Едно беше сигурно — бялото коте нямаше никаква вина. За всичко беше виновно черното коте. Защото през това време старата котка миеше муцунката на бялото коте (а то стоеше сравнително доста мирно); така че, виждате, то в никакъв случай не можеше да бъде замесено в провинението.

Дайна миеше муцунките на децата си по следния начин: най-напред натискаше клетото животинче с едната лапа по ухото, а с другата започваше да търка муцунката му на обратната страна, като почваше от носа. И тъкмо сега, както казах, тя се беше заловила здравата с бялото коте, което лежеше мирничко и дори се опитваше да мърка — навярно защото усещаше, че всичко това се прави за негово добро. Но Дайна беше измила черното коте рано следобед и докато Алиса седеше свита в един ъгъл на голямото кресло, като ту си мислеше нещо, ту задрямваше, котето се впусна в дълга игра с кълбото прежда, което Алиса преди това беше почнала да навива. Котето търкаляше кълбото насам-натам, докато то се размота. И сега преждата лежеше развита и объркана, а в средата й котето гонеше опашката си.

— Ах ти, лошо, лошо животинче! — извика Алиса, като вдигна котето и го целуна лекичко, за да му покаже, че е изпаднало в немилост. — Наистина Дайна трябва да те възпитава по-добре! Трябва, Дайна, чуваш ли! — добави тя, като погледна с упрек старата котка и й заговори с най-строг глас. После се покатери на креслото заедно с котето и с кълбото и започна отново да го навива. Но тя не можеше да прави това много бързо, защото през цялото време говореше ту на себе си, ту на котето. Кити седеше кротко на коляното й и се преструваше, че наблюдава как върви навиването, като от време на време слагаше леко едната си лапичка на кълбото, сякаш искаше да помогне в работата.

— Знаеш ли какъв празник е утре, Кити? — подхвана Алиса. — Щеше да се сетиш, ако беше дошла с мене на прозореца. Само че тъкмо тогава Дайна те миеше и ти не можа да дойдеш. Видях момчетата, те носеха съчки за празничния огън. Да знаеш колко съчки и клони носеха, Кити! Само че беше толкова студено и заваля такъв силен сняг, че те се разотидоха. Нищо, Кити, утре ще отидем да видим празничния огън.

При тези думи Алиса намота два-три пъти прежда около врата на котето, за да види как ще му прилича. То се уплаши, подскочи, кълбото се търкулна на пода и пак се размота.

— Знаеш ли, Кити, толкова се ядосах — продължи Алиса, когато се настаниха удобно на креслото, — като видях каква пакост си направила, че за малко щях да отворя прозореца и да те хвърля на снега! И ти си го заслужаваш, малко, пакостно животинче! Какво ще кажеш за свое оправдание? Не ме прекъсвай! — продължи Алиса, като вдигна пръст. — Сега ще изброя всичките ти провинения. Първо, ти измяука два пъти, докато Дайна те миеше тази заран. Не можеш да отречеш това, Кити: чух те! Какво казваш? (Тя си представяше, че котето отговаря нещо.) С лапа ти бръкнала в окото, така ли? Но това си е твоя грешка, защото си държиш очите отворени. Ако беше ги стиснала здраво, нищо нямаше да се случи. Значи не се оправдавай вече, ами слушай! Второ, ти дръпна Снежанка за опашката, когато слагах пред нея чинийката с мляко. Какво? Била си гладна ли? А откъде знаеш, че и тя не е била гладна? Сега трето, ти размотаваше по малко прежда от кълбото всеки път, когато не те гледах!

— Това са трите ти провинения, Кити, а ти не си наказана още за нито едно от тях. Знаеш ли какво? Ще ти събера всичките наказания за идущия петък… Представи си, че събират и моите наказания! — продължи тя, като говореше повече на себе си, отколкото на котето. — Какво ли ще ми направят на края на годината? Предполагам, че когато дойде денят, ще ме пратят в затвора. Или… я чакай! Да предположим, че всяко наказание е да си легна без вечеря. Тогава, като дойде нещастния ден, ще трябва да си легна без петдесет вечери!… Е, какво, това не е чак толкова страшно. Предпочитам да си легна без петдесет вечери, отколкото да ме накарат да ги изям на един път!

— Чуваш ли как пада снегът по прозореца, Кити? Колко мило и нежно почуква! Също като че ли някой целува целия прозорец отвън. Чудя се дали снегът обича дърветата и полята, та ги целува толкова нежно! После той ги покрива, знаеш, с бяло одеяло и може би им казва: „Спете, милички, докато пак дойде лято“. А като се събудят през лятото, Кити, те се обличат целите в зелено и танцуват, когато духа вятър — о, това е толкова хубаво! — извика Алиса, пусна кълбото и плесна с ръце. — И толкова ми се иска да е вярно! Сигурна съм, че на гората й се приспива наесен, когато листата започват да жълтеят.

— Кити, можеш ли да играеш шах? Не се смей, мила, питам те сериозно. Защото когато преди малко играехме, ти гледаше така, като че ли разбираш. А когато казах „шах!“, ти измърка. Наистина това щеше да бъде чудесен мат, Кити, и аз щях да спечеля, ако не беше този отвратителен Конник, който се втурна между фигурите ми. Кити, мила, нека си представим…

Бих искал да мога да ви опиша половината случаи, при които Алиса казваше любимата си фраза „нека си представим“. Вчера например тя спори дълго със сестра си, защото беше казала: „Нека си представим, че сме царе и царици“, а сестра й, която обичаше да бъде точна, възрази, че това е невъзможно, защото са само две. Накрая Алиса се принуди да каже: „Е, добре, тогава ти ще си едната царица, а аз ще бъда всички останали царе и царици“. Друг път уплаши не на шега старата си бавачка, като й извика неочаквано на ухото: „Бавачке, нека си представим, че съм гладна хиена, а ти — кокал!“

Но ние се отклонихме от речта на Алиса пред котето.

— Нека си представим, че ти си Черната Царица, Кити! Знаеш, ако си скръстиш лапите, ще заприличаш съвсем на нея. Хайде, миличка, опитай, моля ти се!

Алиса взе Черната Царица от масата и я сложи пред котето, за да види то как трябва да си скръсти лапите. Но опитът излезе неуспешен, главно, както каза Алиса, защото котето не искаше да си сложи ръцете правилно. За да го накаже, тя го вдигна пред огледалото, за да види само колко е непослушно.

— И да знаеш, че ако не си послушна — прибави тя, — ще те сложа в Огледалната Къща. Какво ще правиш тогава?

— Сега да щеш само да слушаш, Кити, и да не говориш толкова много, ще ти разкажа всичко, каквото си мисля за Огледалната Къща. Първо, стаята, която виждаш в огледалото, е също като нашата, само че нещата са наопаки. Мога да видя цялата стая, като се кача на стола пред камината, цялата освен една мъничка част точно зад камината. Ах, толкова ми се иска да видя и това мъничко ъгълче. И така ми се ще да знам палят ли и там огън през зимата. Не можеш нищо положително да кажеш, освен че когато нашата камина пуши, тогава и в другата стая се вижда пушек. Но това може да е нарочно, само да се правят, че уж и те имат огън. После книгите им приличат много на нашите, но думите са обърнати. Знам това, защото веднъж държах една наша книга пред огледалото и тогава и те държаха една книга в другата стая.

— Дали ще ти хареса да живееш в Огледалната Къща, Кити? Чудя се дали ще ти дават и там мляко? Но може би огледалното мляко не е добро за пиене… И, о, Кити, сега идваме до коридора. Можеш да видиш само мъничко от коридора в Огледалната Къща, ако отвориш широко вратата на нашата стая. Това, което виждаш, прилича съвсем на нашия коридор, само че по-нататък той може да е съвсем различен, знаеш. О, Кити, колко знаменито ще бъде да можем да отидем в Огледалната Къща! Сигурна съм, че в нея има, о, такива чудесни неща! Нека си представим, че можем някак да влезем в нея. Нека си представим, че стъклото става леко като тюл, така че можем да минем през него. Я, наистина, то се превръща в мъгла! Сега ще бъде много лесно да минем…

Докато казваше това, Алиса се покатери на камината, макар че навярно сама не знаеше как се намери там. И наистина стъклото започна да се превръща в тънка сребриста пара. Следващия миг Алиса мина през него и леко скочи в Огледалната Стая. Най-напред тя погледна дали камината гори и остана много доволна, че в нея намери истински огън, който гореше така буйно, както и в тяхната стая.