Алиса не можа да отрече това.

— Кой те надмина по пътя? — продължи Царя, като протегна ръка към Пратеника за още малко сено.

— Никой — отвърна Пратеника и пак му подаде сено.

— Съвсем вярно — каза Царя. — Тази млада госпожица го видя също. Това значи, че Никой не върви по-бавно от тебе.

— Правя, каквото е по силите ми — каза недоволно Пратеника. — Сигурен съм, че никой не върви по-бързо от мене.

— Може би си прав — отговори замислено Царя. — Защото иначе той щеше да дойде тука преди тебе. Както и да е… А сега, като си почина вече, кажи какво става в града.

— Ще ви пошепна поверително — каза Пратеника. Той сложи ръце до устата си като фуния и се приближи до самото ухо на Царя. На Алиса й стана малко неприятно, тъй като и тя искаше да чуе новините. Но вместо да пошепне, Пратеника изрева с всички сили:

— Пак почнаха!!!

— Това ли наричаш шепнене?! — извика клетият Цар, като подскочи разтреперан. — Ако повториш такова нещо, ще те смажа от бой! Ревът ти прониза главата ми от единия край до другия като земетресение!

„Трябва да е било много късо земетресение“ — помисли Алиса.

— Кои почнаха пак? — се осмели да запита тя.

— Как! Ами че Лъва и Еднорога, разбира се! — каза Царя.

— Да се бият за короната ли?

— Естествено — каза Царя. — И най-смешното е, че цялата работа е за моята корона. Да изтичаме да ги видим!

Докато тичаха, Алиса си повтаряше думите на старата песен:

Лъва и Еднорога
за царската корона
бой водеха — беда!
Подгони Еднорога
лъва със стъпка строга
все около града.
Едни им дават пита,
чер хляб поднася други,
а трети — баклава.
Тъй всички се опитват
от тез юнаци луди
града да отърват.
Но гостите незвани
нехаеха. Тогава
решиха друго в миг:
забиха барабани
и от шума веднага
избягаха те с вик.

— Който… от тях… победи… ще получи ли… короната? — попита Алиса доколкото можеше, защото се беше запъхтяла от тичането.

— Мила моя, разбира се, не! — каза Царя. — Каква мисъл!

— Искате ли… да бъдете… тъй добър… да спрете… един… миг — изпъшка Алиса, след като потича още малко — да си… поема… дъха…

— Аз съм тъй добър — каза Царя, — но не съм толкова силен. Как мога да спра един миг, когато той върви тъй ужасно бързо? Все едно да се опиташ да спреш един Беготрон!

На Алиса не й достигна дъх да отговори. Затова те тичаха мълчаливо, докато стигнаха пред една голяма тълпа, в средата на която се биеха Лъва и Еднорога. Те бяха обвити в гъст облак прах и отначало Алиса не можа да различи кой кой е. Но скоро тя успя да познае Еднорога по неговия рог.

Те бяха застанали близо до Сата, другия Пратеник, който наблюдаваше борбата с чаша чай в едната ръка и филия хляб с масло в другата.

— Той току-що излезе от затвора, а не си беше допил чая, когато го затвориха — пошепна Сая на Алиса. — В затвора им дават само мидени черупки, така че той е много гладен и жаден. Как си, мило дете? — продължи той, като прегърна нежно Сата.

Сата се огледа, поклати глава и продължи да яде.

— Беше ли щастлив в затвора, мило дете? — каза Сая.

Сата се огледа пак и този път няколко сълзи се търкулнаха по бузите му, но той не каза нито дума.

— Не можеш ли да говориш? — извика нетърпеливо Сая.

Но Сата продължи да дъвче и отпи още малко чай.

— Ще говориш ли? — извика Царя. — Как върви борбата?

Сата направи отчаяно усилие и като глътна един голям залък хляб с масло, каза глухо:

— Много добре. Всеки от тях е свалил досега другия около осемдесет и седем пъти.

— Тогава мисля, че скоро ще им раздадат белия и черния хляб? — се реши да запита Алиса.

— Той е вече приготвен — каза Сата. — Аз ям от него.

Тъкмо тогава борбата между Лъва и Еднорога спря, защото Царя извика:

— Разрешават се десет минути почивка за закуска!

Сая и Сата се заловиха за работа: донесоха табли с бял и черен хляб. Алиса взе една филия да опита, но хлябът беше много сух.

— Не вярвам да продължават да се бият днеска — каза Царя на Сата. — Иди кажи на барабаните да почват.

Сая се отдалечи, подскачайки като скакалец.

Известно време Алиса го наблюдаваше мълчаливо. Изведнъж лицето й светна:

— Вижте, вижте! — извика тя и посочи с пръст. — Ето, Бялата Царица тича през полето. Тя излетя от гората, ей оттам… Колко бързо тичат тези царици!

— Сигурно я е подгонил някой неприятел — каза Царя, без дори да я погледне. — Тази гора е пълна с неприятели.

— Няма ли да й се притечете на помощ? — запита Алиса учудена, че той гледа толкова спокойно на положението.

— Съвсем излишно — отвърна Царя. — Тя тича ужасно бързо. Да се опиташ да я хванеш е все едно да искаш да хванеш някой Беготрон. Но аз ще си взема бележка за този случай, ако искаш. Мило, добро същество е тя. — Той си повтаряше тихо последните думи, докато отваряше бележника си. — Същество с две „т“ ли се пишеше?

В този миг до тях се приближи небрежно Еднорога с ръце в джобовете.

— Този път бях по-добър от него, нали? — каза той на Царя, като го погледна мимоходом.

— Малко, да — отвърна нервно Царя. — Но не трябваше да го удряш с рога си, знаеш.

— Не го заболя — каза небрежно Еднорога и тъкмо се готвеше да отмине, погледът му падна върху Алиса. Той се обърна в миг и започна да я разглежда с най-дълбоко отвращение.

— Какво е това? — каза той най-после.

— Това е дете! — отговори с готовност Сая и застана пред Алиса, за да я представи, като протегна ръце към нея, в държавническа поза. — Намерихме го днеска. То е съвсем истинско, само че два пъти по-голямо.

— Винаги съм вярвал, че съществуват легендарни чудовища! — каза Еднорога. — Живо ли е?

— То може да говори! — отвърна тържествено Сая.

Еднорога погледна сънливо Алиса и каза:

— Говори, дете!

Алиса се усмихна и заговори:

— Знаете ли, и аз винаги съм си мислила, че Еднорозите са легендарни чудовища. Никога не бях виждала жив Еднорог.

— Е, сега, когато се видяхме един друг — каза Еднорога, — ако ти повярваш в мене, и аз ще повярвам в тебе. Съгласна ли си?

— Да, щом искате — отвърна Алиса.

— Хайде, дай баклавата, старче! — рече Еднорога, като се обърна към Царя. — Омръзна ми вече твоят черен хляб.

— Разбира се, разбира се — промърмори Царя и кимна на Сая. — Отвори торбата — пошепна той. — Бърже! Не тази, тя е пълна със сено!

Сая извади от торбата много голямо парче баклава и го подаде на Алиса да го подържи, докато той извади голяма чиния и нож. Как излязоха от малката торба всички тези неща, Алиса не можа да разбере. „Същински фокус!“ — помисли си тя.

През това време при тях дойде и Лъва. Той изглеждаше уморен и сънлив. Очите му бяха полуотворени.

— Какво е това? — каза той, като погледна лениво Алиса. Той говореше с дълбок, кух глас, който звучеше като камбана.

— Аха, какво е това! — извика живо Еднорога. — Никога не можеш да се сетиш. И аз не можах да позная!

Лъва погледна отегчено Алиса.

— Животно ли си… растение… или минерал…? — запита той, като се прозяваше след всяка дума.

— Това е легендарно чудовище! — извика Еднорога, преди Алиса да успее да отговори.

— Тогава раздай баклавата, Чудовище — каза Лъва, излегна се на земята и облегна брада на лапите си. — Сядайте и вие двамата! — обърна се той към Царя и Еднорога. — И честно ще делиш сладкиша, знаеш!