Колкото и да го болеше, не се забави нито за миг, веднага се изправи. Целият беше покрит със синини и цицини, но най-страшното бе, че си беше навехнал глезена. Опита се отново да се затича, но кракът му се сви под тежестта му и Хансит се просна по очи. Втори път се надигна и като се опираше с ръка за стената, заподскача на един крак към изхода на дългата галерия.

Добра се до зеещата врата и изпълзя на площадката. Освен бръмченето на електрогенератора обаче ушите му ясно доловиха шума от вода, идваща от шахтата. Не беше онзи тих, почти гальовен звук отпреди малко — не, ставаше дума за истинско шуртене, което изпълваше цялото пространство наоколо. Още малко и шумът от генератора щеше да изчезне напълно.

— Мили Исусе Христе, и ти, Дева Марийо, спасете ме! — помоли се той и с несигурна крачка продължи надолу по стълбите, падайки още на два пъти, преди да стигне следващата площадка.

Застана на колене и се взря пред себе си. На светлината на електрическите крушки по тавана успя да забележи кладенеца в дъното на рампата. Отначало дори не го позна, толкова се беше променил. Ако преди повърхността му беше стигала няколко метра под нивото на покрития с плочи под, то сега дупката бе изчезнала, а на нейно място се беше образувал истински водовъртеж и водите се изсмукваха като в сифон с почти същата скорост, с която прииждаха откъм изхода. Понтонният мост се беше разкривил и се подаваше едва наполовина над буйните струи. Само въжетата още го държаха на едно място, но той постоянно се въртеше на едната или другата страна, подобно на инат кон, който иска да се освободи от впряга си.

От вира на Таита водите прииждаха непрекъснато и нивото им в дългия тунел, макар и бавно, постоянно се покачваше. Вече бе достигнало средата на стените, но Хансит добре знаеше, че друг път за спасение няма.

„Трябва на всяка цена да стигна до изхода“ — зарече се той и смело се изправи.

Успя да се добере до края на понтонния мост, но той така диво подскачаше на вълните, че монахът не се осмели да остане прав. Просна се в цял ръст и започна предпазливо да пълзи по клатушкащото се съоръжение. На много места баобабовите дъски се бяха откачили една от друга и плуваха като отделни салове из развилнялото се море. Хансит обаче не се отказваше и с упоритост и търпение успя да се прехвърли до последната част от разглобения мост.

— Господи, помогни ми. И ти, Архангел Михаиле, не оставай глух за молитвите ми. Не ме оставяй да умра по такъв начин — вдъхваше си сам кураж, търсеше с крака дъното на шахтата и опипваше къде да се улови за стената.

Най-накрая пръстите му напипаха издатина и той се издърпа напред, но за свое нещастие трябваше да поеме целия устрем на течението с тялото си. Остана така известно време, висящ из водното пространство, борещ се единствено да удържи напора на водите. Знаеше, че ако се предаде, реката ще го изтласка обратно в кладенеца, където сифонът щеше да го погълне безвъзвратно.

Електрическите крушки по тавана пред него продължаваха да светят и Хансит имаше видимост почти до самия изход на шахтата, където го чакаше заветната бамбукова стълба към скалите. Разстоянието до края на тунела беше само шестдесет метра. Той напрегна всички сили и започна да се дърпа с ръце напред, използвайки всяка дупка или издатина, която пръстите му намереха по стената. Ноктите му се чупеха по хлъзгавата повърхност, пръстите му се разраниха от острите ръбове, но въпреки болката монахът продължаваше да се бори със стихията.

Дойде щастливият миг, когато очите му уловиха петното дневна светлина, идваща откъм изхода на тунела. Оставаха му само десет-дванадесет метра и той започна с известно облекчение да си повтаря, че целта е близо и че трудното е вече зад гърба му. Скоро обаче долови нови, още по-тревожни звуци. Тихото шуртене изведнъж отстъпи място на силен грохот. Дандера, която вече бе пробила бента в началото на пролома, с рев заливаше каменното си корито и току-що могъщата й вълна бе заляла вира на Таита. Водите й лесно откриха входа към подземната шахта и с мощен устрем се напъхаха в нея, изпълвайки за стотни от секундата цялото пространство до тавана. Електрическите кабели бяха прекъснати и Хансит се озова в непрогледен мрак.

С такава сила беше пометен нещастникът, че му се стори все едно не вода, а скала се е стоварила върху раменете му. Нямаше човек, който да издържи на подобен напор. Струята го подхвана от мястото му до стената на тунела, обърна го с главата напред и започна да го върти нагоре-надолу, наляво-надясно из цялата шахта. Цялото разстояние, което с нечовешки усилия бе успял да преодолее, борейки се с водата, сега му беше съдено да измине отново, много по-бързо, но за нещастие в обратната посока. Водата го понесе към дъното на шахтата и за секунди го запрати в хищната паст на подземния кладенец. Хансит бе завъртян в огромния сифон и сред непрогледния мрак изгуби всякаква ориентация в пространството. Дори не знаеше кое е горе и кое — долу. Така или иначе, това нямаше значение, защото и титанични сили да имаше, срещу подобно течение не можеше да се плува.

Водовъртежът го засмукваше все по-надолу и по-надолу в недрата на скалите. Водното налягане го смазваше. Едно от тъпанчетата на Хансит се спука от напрежението и той отвори широко уста да изкрещи от адската болка. В следващия миг цялото му гърло се изпълни с вода, която проникна и в белите му дробове. Последното, което усети, бе ударът в една от страничните стени на тясната дупка. Толкова бързо се носеше из сифона, че рамото му се натроши на малки костици. Повече дори нямаше сила да извика, защото дробовете му бяха пълни с вода. Скоро обаче болката се стопи в небитието и Хансит изгуби окончателно съзнание.

Безжизненото му тяло продължаваше своя адски бяг към нищото, блъскаше се във всевъзможни препятствия и назъбените подводни скали скоро го обезобразиха. Когато най-после подземният поток изхвърли трупа от другата страна на хълма, при вира с пеперудите, трудно можеше да се познае, че е принадлежал на човешко същество. Разкъсаните крайници и безформеният торс бяха отнесени към изкуствения ръкав на Дандера, за да изчезнат накрая сред бързеите на Сини Нил.

Водите, които бяха пробили през голямата дупка в бента, сега наобиколиха жълтия трактор и понасяйки го на повърхността си все едно беше детска играчка, с все сила го запокитиха в пропастта на водопада. Докато Никълъс хвърчеше из пространството, погледът му успя за стотна от секундата да улови огромния жълт силует на машината под него. Макар да нямаше много време за разсъждения, се зарадва на съобразителността, която беше проявил преди по-малко от минута. Ако бе останал още секунди в кабината, сега щеше да бъде смазан. За да потвърди мисълта му, тежката машина се сгромоляса в дълбокия вир, вдигна стълбове вода и изчезна завинаги под повърхността.

Никълъс скоро щеше да го последва. Струите го бяха изхвърлили на метър-два оттатък прага и той падаше практически съвсем свободно; успя дори да застане в изправено положение с краката надолу и да се готви за голямото гмуркане. Точно преди да се удари в повърхността обаче, същата струя го подхвана отново в прегръдката си и като го изтласка напред, го спаси от назъбените камъни по дъното на вира. Той бе поет от бързото течение и едва петдесетина метра по-надолу успя да надигне глава над водата. Прибра с ръка мократа си коса, паднала пред очите му, и любопитно се огледа.

Тракторът повече не се виждаше. Беше се оказал достатъчно тежък, за да заседне на неравното дъно на водопада и да устои на развихрилата се стихия. Срещу Никълъс обаче се задаваше малко каменно островче. Той се насочи с плуване към него и с десетина мощни тласъка успя да се добере до някаква издадена над водата скала. Използва я да си почине след преживяното изпитание и проследи с поглед стръмните брегове на пролома. Спомняше си за предишния път, когато се бе озовал в реката. Колкото и да се радваше, че е успял да разбие бента и да защити гробницата на фараона, вече започваше да мисли за предстоящите, много по-неприятни преживявания.