— Е, няма да умре без тебе твоят Парцаливко — рече Бързанко.

— Не, ще умре! Аз знам, че и той скучае без мене. Парцаливко е най-добрият ми приятел, а пък аз дори не се сбогувах с него, когато отлитахме с балона.

— Защо не си се сбогувал?

— Бях му се разсърдил и не исках да се сбогуваме. Когато отлитахме, той през цялото време ме гледаше и ми махаше с ръка, а пък аз дори нарочно се обърнах и не исках да го погледна. Бях много горд, че летя с балон, и сега ме мъчи това… как се казва…

— Съвестта? — подсказа му доктор Хапчев.

— Да, да, братчета, съвестта! Ако бях се сбогувал, щеше да ми бъде по-леко. Щом се върнем, братчета, в къщи — ще се помиря с Парцаливко и ще се сбогувам.

— Ако се върнем, трябва да се поздравиш с него, а не да се сбогуваш — каза Знайко.

— Е, все едно, аз най-напред ще се сбогувам, а после ще го поздравя и всичко ще бъде наред.

— Ще трябва, другари, да си тръгваме обратно — рече Гусльо. — Незнайко иска да се връща в къщи.

— Да, братчета, и за мене е вече време да се завърна — каза доктор Хапчев. — Може някой да се разболее в Града на цветята, а няма кой да го лекува.

— Е, какво пък, разходихме се — стига ни толкова — обади се Знайко. — Все някога ще трябва и да се върнем. Утре тръгваме на път.

Балът се свърши. Синеочка се приближи до Незнайко.

— Ето че се разделяме с вас — печално каза тя.

— Да… — тихо отвърна Незнайко. — Време е вече да се завърнем в къщи.

— Много за малко бяхте при нас.

— На мене много ми се иска да останем още, но и за в къщи ми е мъчно — с наведена глава промълви Незнайко.

Синеочка се замисли за нещо, а после каза:

— Разбира се, време е вече да се върнете. Вие сте оставали там приятели, които навярно се безпокоят за вас. Добре правите, че не забравяте приятелите си.

Известно време и двамата стояха мълчаливи. Незнайко искаше да каже нещо, но гърлото му, кой знае защо, се бе свило и думите не излизаха. Той гледаше надолу, ровеше земята с тока на обувката си и не се решаваше да погледне Синеочка. Страхуваше се, че тя ще види сълзите в очите му. Най-после и двамата вдигнаха глави. Очите им се срещнаха.

— Искате ли да ви ушия раница на прощаване? — попита тя.

— Искам.

На другия ден Знайко и неговите другари се отправиха на поход. Решено бе да пътешествуват пешком. Балонът беше спукан и бе трудно да се поправи, а освен това нямаше и попътен вятър. Най-напред вървеше Знайко с компас в ръце, след него доктор Хапчев, после Винтчо и Болтчо, а след тях останалите момченца-дребосъчета. Незнайко вървеше най-отзад.

Всеки носеше раница на гърба си. Ушиха им ги момиченцата. В раниците имаше банички за из път, а също и семена от различни плодове, зеленчуци и цветя, които липсваха в Града на цветята. Във всеки джоб на Сиропов имаше по една динена семка.

Всички момиченца излязоха да изпратят момченцата. Много от тях плачеха.

— Не плачете — казваше им Знайко. — Някога ние пак ще си направим балон и ще долетим при вас.

— Елате през пролетта, когато цъфтят ябълките! — викаха момиченцата. — Тук е много красиво през пролетта.

Момиченцата се спряха в края на града, а момченцата тръгнаха по пътечката сред гъста трева и полски цветя.

— Довиждане! Довиждане! — викаха момиченцата и махаха с ръце.

— Довиждане! — отговаряха им момченцата.

Синеочка мълком махаше с ръка.

— Незнайко! Незнайко! — извика внезапно Синеочка.

Незнайко се обърна.

— Писмо, Незнайко! Писмото!

Незнайко закима с глава и почна да маха с шапка.

— Чу ме! — зарадва се Синеочка.

След малко пътешествениците се превърнаха в едва забележими точки, а после и съвсем изчезнаха при завоя на пътя. Момиченцата се пръснаха по домовете си. Всички бяха натъжени.

Много дни наред Знайко и другарите му вървяха през поля и гори, докато най-после стигнаха родния край. Те се спряха на един висок хълм, а пред тях се простираше Градът на цветята в цялата си красота. Лятото бе към своя край и по улиците цъфтяха най-хубавите цветя: бели хризантеми, червени гергини, разноцветни астри. По всички дворове пъстрееха красиви като пеперудки градински теменужки. Огненочервени друмчета се виеха по оградите, по стените на къщите и цъфтяха дори по покривите. Ветрецът донасяше нежния мирис на резеда и лайкучка.

От радост Знайко и другарите му се запрегръщаха.

Скоро те крачеха вече по улиците на родния град. От всички къщи изтичваха дребосъчета и гледаха нашите пътешественици. Знайко и другарите му бяха така почернели от слънцето през време на дългите странствувания, че най-напред никой не можа да ги познае.

Изведнъж някой извика:

— Братчета, та това е Знайко! Гледайте, той върви най-напред!

Веднага от всички страни се чуха викове:

— Ето и доктор Хапчев! И ловеца Патронко, и Загубанко, и Шишко!

Жителите на града се радваха и викаха:

— Ура!

А какво стана, когато Знайко и другарите му завиха по Улицата на звънчетата! Там всички бяха техни съседи и близки познати. Дребосъчетата задръстиха цялата улица. Момченцата прегръщаха и целуваха смелите пътешественици, а момиченцата посипваха пътя им с листенца от маргаритки.

Изведнъж отнякъде дотича едно малко кученце. То почна да лае, да скача около ловеца Патронко и да му ближе ръцете.

— Братчета, та това е моят Рунтавко! — извика ловецът Патронко.

Съседите разказаха, че няколко дни след отлитането на момченцата с балона Рунтавко се завърнал в къщи. Ето защо всички мислили, че Патронко и другарите му са загинали и никой не се надявал вече да ги види.

Патронко грабна Рунтавко на ръце и почна да го целува.

— Ах ти, мое вярно, добро кученце! — му приказваше той. — Значи ти си живо? А пък аз толкова тъгувах за тебе!

В този момент в края на улицата се показа нова тълпа дребосъчета. Най-напред тичаше поетът Цветец.

— Стихове! — извикаха всички. — Сега ще чуем стихове!

Момиченцата започнаха силно да ръкопляскат, а няколко момченца дотъркаляха отнякъде една празна бъчва и я изправиха сред улицата с дъното нагоре.

Някой извика:

— Качи се на бъчвата, Цветец, и декламирай!

Хванаха Цветец под мишница и му помогнаха да се покачи на бъчвата. Цветец помисли малко, поизкашля се, после протегна ръка към Знайко и неговите другари и прочувствено издекламира стиховете, които съчини в момента върху бъчвата:

— Ура-а-а! — закрещяха наоколо дребосъчетата.

Моментално смъкнаха Цветец от бъчвата. Момченцата го вдигнаха на ръце и го понесоха към къщи, а момиченцата тичаха отзад и го обсипваха с листенца от маргаритки.

Благодарение на стихотворението Цветец се прослави, сякаш сам бе извършил това забележително пътешествие.

Нашите смели пътешественици отвориха пътната врата и тръгнаха към своята къщичка, която беше празна много дни наред. На улицата остана само Незнайко. Той гледаше печално след отдалечаващата се тълпа, после се озърна наоколо, като че ли търсеше някого. Улицата бе съвсем пуста. Вятърът като че ли бе издухал всички. Очите на Незнайко се опечалиха още повече, но в същия момент той забеляза на отсрещната страна на улицата, в сянката на оградата, една мъничка фигурка, която стоеше със зяпнала уста и гледаше с широко отворени очи.