Войниците изчакаха делегацията да приближи достатъчно и откриха огън, като убиха и раниха няколко сиукси, преди те да избягат. На връщане към своите останалите живи взеха няколко коня от войнишкото стадо.

Седящия бик не бе изненадан от начина, по който войниците се отнесоха към миролюбивите си сиукски посетители. След като разгледа мършавите коне, взети от войнишкото стадо, той реши, че четиристотин сиукси на бързоноги мустанги ще бъдат равностоен противник на двете хиляди войници върху изтощените армейски кранти. Черната луна, Пъргавата мечка, Червеното листо, Гледащия назад и повечето други войни се съгласиха с него. Гледащия назад имаше сабя, която бе отнел от човек на генерал Съли в Дакота, и искаше да я изпробва срещу войниците.

В пиктограмите, които Седящия бик впоследствие нарисува за своята автобиография, той се изобрази в този ден като обут в украсени с мъниста гамаши и кожена шапка с наушници. Той бе въоръжен със зареждаща се през дулото пушка, лък и колчан и носеше своя щит с изображение на вълшебна птица.

Като яздеха надолу към лагера в колона по един, сиуксите обкръжиха пазещите стадото коне войници и започнаха да ги убиват един по един, докато рота кавалеристи не ги атакува нагоре по брега на Паудър. Сиуксите веднага се оттеглиха на бързите си мустанги, като се държаха извън обсега на пушките на противниците си, докато мършавите коне на сините куртки не започнаха да се препъват. Тогава сиуксите се обърнаха срещу преследвачите си. Водеше ги Гледащия назад, който размахваше сабята си и яздеше право напред, докато не свали един войник от коня му. После Гледащия назад обърна коня си и препусна на безопасно разстояние, като издаваше ликуващи викове за подвига си.

След няколко минути войниците стегнаха отново редиците си и атакуваха под звуците на тръбата. Още веднъж бързите мустанги на сиуксите ги отнесоха вън обсега на войнишките пушки, индианците се разпръснаха, а разбитите кавалеристи спряха. Този път сиуксите ги удариха от всички страни, като препускаха между тях и ги събаряха от конете им. Седящия бик плени един черен жребец и впоследствие отрази събитието с пиктограма за автобиографията си.

Разтревожени от нападението на индианците, орловите вождове Коул и Уокър подредиха колоните си за форсиран поход на юг по Паудър. Няколко дни сиуксите следваха войниците и ги плашеха, като се появяваха неочаквано по хребетите на хълмовете или организираха малки нападения срещу ариергарда. Седящия бик и другите вождове се присмиваха на уплахата на войниците, които все се скупчваха, озъртаха се страхливи и постоянно бързаха, бързаха да избягат от индианците.

Когато налетя голямата виелица с мокрия сняг, индианците се укриха за два дни и една сутрин чуха безпорядъчна стрелба откъм посоката на войниците. На следващия ден намериха изоставения лагер, осеян с мъртви коне. Те успяха да разберат, че конете са били покрити с кора от замръзващ дъжд и войниците са ги застреляли, понеже не могли да ги накарат да вървят по-нататък.

Тъй като много от уплашените сини куртки сега се движеха пеша, сиуксите решиха да продължат да ги преследват и така да ги подлудят от страх, че никога вече да не им хрумне да се връщат към Блак Хилс. По пътя си сиуксите хънкпапа и минеконжу започнаха да срещат малки разузнавателни групи сиукси оглала и шайени, които продължаваха да търсят колоната на Звездния вожд Конър. На тези срещи вълнението бе голямо. Само на няколко мили южно се намираше голямо шайенско село и когато пратеници събраха вождовете на отрядите на едно място, те замислиха да устроят голяма засада на войниците.

През това лято Римския нос се отдаде на много заклинателни пости, за да получи специална закрила срещу враговете си. Също като Червения облак и Седящия бик, той беше готов да се бие за страната си и решен да победи. Старият шайенски заклинател — Седящия бик, го посъветва да отиде сам до едно близко омагьосано езеро и да поживее заедно с водните духове в продължение на четири дни Римския нос лежа на сал в езерото, без храна и вода, като устоя на горещото слънце денем и на гръмотевичните бури нощем. Той се молеше на Великия заклинател и на водните духове. След като Римския нос се завърна в лагера, Белия бик му направи защитен боен накит с толкова много орлови пера, че когато яздеше, те почти допираха земята.

През септември, когато в лагера на шайените научиха за първи път, че войниците отстъпват на юг по Паудър. Римския нос помоли за правото да поведе атаката срещу сините куртки. Един или два дни по-късно войниците се бяха установили на лагер на една речна извивка с високи стръмнини и гъсти гори по двата бряга. Като решиха, че мястото е отлично за нападение, вождовете разположиха няколкостотин воини на позиции около лагера и започнаха сражение, като изпращаха за примамка малки групи индианци с цел да измъкнат войниците от подредените им в кръг фургони. Войниците обаче не се показваха навън.

Римския нос яздеше белия си мустанг и перата на бойния му накит се влачеха след него. Лицето му бе боядисано за бой. Той посъветва воините да не се бият поединично, както винаги са правили, а заедно, както правят войниците. Нареди им да образуват бойна линия в откритото пространство между реката и стръмнините. Воините се строиха с мустангите си с лице към войниците, които бяха спешени и наредени пред фургоните си. След това Римския нос разигра белия си мустанг пред фронта на воините и им каза да не мърдат, докато той изпразни пушките на войниците. После шибна коня си за галоп и като стрела полетя право към единия край на войнишката редица. Когато стигна толкова близо, че можеше да вижда ясно лицата им, той се обърна и премина бързо по цялата дължина на редицата на войниците и те стреляха по него през цялото време. На края на редицата Римския нос обърна белия мустанг и отново премина пред войниците.

„Той направи три, или може би четири пробега от единия край на редицата до другия — казва Джордж Бент, — после мустангът му бе прострелян и падна. Като видяха това, воините извикаха и атакуваха. Те нападнаха войниците по цялата линия, но никъде не успяха да пробият.“

Римския нос бе загубил коня си, но предпазните заклинания спасиха живота му. Този ден той научи някои неща и за воденето на бой срещу сините куртки. Научиха се и Червения облак, Седящия бик, Тъпия нож и другите вождове. Храбростта, броят, масираните атаки — всичко това не струва нищо, ако воините са въоръжени само с лъкове, копия, боздугани и стари пушки от времето на траперите. („Ние бяхме нападнати отвсякъде — отпред, отзад и отстрани — докладва полковник Уокър, — но, изглежда, индианците имаха съвсем малко огнестрелни оръжия.“) Войниците бяха въоръжени с модерни карабини от времето на Гражданската война, освен това имаха и гаубици.

В дните след боя, който индианците запомниха като „сражението на Римския нос“, шайените и сиуксите продължиха да тормозят и изтощават войниците. Сега сините куртки бяха боси и облечени в дрипи, а за ядене им останаха само измършавелите коне, които те изгълтваха сурови — бяха прекалено притеснени, за да палят огньове. Накрая, през Луната на съхнещата трева, към края на септември, завръщащата се колона на Звездния вожд Конър дойде на помощ на победените войници на Коул и Уокър. Всички те лагеруваха заедно около оградата на форт Конър на Паудър, докато пратеници от форт Ларами не дойдоха със заповед за оттегляне на войските (с изключение на две роти, които трябваше да останат във форт Конър).

Двете роти, които останаха през зимата във форт Конър (скоро той щеше да бъде преименуван на форт Рино), бяха галванизираните янки, които охраняваха кервана фургони на Сойърс по пътя им на запад към златоносните залежи. Генерал Конър остави на бившите войници на Конфедерацията шест гаубици, за да защитават укреплението си. Червения облак и другите вождове наблюдаваха форта от разстояние. Те знаеха, ме имат достатъчно воини, за да щурмуват укреплението, но твърде много от тях щяха да загинат под дъжда от картеч, изсипван от големите топове. Накрая те се спряха на една неразработена стратегия: да наблюдават постоянно форта и пътя за форт Ларами. Те щяха да държат войниците като затворници във форта им през цялата зима и щяха да прекъснат снабдяването им от форт Ларами.