— Сега вече дойде на себе си — каза Черната Царица. — Знаеш ли чужди езици? Преведи на френски „фидъл-ди-ди“!
— „фидъл-ди-ди“ не значи нищо — отговори важно Алиса.
— Кой казва, че значи? — отвърна Черната Царица.
Алиса помисли, че най-после е намерила начин да излезе от затруднението.
— Ако ми кажете на какъв език е „фидъл-ди-ди“, аз ще ви го преведа на френски! — извика тя тържествуващо.
Но Черната Царица се дръпна важно и каза:
— Човек не се пазари никога с Царици!
„Бих желала Царици никога да не задават въпроси!“ — помисли Алиса.
— Нека не се караме — каза Бялата Царица тревожно. — Каква е причината за светкавицата?
— Причината за светкавицата — каза решително Алиса, защото беше уверена, че знае — е гърмът… Не, не! — поправи се тя бързо. — Исках да кажа обратното.
— Вече е късно да се поправяш — каза Черната Царица. — Щом веднъж кажеш нещо, то остава и ти трябва да си теглиш последствията от това.
— Което ми спомня — каза Бялата Царица, като наведе очи и започна да хваща и да пуща нервно ръцете си, — че ние преживяхме такава гръмотевична буря миналия вторник… искам да кажа, през един от последните няколко вторника, знаеш.
Алиса се озадачи.
— В нашата страна — каза тя — ние имаме седем различни дни всяка седмица, а не по няколко наведнъж.
Черната Царица каза:
— Вие трябва да сте много бедни във вашата страна. Тука у нас, ние имаме често по два или три дни и нощи наведнъж. Понякога през зимата ние нареждаме даже по пет нощи наведнъж, за да е по-топло.
— Че пет нощи по-топли ли са от една нощ? — осмели се да запита Алиса.
— Разбира се, пет пъти по-топли.
— Но те могат да бъдат и пет пъти по-студени, също…
— Правилно! — извика Черната Царица. — Пет пъти по-топли и пет пъти по-студени. Точно както аз съм пет пъти по-богата от тебе и пет пъти по-умна!
Алиса въздъхна и се отказа да разговаря. „Това е като гатанка, която няма отговор!“ — помисли тя.
— И Хъмпти-Дъмпти видя бурята — продължи Бялата Царица с нисък глас, сякаш говореше на себе си. — Той дойде пред вратата с отвертка…
— Какво искаше? — запита Черната Царица.
— Каза, че искал да влезе — продължи Бялата Царица, — защото търсел един хипопотам. Но пък как се случи, че в къщи нямаше хипопотами онази заран.
— А обикновено има ли? — запита учудено Алиса.
— Да, но само в четвъртъците — отвърна Царицата.
— Знам защо е дошъл — каза Алиса: — Искал е да накаже рибите, защото…
Тука Бялата Царица започна пак:
— Не можеш да си представиш каква гръмотевична буря беше! („Тя изобщо не може да си представя“ — забеляза Черната Царица.) Отнесе една част от покрива и толкова много гърмове нападаха вътре и се търкаляха по стаята, и се удряха по масите и по нещата… Толкова се уплаших, че не можах да си спомня собственото име!
Алиса си помисли: „Аз никога не бих се опитвала да си спомня името, ако се намеря в такова опасно положение. Пък и какъв смисъл има да си спомням името?“ Но тя не каза това гласно от страх да не обиди горката Царица.
— Ваше величество, трябва да я извините — каза Черната Царица на Алиса, като взе едната ръка на Бялата Царица и я потупа леко. — Тя не е лоша, само че винаги говори глупости.
Бялата Царица погледна срамежливо Алиса, която усети, че трябва да й каже нещо мило, но не можа да измисли нищо в момента.
— Тя не е получила добро възпитание — продължи Черната Царица. — Но е необикновено добра по характер! Потупай я по главата и ще видиш колко доволна ще бъде! — Но Алиса не се реши да направи това.
— Малко нежност… и ако й навиеш косата на книжки… ще видиш колко щастлива ще се почувства…
Бялата Царица въздъхна дълбоко и облегна глава на Алисиното рамо.
— Толкова ми се спи!… — прошепна тя.
— Уморена е, бедното същество! — каза Черната Царица. — Погали я по косите, дай й нощната си шапчица и й изпей една приспивна песен.
— Не съм си взела нощна шапчица — каза Алиса, като се опитваше да изпълни нареждането, — пък и не знам приспивни песни.
— Значи аз сама трябва да пея — каза Черната Царица и започна:
— Сега знаеш думите — прибави тя, като облегна глава на другото рамо на Алиса. — Изпей я за мене. И на мене ми се приспа.
В следния момент двете Царици заспаха дълбоко и захъркаха силно.
— Какво ще правя сега? — възкликна Алиса, като се огледа озадачено, докато едната глава, а после другата се търкулнаха от раменете й, за да паднат тежко в скута й. — Сигурна съм, че досега не се е случвало на никого да пази две заспали царици едновременно! Никога, през цялата наша история, това не е било възможно, защото никога не е имало повече от една царица наведнъж. Хайде, събуждайте се, тежки създания! — продължи тя нетърпеливо. Но в отговор се зачу само сладко хъркане.
Хъркането ставаше все по-ясно и звучеше повече като песен. Най-после Алиса успя да различи думите и се заслуша внимателно, така че не можа да разбере кога двете големи глави изчезнаха от скута й.
Тя стоеше пред една врата във форма на арка, над която бяха написани думите: „Царица Алиса“ с големи букви, а от двете страни на арката имаше два звънеца. На единия беше написано „Звънец за посетители“, а на другия — „Звънец за прислугата“.
„Ще почакам, докато свърши песента — помисли Алиса, — а после ще звънна на… на кой звънец трябва да звънна? — продължи тя твърде озадачена от надписите. — Аз не съм посетител, нито прислуга. Тука трябва да има един звънец, на който да пише «За Царицата», знаеш…“
В този миг вратата се открехна и едно същество с голяма човка подаде за миг глава и каза:
— Входът е забранен до по-идущата седмица! — После тръшна силно вратата.
Напразно звънеше и чукаше Алиса. Най-после един много стар Жабок, който седеше под едно дърво, стана и затътри крака към нея. Той беше облечен в светложълти дрехи и носеше огромни обуща.
— Какво има пък сега? — каза Жабока с дебел, прегракнал глас.
Алиса се обърна, готова да се скара на когото и да било.
— Къде е прислужникът, чиято работа е да отваря вратата? — започна тя ядосано.
— Коя врата? — запита Жабока. Алиса усети как се засилва ядът й от проточения му говор.
— Тази врата, разбира се! — викна тя.
Жабока погледна вратата с големите си тъпи очи, приближи се до нея и я поглади с пръст, сякаш искаше да провери дали боята пуща. След това погледна Алиса:
— Да отговаря вратата ли? — каза той. — Какво си я питала?
Той говореше толкова дрезгаво, че Алиса едва го разбираше.
— Не знам какво искате да кажете — отвърна тя.
— Аз говоря, струва ми се, човешки! — продължи Жабока. — Или си глуха? Какво си я питала?
— Нищо — отвърна нетърпеливо Алиса. — Чуках на нея.
— Не е трябвало, не е трябвало — промърмори Жабока. — Ядосваш я, знаеш. — После той ритна вратата с голямата си обувка. — Остави я на мира — избъбри той, като се упъти обратно към дървото — и тя също ще те остави на мира.
В този миг вратата се отвори бързо и се чу един тънък глас, който пееше:
И стотици гласове запяха в хор: