И колкото и странно да изглежда, погнусата и неприязънта, с които приемах тези противоестествени сношения, не намаляваха неговото удоволствие, по-скоро увеличаваха насладата му. Господарят Интеф, уви, не познаваше нито вежливостта, нито съчувствието. Стотици са момчетата-роби, които с годините са идвали при мен разплакани от жестоката болка, която господарят ми им е причинил при първата си любовна нощ с тях. Лекувал съм ги и съм се опитвал да ги утеша. Навярно затова сред робите ме знаят като Ах-Кер, което значи „по-големият брат“.

Така че може вече и да не бях любимата играчка на господаря си, но той ме ценеше много повече. За него аз бях най-различни неща: лекар и художник, музикант и писар, архитект и библиотекар, съветник и довереник, инженер и бавачка за дъщеря му. Не съм толкова наивен, че да вярвам в обичта или доверието му в мен, но си мисля, че доколкото му беше възможно, понякога той наистина ги изпитваше, или поне се мъчеше да ги изпитва. Ето защо Лострис беше настоявала толкова аз да защитя интересите й пред него.

Господарят Интеф не се интересуваше от дъщеря си, освен колкото да я опази като желана партия за всеки, който би могъл да си я позволи, а това всъщност беше още една грижа за мен. Случвало се е от единия разлив на Нил до следващия той да не й продума изобщо. Нито пък проявяваше кой знае какъв интерес към редовните ми отчети как се справя с учението и физическите упражнения.

Разбира се, винаги съм се мъчел, доколкото ми е било възможно, да скрия от него истинските си чувства към Лострис, тъй като той само би ги използвал срещу мен при първия удобен случай. Винаги съм се старал да му внуша, че грижата за нейното здраве и възпитание представлява за мен просто едно досадно задължение, за което не съм ни най-малко признателен, както и че споделям собственото му отвращение и презрение към всичко женско. Не мисля някога да му е минало през ума, че, макар и лишен от мъжествеността си, продължавах да изпитвам естествените си влечения към другия пол.

Именно липсата на всякакъв интерес у господаря ми към неговата дъщеря понякога ме подтикваше да се поддам на увещанията й и да се подложа на такива рискове като приключението ни с „Дъхът на Хор“. Обикновено все ни оставаше някаква вратичка, през която да се измъкнем.

Тази вечер се прибрах рано в покоите си, където първата ми грижа беше порядъчно да нагостя любимците си. Любовта ми към птичките и животните понякога изненадва и самия мен. Живеех с цяла дузина котки — изразявам се така, защото никой никога не може да бъде убеден, че една котка е негова собственост. От друга страна, притежавах цяла сюрия породисти кучета. Двамата с Танус ги използвахме, за да ловим антилопи или лъвове в пустинята.

Дивите птици често навестяваха вкупом терасата пред стаята ми, за да се възползват от гостоприемството ми, като твърде нелюбезно се бореха коя да кацне на рамото ми или върху протегнатата ми длан. А най-смелите дори се бяха наумили да кълват храната си направо между устните ми. Опитомената ми газела имаше навика да се отърква в краката ми като котка, а двойката соколи ме поздравяваха с крясъците си от терасата, където ги бях настанил. Когато можехме, двамата с Танус ги взимахме със себе си в пустинята, където ги пускахме срещу гигантските дропли. Изпитвах истинско удоволствие да наблюдавам с каква бързина и грация се спускат върху жертвите си. Всеки, който се осмеляваше да ги погали, усещаше остротата на жълтите им нокти, но иначе и двата се държаха с мен като послушни врабчета.

Едва след като се бях погрижил за животните си, извиках един от робите в кухнята да ми донесе вечерята. Разположил се удобно на терасата, която гледаше към необятните зелени води на Нил, с удоволствие вкусих от прекрасното месо на див пъдпъдък, приготвен с мед и козе мляко специално за мен от главния готвач. От мястото си можех да гледам за ладията на господаря, която щеше да се появи откъм отсрещния бряг. И когато при залез-слънце забелязах да се белее над реката квадратното й платно, сърцето ми почти спря. Нищо чудно той да пратеше да ме извикат още същата вечер, а още нищо не бях измислил.

Но по-късно с облекчение чух как Расфер, началникът на дворцовата стража, зове любимеца на господаря ми — едно чернооко бедуинче, което беше на десетина години. Скоро след това из двореца се разнесоха протестите на наплашеното дете, което Расфер влачеше по коридора пред вратата ми към покоите на великия владетел. Колкото и често да бях чувал тези отчаяни викове, така и не можах да привикна с детските гласове и всеки път изпитвах позната болка. И все пак се почувствах по-скоро облекчен, задето не бях аз извиканият тази вечер. Трябваше ми здрав сън, за да изглеждам добре на сутринта.

Когато се събудих призори, неприятното чувство на страх все още не ме беше напуснало. Дори обичайното ми къпане в хладните води на Нил не помогна. Забързах обратно към покоите си, където две момчета ме чакаха, за да ме намажат с благовонно масло и да срещат косата ми. Не мога да понасям новата мода сред аристокрацията всички да се гримират. Мисля, че кожата и цветът на лицето ми нямат нужда от допълнителни грижи, но господарят настояваше и робите му да си слагат грим, а тази сутрин имах особени причини да му угаждам.

И въпреки че образът ми в огледалото ми вдъхна известна увереност, нямах апетит на закуска. Бях първият от цялото обкръжение на господаря, който застана да го чака във водната градина, където той всяка сутрин се съвещаваше с приближените си.

Докато очаквах всички да се съберат, наблюдавах как сините рибарчета спокойно се разпореждат наоколо. Аз самият бях проектирал водната градина и лично наглеждах нейното построяване. Тя представляваше прекрасно съоръжение от канали и изкуствени езерца, които преливаха едно в друго. Изящните растения, които красяха градината, бяха донесени от всички краища на царството ни, че и от по-далеч, и омайваха погледа с невероятната си пъстрота. В езерцата можеха да се открият стотици различни видове риба, улавяни от риболовците във водите на Нил, но техният състав постоянно трябваше да се попълва заради безобразията на сините рибарчета.

Господарят Интеф се наслаждаваше на гледката, която представляваха тези птици, когато кръжаха във въздуха и блестяха на слънцето като скъпоценни камъни, а след това мълниеносно се спускаха към повърхността, вдигайки цял фонтан около себе си, за да се издигнат също така светкавично към слънцето с парченце сребриста плът в човките. Според мен самият той се смяташе, че е като тях, че е ловец на хора, и гледаше на птиците като на свои събратя. Затова и никога не позволи на градинарите да ги пропъдят.

Лека-полека се събраха всички от двора. Повечето от тях бяха несресани и все още се прозяваха. Господарят Интеф беше ранобуден и предпочиташе да свърши с държавните работи, преди да е настанала обедната жега. Затова сега, при първите слънчеви лъчи, ние покорно очаквахме неговото появяване.

— Тази сутрин е в добро настроение — ми прошепна дворцовият управител, като застана до мен, и аз леко се обнадеждих. Може би все пак щях да избягна тежките последствия от неразумното си обещание пред Лострис.

По някое време се разшумяхме и раздвижихме, досущ като тръстики при повея на речния бриз, и към нас се присъедини и господарят Интеф.

Ходеше, изпълнен с достолепие, а маниерите му бяха на човек, познал сладостите на живота — и имаше защо, след като се знаят почестите и могъществото му. На врата си носеше Златото на възхвалата, огърлицата от червено злато, докарано чак от мините в страната Лот, която фараонът му бе окачил със собствените си ръце. Сега той вървеше предшестван от своя певец — безкрако джудже, избрано заради безформеното си тяло и гръмогласието си, чиято единствена задача беше да възхвалява името на господаря си. Той обичаше да се обгражда със странни личности, независимо дали са красиви или уродливи. Подскачайки върху дървените си протези, джуджето напяваше целия дълъг списък на титлите и почестите на господаря ни.