Беше гладен за всичко по-окултно от Фестивала на жътвата. Думите й попиваха в ума му като вода в тесте попивателна хартия.

Кучето лежеше под масата и ръмжеше. Започваха да го мъчат сериозни съмнения в него си.

Анатема вярваше не само в лей-линиите, но и в тюлените, китовете, велосипедите, дъждовните гори, пълнозърнестите самуни, рециклираната хартия, вън белите южноафриканци от Южна Африка и вън американците от практически навсякъде, та чак до Лонг Айлънд включително. Тя не разделяше вярванията си. Те бяха споени във всеобхватна, сплотена увереност, в сравнение с която вярата на Жана д’Арк си беше несериозна прищявка. Погледнато в мащаб преместване на планини, тя ги местеше поне с 0,5 алпа27.

Никой никога досега не бе използвал пред Адам думата „околна среда“. Южноамериканските дъждовни гори за него бяха затворена книга, която дори не беше отпечатана на рециклирана хартия.

Единственият път, когато я прекъсна, беше, за да се съгласи с мнението й за ядрената енергия:

— Ходил съм в атомна електроцентрала. Пълна скука. Нямаше нито зелен пушек, нито разни неща да бълбукат в тръби. Бива ли така — да няма разни неща, дето да бълбукат, както си му е ред, пък хората да бият толкова път да гледат — само някакви си много мъже, стърчат там и дори не са облечени в скафандри!

— Бълбукането сигурно го пускат, след като посетителите си отидат — мрачно предположи Анатема.

— Хммм… — рече Адам.

— С тях трябва да се приключи на минутата!

— Пада им се, като не бълбукат — заключи Адам.

Анатема кимна. Все още се опитваше да налучка какво му беше толкова странното на Адам и тъкмо тогава го осъзна.

Той нямаше аура.

Тя беше голям спец по аурите. Можеше да ги вижда, ако се вгледа достатъчно упорито. Около главите на хората се виждаше слабо сияние и според една книга, която беше чела, цветът му издаваше разни неща относно тяхното здраве и благополучие. Всички имаха аура. При злобните и затворени хора тя беше бледо, трепкащо очертание, докато при сърдечните, творчески натури можеше да се простира на цели няколко сантиметра от тялото.

Никога не беше чувала за човек съвсем без аура, но около Адам не виждаше никаква. И все пак той изглеждаше жизнерадостен, въодушевен и уравновесен като същински жироскоп.

„Може би просто съм уморена“ — помисли си тя.

Както и да е, беше доволна и благодарна, че си е намерила такъв благодатен ученик, и дори му даде назаем няколко броя на „Нов дайджест на Водолея“ — малко списание, издавано от един неин приятел.

То промени живота му. Или поне промени живота му за този ден.

За най-голямо учудване на родителите си той си легна рано, а после, завит презглава, с фенерче, списанията и пликче лимонови бонбони чете чак до след полунощ. От време на време от ожесточено дъвчещата му уста изскачаше по някое „прекрасно!“.

Когато батериите се изтощиха, той отново изплува в тъмната стая и легна по гръб с ръце на тила, привидно загледан в ескадрата Х-крили изтребители (ТМ), висящи от тавана. Те леко потрепваха, люляни от нощния ветрец.

Но всъщност Адам не ги гледаше. Вместо това той се взираше в ярко осветената панорама на собственото си въображение, което се беше развихрило като панаирджийска въртележка.

Това не ти беше лелята на Уенслидейл с някаква си там винена чаша. Тук ставаше въпрос за къде-къде по-интересно окултиране.

Освен това Анатема му харесваше. Разбира се, тя беше много стара, но когато Адам харесваше някого, му се искаше да го зарадва с нещо.

Зачуди се с какво ли би могъл да зарадва Анатема.

Обикновено се смята, че събитията, способни да променят света, са неща като големите бомби, налудничавите политици, големите земетресения или обширните миграции на населението, но сега е ясно, че това е много старомоден възглед, поддържан от хора, които нямат нищо общо със съвременното мислене. Онези неща, които наистина променят света, според теорията за Хаоса са дреболиите. Пеперуда махва с криле в амазонската джунгла и в резултат ураганна буря помита половин Европа.

Някъде в заспалата глава на Адам се бе появила пеперуда.

Може би на Анатема щеше да й помогне — а може би не — да види по-ясно нещата, ако й беше позволено да забележи съвсем очевидната причина, поради която не виждаше аурата на Адам.

Тъкмо по същата причина хората на „Трафалгар скуеър“ не виждат Англия.

Алармите писнаха.

Разбира се, няма нищо забележително в това алармите в контролната зала на атомна електроцентрала да пищят. Правят го непрекъснато. Така е, защото там има много скали, броячи и какво ли не, които може и да си останат съвсем незабелязани, ако най-малкото не бибипкат.

А длъжността началник-смяна изисква солиден, способен човек, който никога не губи самообладание, човек, за когото да си сигурен, че в критичен момент няма да хукне към паркинга. Фактически човек, който създава впечатлението, че пуши лула, дори и да няма този навик.

В контролната зала на електроцентралата „Търнинг пойнт“ беше три часът през нощта — обикновено тихо и спокойно време, когато няма кой знае какво за вършене освен да попълваш дневника и да се вслушваш в далечния рев на турбините.

Така беше досега.

Хорас Гандър погледна мигащите червени лампи. После погледна някакви скали. После погледна лицата на колегите си. После вдигна очи към голямата скала в дъното на залата. Четиристотин и двайсет практически надеждни и почти евтини мегавата напускаха станцията. Според другите датчици тях не ги произвеждаше нищо.

Той не каза: „Ама че смахната работа.“ Не би казал „Ама че смахната работа“ дори и ако стадо овце се беше изнизало покрай него, яхнало велосипеди и свирейки на цигулки. Отговорните инженери не приказваха така.

Онова, което той каза, беше:

— Алф, по-добре се обади на директора.

Изминаха три много натоварени часа, изпълнени с купища телефонни разговори, телекси и факсове. Двайсет и седем души в бърза последователност бяха вдигнати от леглата си; на свой ред те вдигнаха от леглата още петдесет и трима, защото има едно нещо, което човек иска да знае, събудят ли го в паника в четири часа сутринта, и то е, че не е сам.

Както и да е, за да ти позволят да отвинтиш капака на атомен реактор и да погледнеш вътре, трябва да получиш всевъзможни разрешения.

Получиха ги. Отвинтиха го. Погледнаха вътре.

Хорас Гандър каза:

— Трябва да има някаква разумна причина за това. Петстотин тона уран не могат просто така да се вдигнат и да се измъкнат.

Броячът в ръката му би трябвало да пищи. Вместо това сегиз-тогиз цъкаше апатично.

Там, където трябваше да се намира реакторът, имаше празно пространство. Вътре спокойно можеше да се играе скуош.

На самото дъно сам-самичко сред ярко осветения, студен под се въргаляше лимоново бонбонче.

Навън, в огромната зала с турбини, половината машини продължаваха все така да си реват.

А на стотина километра оттам Адам Йънг се въртеше насън в леглото си.

Рейвън Сейбъл, строен, брадат и облечен в черно от глава до пети, седеше в черната си лимузина с изящна линия и говореше по черния си телефон с изящна линия с базата на Западното крайбрежие.

— Как върви? — попита той.

— Добре изглежда — отвърна шефът на маркетинга. — Утре закусвам с купувачите от всички водещи вериги супермаркети. Никакъв проблем. Следващия месец по това време ще продаваме ХАПНИ(tm) във всички магазини.

— Добре се справяш, Ник.

— Няма проблеми. Няма проблеми. Така е, защото знаем, че ти си ни зад гърба, Рейв. Страхотно ръководиш, пич. При мене винаги сработва.

— Благодаря ти — Сейбъл прекъсна връзката.

Беше особено горд с ХАПНИ(tm).

Корпорацията „Ново хранене“ бе започнала почти от нищото преди единайсет години. Малък екип от учени, които изследваха храната, огромен екип от служители по маркетинга и връзките с обществеността и стилна емблема.