези отсреща. Щом главите им се показаха над последното стъпало, Никълъс освети с лъча на портативната си лампа тунела насреща и пред очите им се разкри просторна хоризонтална аркада. Очите им бяха заслепени от блясъка на изписаните стени, въображението им не можеше да побере всички форми и цветове наоколо. Все едно беше валял дъжд, а те се намираха в градина от пустинни рози. И стените, и сводестият таван бяха изписани от край до край с фрески, изящни и забележителни в богатството на темите си.

— Таита! — отсече Роян, но от вълнение гласът й изчезна в гърлото. — Това са негови стенописи. Няма друг художник като него. Сигурна съм, че е той. Където и да видя произведенията му, бих ги познала.

Двамата стояха на последното стъпало и безмълвно се оглеждаха на всички страни. В сравнение с това тук унищожените стенописи от дългата галерия изглеждаха бледи подобия, нищо че биха възхитили всеки познавач. Личеше си, че из тайния тунел е пипала ръката на голям майстор, на гений, неподвластен на времето, способен да пленява с голямото си изкуство хора, родени четири хилядолетия след него.

Двамата направиха няколко колебливи крачки — не смееха да пристъпят. Покрай цялата аркада вървяха дълги редици от малки помещения, които напомняха на сергии на ориенталска чаршия. Входът към всяко едно от тях бе заграден от високи колони, стигащи до тавана. Всяка статуя изобразяваше един от многото представители на египетския пантеон. Две по две каменните божества украсяваха високите сводове на галерията.

Щом се изравни с първите две помещения, Никълъс се закова на място и стисна Роян за ръката.

— Съкровищата на фараона — прошепна.

От пода до тавана двете камери бяха претъпкани с всевъзможни красиви вещи.

— Хранилището за мебелите — промълви тя.

И двамата се чувстваха еднакво запленени от гледката и дори не смееха да повишат тон, да не би да развалят магията. Пред очите им стоеше цяла плетеница от дървени крака, някои от които принадлежаха на тръстикови столове, други — на кревати и кушетки. Роян влезе в по-близката от двете стаички и докосна една от пищните мебели — навярно царски трон. Облегалките за ръцете представляваха две змии, изваяни от бронз и инкрустирани с лапис лазурит. Краката бяха във формата на лъвски лапи със златни нокти. По седалото и облегалката бяха избродирани ловни сцени, а главата на владетеля се опираше на две птичи крила от злато.

Зад трона бяха подредени още много произведения на мебелното изкуство. Имаше например диван, чиито рамки сами по себе си представляваха шедьоври на дърворезбата, издялани от абанос и слонова кост. Нататък Никълъс и Роян щяха да открият с цели дузини изящни предмети, много от които бяха разглобени на части и затова не можеше да се познае отведнъж какви функции изпълняват. Очите им се заслепяваха от блясъка на скъпоценните метали и многоцветните камъни, които бяха така разбъркани и в такива невероятни съчетания, че наблюдателят трябваше да се взира с часове, за да успее да обгърне цялото богатство на форми и изображения с погледа си. Само тези две странични помещения побираха колекции, с които би се гордял всеки музей по света. Най-накрая Роян поклати глава в израз на неописуемото си възхищение и продължи нататък, последвана от Никълъс. Стените, които разделяха хранилищата едно от друго, бяха изписани с великолепни фрески, изобразяващи пътя на фараона към Отвъдното, допълнени от дълги цитати из Книга на мъртвите. Покойният владетел често се появяваше по дългото си пътешествие покрай седемте стълба, преминаваше неизброими опасности и се спасяваше от дългите нокти на демони и чудовища.

— Ето това са стенописите, които липсваха в лъжливата гробница — посочи Роян. — Погледни само лицето на фараона. Все едно имаш пред себе си жив човек. Това са най-съвършените портрети, които съм виждала нарисувани от ръка на египтянин.

Бяха застанали пред сцената, в която великият бог Озирис води фараона за ръка и го пази от чудовищата, стълпили се от двете му страни, дебнещи мига, в който да се нахвърлят върху него. Чертите на лицето му навярно отговаряха на тези на покойника, по изражението му човек можеше да реши, че владетелят на Египет е бил сдържан и благодушен, може би дори слабохарактерен.

— Погледни фигурите — рече Никълъс. — Това не са вдървените кукли, пристъпвали винаги с десния крак напред. Това са истински мъже и жени, нарисувани с истинските си анатомични особености. Личи си, че художникът е познавал тайните на перспективата и дълго време е изучавал човешкото тяло.

Застанаха пред следващите две помещения и се спряха да погледнат.

— Какви оръжия! — възхити се той. — Виж само колесницата!

Страните на бойната колесница бяха покрити с тънък златен лист, който блестеше толкова силно на светлината на електрическата лампа, че дразнеше окото. Хамутите и ремъците чакаха да бъдат окачени около вратовете на конете, за да потегли колата в бой. На високата преграда, точно зад големите колелета, стояха колчани, пълни с копия и стрели. Върху златния лист бе гравиран царският картуш на Мамос.

Встрани от великолепната колесница видяха струпани множество бойни лъкове с пръчки, обвити в жици от електрон, бронз или злато. Имаше няколко реда ками с дръжки от слонова кост и мечове с остриета от бляскав бронз. На стените бяха облегнати десетки дълги и къси копия, както и бронзови щитове, украсени с бойни сцени и неизменно подпечатани с името на фараона. В хранилищата се забелязваха също така шлемове и нагръдни плочки от крокодилска кожа и парадните облекла на всеки от славните египетски полкове, навлечени върху дървени манекени в човешки ръст, строени като на парад покрай стените.

Никълъс и Роян продължиха приказното си пътешествие из галерията, заобиколени от все тъй прекрасните фрески, които проследяваха по-нататъшните премеждия на покойния фараон. На една от сцените владетелят играеше с дъщерите си и държеше малкия си син в скута си. На друго място ловеше риба или пък пускаше ястреби в небето, съветваше се с министрите, флиртуваше със съпругите и наложничките си, празнуваше с жреците от храма.

— Същинска хроника на живота в древни времена — задъхваше се от вълнение Роян. — Досега археологическата наука никога не се е сблъсквала с подобни открития.

По всичко изглеждаше, че персонажите от стенописите са били рисувани по действителни модели. Зрителят имаше пред себе си хора, които сякаш дишаха и мърдаха, всеки зает със собствените си дела и пресъздаден с изражение, което да го превърне в личност, отделна и самостоятелна. Художникът не само имаше набито око за детайлите, но притежаваше чувство за хумор и способност да трогва.

— А това трябва да е самият Таита — посочи тя автопортрета, който някогашният евнух си бе направил върху едно от централните пана. — Чудя се дали си е позволил поетически своеволия или наистина е бил такъв красавец!

Двамата се спряха да съзерцаят отблизо лицето на Таита, техния заклет враг. Не можеха да се спасят от проницателния му поглед на мъдрец, опознал тайните на живота. Толкова зашеметяващи бяха способностите на древния художник, че все едно се бяха спрели пред самия него и се опитваха да прочетат в душата му. По устните на Таита играеше едва забележима, тайнствена усмивка. Фреската беше покрита с тънък слой лак, за да остане неподвластна на времето и да изглежда все едно са я нарисували предния ден. С повече въображение Роян забелязваше дори влагата по устните му и нежния блясък в очите му.