— Мислиш ли, че утре ще ми се удаде възможност да говоря с фараона? Само той ще може да попречи на баща ми да изпрати Танус надалече.

Нямаше как да й отговоря веднага, но докато измисля какво да й кажа, тя вече беше заспала дълбоко.

На сутринта едва успях да се надигна от леглото. Струваше ми се, че само съм затворил очи и е трябвало пак да ги отварям. Образът ми в бронзовото огледало насреща не ме радваше никак, а очите ми бяха зачервени. Набързо се гримирах, колкото да прикрия каквото мога от печалното си състояние — покрих сенките под очите си с дебел пласт черен прах, а бледото си лице — с антимонова пудра. Двама от робите ми сресаха косата, и то толкова добре, че докато изтичам до личния кей на великия владетел, където стоеше закотвена голямата царска ладия, и настроението ми вече се беше пооправило.

Бях от последните дошли на кея, но като че ли никой не забеляза закъснението ми, дори и господарката Лострис, която вече се беше качила на палубата. За миг се спрях да я погледна.

Беше поканена да пътува заедно с жените на фараона. В тях се включваха не само съпругите му, но и многобройните му наложнички, както и всичките му дъщери. Именно последните бяха най-важната причина фараонът да е нещастен: толкова много дъщери — от едва прохождащи до моми за женене, а сред тях нямаше нито един син. Как щеше да се запази безсмъртието на фараона, ако нямаше кой да продължи мъжката му линия?

Трудно беше да се повярва, ме Лострис също като мен е спала само час-два, защото отдалеч изглеждаше свежа и жизнена като пустинните рози в градината ми. Дори сред толкова красавици, подбирани специално от пратениците на фараона или пък изпращани като данък от сатрапите на пограничните области, Лострис беше като лястовица, попаднала сред ято дребни пустинни чучулиги.

Погледнах и за Танус, но флотилията му отдавна беше отплавала нагоре по течението, готова да ескортира ладията на фараона при преминаването на реката. Слънцето блестеше толкова силно, че беше невъзможно човек да си задържи погледа нататък.

В този миг се дочуха барабаните и тълпата се обърна, за да види как фараонът тържествено слиза от двореца към ладията.

Тази сутрин на главата си той носеше само намеса — леката корона от колосан и нагънат ленен плат, която се държеше с помощта на златната лента на уреуса. На челото му стоеше диадема — златна кобра с блестящи очи от гранат. Кобрата символизира властта на фараона над живота и смъртта на неговите поданици. Той не носеше жезъла и камшика, а само златния си скиптър. След двойната корона тази диадема беше най-ценното от всички царски съкровища и се говореше, че е на повече от хиляда години.

Въпреки тържествеността на случая фараонът не носеше грим. На безпощадните лъчи на слънцето Мамос не привличаше погледа с нищо. Той представляваше просто някакво низше божество, отдавна забравило младостта си, с малко закръглено шкембенце, което подскачаше над полата, и многобройни бръчки по лицето, породени от постоянните тревоги.

Минавайки покрай мен, той явно ме позна, защото леко ми кимна. Аз веднага се проснах върху камъните, при което той спря и ми даде знак да се приближа. Допълзях до него и три пъти ударих с чело земята в краката му.

— Не си ли ти, Таита, поетът? — попита ме той с тънкия си гласец.

— Аз съм Таита, робът, Ваше Величество — отговорих му. Понякога човек трябва да се покаже преди всичко скромен. — Но също така съм и посредствен драскач.

— Е, Таита, миналата вечер „драскачествата“ ти произведоха доста добро впечатление. Никога не ми се е случвало да се забавлявам толкова. Ще издам указ, с който „посредственото“ ти творение занапред ще се превърне в официалната версия.

Той обяви това достатъчно високо, за да го чуе целият двор, и при думите му лицето на господаря Интеф, който вървеше малко след него, засия от удоволствие. Тъй като аз бях негов роб, честта бе по-скоро за него, отколкото за мен. Но фараонът все още не беше свършил със скромната ми особа.

— Кажи ми, робе Таита, не беше ли ти същият онзи лекар, който наскоро ми предписа рецептата си?

— Ваше Величество, наистина аз съм онзи твой покорен роб, който има смелостта да се занимава и с медицина.

— Тогава кога очакваш най-сетне лечението ти да даде ефект? — попита тихо, така че само аз да чуя въпроса му.

— Ваше Величество, събитието ще се случи точно девет месеца, след като изпълниш всички условия, които ти поставих. — И щом вече разговаряхме като лекар и пациент, осмелих се и аз да го попитам: — А ти спазваш ли диетата, която ти предписах?

— Кълна се в дебелите цици на Изида — възкликна той, като неочаквано ми намигна, — така съм се натъпкал с бичи ташаци, че се чудя как още не съм почнал да муча, щом някое стадо крави мине покрай двореца.

Фараонът беше в добро настроение и аз си позволих дори малка шега.

— А фараонът не е ли успял още да намери телицата, за която му говорих?

— Уви, докторе, не се оказа толкова лесно, колкото изглежда. Най-хубавите цветя обикновено биват посетени първи от пчелите. Доколкото си спомням, ти сам подчерта, че трябва да е недокосната, нали така?

— Да е девствена и недокосната от мъжка ръка и да не е изминала година от разцъфтяването на червената й луна — бързо допълних, така че рецептата ми да стане възможно най-трудна за изпълнение. — Срещнал ли си някоя, която да отговаря на това описание, Ваше Величество?

Изражението му отново се промени и той се усмихна замислено. Тъй като обикновено на лицето му се четеше меланхолия, тази усмивка ме изненада.

— Ще видим — промърмори той, — ще видим.

След това се обърна и се покатери по стълбата на палубата. Господарят Интеф се изравни с мен и ми направи знак да застана плътно до него. Така и аз се качих на палубата.

През нощта вятърът беше утихнал, тъмните води на реката бяха застинали и само течението нарушаваше спокойствието им със своите вълни и водовъртежи. При тези условия дори Нембет би могъл с лекота да премине реката, но въпреки това флотилията на Танус така се беше подредила, сякаш началникът й се готвеше отново да му се притече на помощ.

Веднага щом се качихме на палубата, господарят Интеф ме дръпна настрана.

— Все още не си изгубил способността си да ме изненадваш, скъпи — прошепна той и ме стисна за ръката. — И то точно когато започвах сериозно да се съмнявам в лоялността ти.

Тази внезапна проява на добронамереност ме свари съвсем неподготвен, защото още ме пареха белезите от Расферовия камшик. Наведох глава, за да не вижда лицето ми, и зачаках той да ми подскаже за какво става дума, преди да съм направил някоя грешка. Не ми се наложи да чакам дълго.

— Аз да бях седнал, никога нямаше да напиша за Танус по-подходящо обръщение към фараона. Там, където оня глупак Расфер се провали позорно, ти успя.

Едва сега всичко си дойде на мястото. Той мислеше, че аз съм авторът на брътвежите на Танус и че съм ги написал, за да услужа на господаря си. Явно не беше чул предупредителните ми викове в храма, иначе мнението му сигурно щеше да бъде съвсем друго.

— Щастлив съм, че ти си щастлив — прошепнах му в отговор. Изпитах невъобразимо облекчение. Привилегированото ми положение още не беше заплашено. В този миг не мислех за собствената си кожа — така де, не мислех само за нея, а за Танус и Лострис. При онези буреносни облаци, които надвисваха над главите им, и двамата щяха да имат изключителна нужда от помощта и закрилата ми. Благодарен бях, че все още можех да им помогна.

— Смятах го за свой дълг и нищо повече — допълних, като още не знаех какъв късмет съм извадил.

— Сам ще се убедиш, че умея щедро да се отблагодарявам — продължи господарят Интеф. — Спомняш ли си онова парче земя край канала, зад храма на Тот; навремето доста го обсъждахме.

— Да, господарю, спомням си го.

И двамата знаехме много добре, че вече десет години мечтаех за въпросното място. Би било прекрасно убежище за един писател, който иска да твори на спокойствие.