— Какво ти е? Да не би да заспиваш? — питаше Незнайко.

— Не, просто шугувам се.

— Не. Не трябва да казваш „шугувам се“, а „шегувам се“ — поправи го Карфичка.

Шегите свършиха с това, че Шаренкия се търколи на една страна и тъй заспа. Карфичка и Незнайко го наместиха по-удобно, като го подпряха на меката облегалка, а после казаха:

— Нека си спи.

Не усетиха как заспаха и те самите; а когато се събудиха, колата бе спряла насред улицата и насреща им светеше слънцето, което изгряваше иззад гората.

— Виж ти номер! Пристигнали сме някъде… каза Незнайко, като отвори вратичката и слезе от колата. Карфичка също слезе и се огледа наоколо.

— Ясно къде — каза тя. — Ние сме в Града на цветята!

— Ах, вярно! — възкликна Незнайко. — Пристигнали сме точно на това място, откъдето тръгнахме. Ей, Шарко, ставай, пристигнахме вече!

Шаренкия се събуди и излезе от колата.

— Чудно, колко бързо пристигнахме! — каза той, като триеше очите си и шумно се прозяваше.

— Ама че го каза — бързо! — отговори Незнайко. — Та ти спа цяла нощ. Вече е сутрин!

— Тогава няма нищо чудно, разбира се! — каза Шаренкия. — Е, аз си тръгвам.

Той скръсти на гърба ръцете си в сини ръкавички и закрачи към дома си.

Незнайко хлопна вратичката на колата. Тутакси солата зави сама и се понесе в обратна посока. Незнайко и Карфичка я изпратиха с поглед и тръгнаха по улицата. Беше им много радостно, че са се върнали в своя роден Град на цветята. Искаше им се да походят из града и да го погледат. Те изминаха улицата и излязоха на брега на Краставичната река. През тяхното отсъствие краставиците се бяха разрасли толкова нашироко, че дребосъчетата можеха да се загубят сред краставичните стебла като сред гора.

Незнайко и Карфичка застанаха на стръмния бряг, от който се виждаха и гората, и реката, и мостът през реката, и целият Град на цветята. Утринното слънце позлатяваше стрехите и те блестяха в оранжевата светлина, сякаш сами светеха.

— Хубаво е в нашия Град на цветята! — възкликна Незнайко, като почна да се любува на тази картина. — А би било още по-хубаво, ако построим и у нас такива големи, красиви къщи като в Слънчевия град.

— Гледай го ти, какво му се прищяло! — каза Карфичка.

— И да има у нас паркове, театри и весели градчета! Да минават тю всички улици автомобили, автобуси и атомни автостолчета! — продължаваше да мечтае Незнайко.

— Но жителите на Слънчевия град са се трудили, за да построят всичко това — отговори Карфичка. — Нищо не идва наготово.

— Че и ние можем да се трудим — каза Незнайко. — Ако всички дружно се хванем за работа, много нещо можем да направим. Ето, гледай, всички се заехме и построихме моста през реката. А нима едно дребосъче би могло да построи мост самичко? Разбира се, жалко, че нямаме вълшебна пръчица. Можеше само да махнем с нея, и целият град би станал като Слънчевия.

— Вижда се, Незнайко, че не си поумнял нито на косъм. Винаги ще мечтаеш за вълшебна пръчица, за да преживееш, ако може, без труд, за да става всичко като в приказката, по заповед на щуката. Аз пък например никак не съжалявам за тази пръчица. Нали вълшебната пръчица е огромна сила и ако такава сила попадне в ръцете на някое не твърде умно дребосъче, някое като тебе, тогава вместо полза, пръчицата може да принесе само вреда. На твое място аз бих си пожелала вместо вълшебна пръчица малко ум. Който има достатъчно ум, той няма нужда от вълшебна пръчица.

— Е, Карфичке, че аз не съжалявам за вълшебната пръчица, просто си помислих, че ти съжаляваш. Защо ме укоряваш?

— Защото искам да бъдеш добър.

— Как! — извика Незнайко. — И ти ли искаш да бъда добър?

— Да. А кой още иска това?

— Ами че аз имам тук една приятелка — замаха с ръце Незнайко.

— Приятелка? — учуди се Карфичка. — Каква пък е тази приятелка?

— Ами че такава като теб. И тя ме кори непрекъснато и казва, че иска да бъда по-добър.

— И отдавна ли си приятел с нея?

— Отдавна.

Карфичка се нацупи обидено и обърна гръб на Незнайко. После каза:

— Колко си лош, Незнайко! Потаен си. Толкова време дружим с теб, а ти никога не си ми казвал, че дружиш: и с другиго освен с мене. Дружи си, моля ти се! Аз да не съм против? Не съм против, но защо не си ми казал?

— Че какво има тук за казване? Аз не дружа кой; знае колко. Тя сама ми се натрапи.

— Ох, Незнайко, не лъжи, не лъжи! — заплаши го с пръст Карфичка. — Я по-добре кажи как се казва?

— Кой?

— Ами тя, твоята приятелка.

— Ах, тя ли?… Ами че казва се съвест!

— Каква съвест? — учуди се Карфичка. — Ах, съвест! Карфичка весело се засмя, после сложи ръцете си на раменете на Незнайко, погледна го право в очите и каза:

— Ах, какъв си смешен, Незнайко, смешен и все пак добър. Сигурно и ти не знаеш колко си добър!

— Сигурно само тъй ти се струва — отговори Незнайко.

— Защо само тъй да ми се струва? — запита Карфичка.

— Ами… — заусуква го Незнайко. — Просто си се влюбила в мен и толкова.

— Какво? Аз? Да съм се влюбила? — изчерви се Карфичка.

— Ами да, какво от това? — разпери ръце Незнайко.

— Как какво от това? Ах, ти… Ах, ти… — от негодувание Карфичка не можа да продължи и мълком размаха пред Незнайко здраво стиснатите си юмручета. — Всичко е свършено между нас. Всичко, всичко, тъй да си знаеш!

Тя му обърна гръб и си тръгна. После се спря, гордо погледна към Незнайко и каза:

— Не мога да гледам твоята глупава ухилена физиономия, на!

И си отиде. Незнайко вдигна рамене.

— Гледай ти, какво излезе! Че какво толкова съм казал? — смутено измърмори той и също си тръгна към дома.

Така завърши пътешествието на Незнайко в Слънчевия град.

Издание:

Николай Николаевич Носов. Приключенията на Незнайко. Незнайко в Слънчевия град

Превод: Дона Минчева, Искра Панова

Художник: Алексей Лаптев

Редактор на издателството: Добринка Савова-Габровска

Художествен редактор: Венелин Вълканов

Технически редактор: Иван Андреев

Коректор: Христина Денкова

Издателство „Отечество“ — София, 1978 г.