Голямата уста и спътниците му бяха вече от два месеца на път и разпространяваха новината, че хубави подаръци очакват всички военни вождове, които се явят във форт Ларами и подпишат нови договори. На 16 януари 1866 г., пратениците се върнаха, придружени от две изпаднали групи сиукси брюле с предводители Стоящия лос и Пъргавата мечка. Стоящия лос каза, че хората му са загубили много мустанги по време на снежна буря и че на Рипъбликън почти няма дивеч. Петнистата опашка, водачът на брюле, щял да дойде веднага, щом дъщеря му бъде в състояние да пътува. Тя страдала от болест с кашлица. Стоящия лос и Пъргавата мечка нямаха търпение да подпишат договора и да получат дрехи и провизии за хората си.

— А какво става с Червения облак — поиска да разбере полковник Мениейдиър, — Къде са Червения облак, Мъжа, който се страхува от конете си, Тъпия нож — вождовете, които се сражаваха с войниците на Конър?

Голямата уста и другите „готованци от Ларами“ го увериха, че военните вождове скоро ще бъдат тук. Не трябва да ги караме да бързат, особено през Луната на силния студ.32

Минаха седмици и в началото на март пристигна пратеник от Петнистата опашка, който съобщи на полковник Мейнейдиър, че вождът на брюле идва да обсъди договора. Дъщерята на Петнистата опашка, Бързоногата, била много болна и той се надявал, че войнишкият доктор ще я направи отново здрава. Няколко дни по-късно Мейнейдиър научи, че Бързоногата е умряла по време на пътуването, и напусна форта, придружен от рота войници и един санитарен фургон, за да посрещне траурната процесия на сиуксите брюле. Денят беше студен, валеше лапавица, пейзажът на Уайоминг беше мрачен със скованите си в лед потоци и покритите със сняг кафяви хълмове. Мъртвото момиче беше обвито в кожа от елен, здраво свързана с ремъци и опушена от огън. Грубият покров беше окачен между любимите коне на покойната — чифт бели мустанги.

Прехвърлиха тялото на Бързоногата във фургона, отзад завързаха белите мустанги и процесията продължи към форт Ларами. Когато групата на Петнистата опашка достигна форта, полковник Мейнейдиър изведе целия гарнизон, за да отдаде военни почести на опечалените индианци.

Полковникът покани Петнистата опашка в щаба си и изрази съболезнованията си по повод загубата на дъщеря му.

Вождът отговори, че по времето, когато белите и индианците са били в мир, той многократно бил водил дъщеря си във форт Ларами, че тя обичала форта и той би искал погребалното й скеле33 да бъде издигнато в гробището на поста. Полковник Мейнейдиър незабавно даде исканото разрешение. Той беше изненадан от сълзите в очите на Петнистата опашка, защото не знаеше, че индианците могат да плачат. Доста несръчно полковникът промени темата на разговора. Великия баща във Вашингтон щял да изпрати нова комисия за мир през пролетта. Той изрази надежда, че Петнистата опашка ще се установи близо до форта, за да изчака пристигането на комисията — наложително било да се направи Боузмън Роуд безопасен за пътуване. „Уведомен съм, че през следващата пролет ще има голямо движение към мините на Айдахо и Монтана“ — каза полковникът.

„Ние смятаме, че ни бяха причинени много злини — отговори Петнистата опашка — и че имаме право на компенсация за вредите от прокарването на толкова много пътища през страната ни, от прогонването и унищожаването на бизоните и дивеча. Сърцето ми тъне в тъга и не мога да говоря сега по работа. Ще почакам, за да видя съветниците, които Великия баща ще изпрати.“

На следващия ден Мейнейднър уреди на Бързоногата погребение с военни почести. Малко преди залез-слънце към гробището на форта се отправи процесията зад покрития с червен плат ковчег, поставен на оръдеен лафет. Според обичая на сиуксите брюле жените качиха ковчега върху погребалното скеле, покриха го с прясно одрана бизонска кожа и го завързаха с ремъци. Небето бе оловносиво и буреносно и с падането на здрача заваля лапавица. По дадена команда войниците се построиха с гръб към ковчега и дадоха три последователни залпа. След това всички се върнаха във форта. През нощта до скелето остана само отделение артилеристи, които запалиха голям огън от борови дървета и до сутринта стреляха с гаубиците си всеки половин час.

Четири дни по-късно Червения облак и голям отряд сиукси оглала неочаквано се появиха извън форта. Те първо спряха в лагера на Петнистата опашка. Двамата тетонски водачи още се радваха на срещата си, когато Мейнейдиър се яви с ескорт от войници, за да ги заведе в щаба си с тържествена церемония, барабанен бой и свирене на бойни тръби.

Когато Мейнейдиър съобщи на Червения облак, че новата мирна комисия няма да дойде във форт Ларами, преди да изминат няколко седмици, вождът на оглалите се ядоса. Голямата уста и другите пратеници му бяха казали, че ако се яви да подпише мирен договор, ще получи подаръци. Трябваха му пушки, барут и провизии. Мейнейдиър отговори, че може да отпусне на посетителите си оглали храна от армейските складове, но няма пълномощия да раздава пушки и барут. Тогава Червения облак поиска да узнае какво ще получа народът му от договора — те бяха подписвали договора и преди и все индианците отстъпваха пред белите. Този път белите трябва да дадат нещо на индианците.

Като си спомни, че председателят на новата комисия Тейлър се намира в Омаха, Мейнейдиър предложи Червения облак да изпрати послание до Тейлър по телеграфа. Червения облак бе настроен скептично — той не вярваше много в магията на говорещите жици. След известно отлагане той се съгласи да отиде с полковника в телеграфната служба на форта и с помощта на преводач продиктува послание за мир и дружба до намиращия се в Омаха съветник на Великия баща.

Машината изтрака отговора на комисаря Тейлър: „Великия баща във Вашингтон… иска от вас да бъдете негови приятели и приятели на белия човек. Ако сключите мирен договор, той иска да възнагради вас и народа ви в знак на приятелство. Керванът с припаси и подаръци няма да стигне до форт Ларами от река Мисури преди 1 юни, а Великия баща настоява по това време вече да е постигнато съгласие за датата, на която комисарите ще се срещнат с вас, за да се сключи договорът.“

Червения облак бе впечатлен. Харесваше му и откровеността на полковник Мейнейдиър. За подписването на договора той можеше да почака до Луната, когато тревата е поникнала. Това щеше да му даде възможност да се върне обратно на Паудър и да изпрати вестоносци до всички разпръснати отряди на сиуксите, шайените и арапахите. Индианците щяха да имат достатъчно време да съберат повече бизонски и боброви кожи, за да търгуват, когато се върнат във форт Ларами.

Като жест на добра воля Мейнейдиър отпусна на заминаващите оглали малко барут и олово и те отпътуваха в добро настроение. Мейнейдиър не бе казал нищо относно откриването на движение по Боузмън Роуд; Червения облак не бе споменал за форт Рино на река Паудър, който продължаваше да бъде в обсада. Тези въпроси можеха да почакат до свикването на съвета за сключване на договора.

Червения облак не изчака поникването на зелената трева. Той се върна във форт Ларами през май, Луната, когато мустангите линеят. Той водеше със себе и първия си помощник, Мъжа, който се страхува, и повече от хиляда оглали. Тъпия нож доведе няколко вигвама шайени, а Червеното листо пристигна с отряд сиукси брюле. Заедно с хората на Петнистата опашка и другите брюле те построиха обширен лагер край река Плат. Търговските агенции и лавките станаха център на трескава дейност. Никога Голямата уста и „готованците от Ларами“ не бяха имали толкова много работа по уреждането на сделки.

Няколко дни по-късно пристигна комисията за мирния договор и на 5 юни започнаха формалните преговори, съпроводени с обичайните дълги речи на комисарите и на индианските вождове. Неочаквано Червения облак поиска отлагане с няколко дни, за да се изчака идването на други тетони, които също искали да участвуват в разискванията. Комисарят Тейлър се съгласи да отсрочи съвета до 13 юни. По ирония на съдбата 13 юни бе денят, в който полковник Хенри Керингтън и седемстотин офицери и войници от 18-и пехотен полк достигнаха околностите на форт Ларами. Походът на полка бе започнал във форт Кърпи, Небраска, и задачата му бе да изгради поредица фортове покрай Боузмън Роуд в подготовка за очакваното през лятото голямо движение към Монтана. Макар че походът бе подготвян в продължение на седмици, никой от поканените за подписването на договора индианци не беше уведомен за тази военна окупация на земите по река Паудър.