Те бяха стигнали до края на гората.
Алиса гледаше озадачено. Тя мислеше за сладкиша.
— Ти си тъжна — каза тревожно Конника. — Чакай да ти изпея една песен, за да те ободря.
— Много ли е дълга? — запита Алиса, защото беше слушала този ден твърде много стихотворения.
— Дълга е — отговори Конника. — Но е много, много хубава. Всеки, който ме е слушал да я пея, или се просълзява, или…
— Или какво? — запита Алиса, защото Конника внезапно млъкна.
— Или не се просълзява, знаеш. Името на песента се казва „Очите на рибата“.
— Аха, това е името на песента, нали? — каза Алиса, която се опита да покаже интерес.
— Не, ти не разбираш — отвърна Конника и я погледна малко разочаровано. — Песента само се казва така. А истинското й име е „Старият, старият човек“.
— Значи трябваше да кажа „така се нарича песента“, нали? — поправи се Алиса.
— Не, не трябваше. Това е съвсем друго нещо! Песента се нарича „Начини и средства“, но тя само се нарича така, знаеш.
— Е, каква е тогава песента? — запита Алиса, която този път беше съвсем объркана.
— Тъкмо това исках да ти кажа — рече Конника. — Песента всъщност е „Един седящ на стобора“ и мелодията е мое собствено изобретение.
Като каза това, той спря коня и отпусна поводите на врата му. После, отмервайки бавно такта с една ръка, с нежна усмивка, която осветяваше милото му глупавичко лице, сякаш сам се радваше на мелодията, той започна.
От всички чудни неща, които Алиса беше видяла през време на пътуването си из Огледалния свят, това беше едно, което тя си спомняше най-ясно. Много години по-късно, тя виждаше отново, сякаш се беше случило вчера, цялата сцена: кротките очи и милата усмивка на Конника, залязващото слънце, което светеше през косата му и хвърляше ослепителни огнени отблясъци по ризницата му, коня, който пристъпваше бавно, с отпуснати поводи на шията и късаше тревата под краката си, тъмните сенки на дърветата отзад — всичко това й се струваше като картина, когато облегната на едно дърво, с длан над очите, тя наблюдаваше странната двойка и слушаше в полусън тъжната мелодия на песента.
„Само че мелодията не е негово собствено изобретение“ — си каза тя. — Това е песента „Аз ти дадох всичко, повече не мога“.
Тя стоеше неподвижно и слушаше много внимателно, но нито една сълза не потече от очите й.
Когато Конника изпя последните думи на баладата, той хвана поводите и обърна главата на коня към пътя, по който бяха дошли.
— Трябва да преминеш само няколко метра — каза той — надолу по хълма, после през онова поточе и ще станеш Царица… Но ти ще почакаш, докато си отида, нали? — прибави той, тъй като Алиса обърна нетърпеливо поглед към посоката, която Конника й беше показал. — Няма да се бавя. Почакай и ми помахай с кърпичка, като стигна до онзи завой на пътя. Мисля, че това ще ми вдъхне смелост, знаеш.
