— Трябва да се върнем в Карнак незабавно! Кратас ни чака. А желанието ми да отмъстя за баща си и да видя отново своята любима е толкова силно, че жив ще изгоря, ако не го изпълня.

Напуснахме блатото и тичешком поехме по каменистата пътека към Карнак. Водеше Танус, а аз гледах да не изоставам. Щом слънцето се показа над хоризонта, гърбът на приятеля ми се обля в пот, сякаш тялото му искаше да се освободи от изпитото вино. Но въпреки че едва си поемаше дъх от умора, той не спираше; не желаеше дори да забави крачка, като не обръщаше внимание на убийствената жега, идваща откъм пустинята.

Спря се едва когато му извиках. Заковахме се на място и се загледахме напред. Във въздуха кръжаха птици, които бях забелязал отдалеч.

— Лешояди! — задъхано възкликна Танус.

— Намерили са някаква мърша сред скалите.

Той извади меча си от ножницата и предпазливо продължихме нататък.

Натъкнахме се първо на мъжа. С меча си Танус разгони лешоядите, скупчили се около трупа, и двамата се надвесихме над мъртвеца. По русите къдрици можех да позная, че е същият човек, с когото предния ден се бях разминал по пътеката. От лицето му не беше останало нищо, тъй като нещастникът беше паднал по гръб и лешоядите го бяха изкълвали. Бяха изболи очите му и сега само празните им орбити зееха към небето. Оголеният череп на мъртвеца сякаш се смееше на суетата на краткото ни земно съществуване. Танус го обърна и пред очите ни се показаха смъртоносните рани на гърба му. Поне десетина пъти го бяха наръгали между ребрата.

— Който и да е бил, свършил си е добре работата — отбеляза приятелят ми, на когото като на истински войник смъртта не правеше особено впечатление.

Обиколих скалите наоколо, и зад една от тях открих и трупа на жената, нападнат от цял облак мухи. Тези насекоми сякаш са творение на самата горещина. Явно след като са я изнасилили, жената е родила. Дори не са си направили труда да я убият и тя с последни сили е прегърнала новороденото, за да го защити от лешоядите. Така и я намерих.

Продължих нататък и отново мухите ми показаха къде е било завлечено момичето. Над нея поне някой се беше смилил, прерязвайки й гърлото, вместо да я остави да кърви.

Някаква муха кацна върху устните ми. Пропъдих я с ръка и в същия момент заплаках. Като ме чу, Танус бързо дотича.

— Познаваше ли ги? — попита той.

Кимнах с глава и му обясних:

— Срещнах ги вчера на пътя. Опитах се да ги преду… — не можах да довърша. Нещо беше заседнало в гърлото ми. Поех дълбоко дъх, преглътнах сълзите си и след малко продължих: — Имаха магаре. Сигурно затова Свраките са ги нападнали.

Приятелят ми нищо не каза. Само по каменното му изражение можех да съдя, че гледката на убитото момиче също го е потресла. Той огледа скалите наоколо и като ми викна да го последвам, хукна към пустинята.

— Танус! — изкрещях подире му аз. — Кратас ни чака…

Но той не се обърна и на мен не ми оставаше друго, освен да се затичам след него. Настигнах го чак когато следите на магарето свършваха и той не знаеше накъде да продължи. Най-накрая пое право напред, без да обръща внимание на думите ми.

— Аз имам повече причини да съчувствам на убитите — опитвах се да го убедя. — Но това твоето си е чиста лудост. Кратас ни чака. Нямаме време за губене…

Без дори да ме погледне, Танус грубо ме прекъсна:

— На колко години беше това дете? Май нямаше и десет, а? Аз винаги имам време да раздавам справедливост, когато имат нужда от нея.

И продължи напред. Лицето му излъчваше омраза и желание за мъст. Явно беше, че това отново е предишният Танус и е безполезно да споря с него.

Мен също не ме напускаше мисълта за убитото момиченце. Догоних приятеля си и двамата продължихме заедно по пътеката. Дори ми се струваше, че така бягаме още по-бързо.

С Танус сме ходили на лов за антилопи и дори за лъвове, така че и двамата бяхме овладели до съвършенство умението да преследваме. Двамата се разбирахме добре и сега, докато тичахме по магарешките стъпки, само с жест отбелязвахме всяка промяна в посоката им. Скоро се озовахме на камениста пътечка, която водеше на изток, навътре в пустинята. Разбойниците бяха поели по нея и с това само улесняваха задачата ни.

Наближаваше пладне, а водата в кратунките ни се бе свършила. Най-сетне в далечината забелязахме злосторниците. Бяха петима и водеха със себе си магарето. Явно смятаха, че в пустинята никой няма да ги преследва, и затова дори не си правеха труда да се оглеждат назад.

Танус ме дръпна зад една скала, за да си починем след дългото тичане, и ми прошепна:

— Ще ги заобиколим. Искам да ги видя в лице.

Отдъхнахме и приятелят ми навлезе сред пясъците, за да заобиколи пътеката отдалеч. Лесно изпреварихме Свраките и като ги оставихме далеч зад себе си, отново излязохме на пътеката. С набитото си око Танус веднага откри къде ще е най-удобно да ги причакаме.

Скоро дочухме, че разбойниците идват. Копитата на магарето шумно чаткаха по камъните, а мъжете пееха на висок глас. Докато ги очаквахме, се уверих, че съм сторил добре да не се отделям нито за миг от приятеля си. Предстоеше ни среща с най-кръвожадните типове, които някога съм виждал, и какво ли щях да правя, ако бях сам, въоръжен единствено с малката си кама?

Точно пред нас едрият, брадат бедуин, който по всичко изглеждаше, че е главатарят им, се спря и нареди на хората си да свалят меха с вода от гърба на магарето. Пи пръв, а след това даде и на останалите. Като ги гледах, започнах да преглъщам.

— Виж, кръвта на жените още е по дрехите им — посочи Танус. — Ах, защо не е с мен Ланата, да им надупча коремите, че да протекат като пробити мехове.

Той сложа ръка на рамото ми.

— Ще чакаш да изскоча пръв. Не искам никакви геройства.

Кимнах му в знак, че съм разбрал. И без това смятах да постъпя точно така.

Свраките окачиха отново меха върху магарето и продължиха по пътя си. Минаха покрай скалата, зад която бяхме ние. И петимата бяха въоръжени до зъби. Отпред вървеше бедуинът. Носеше меча си преметнат на гърба, но така, че да може всеки момент да се пресегне през лявото си рамо. На главата си носеше вълнена качулка, за да се пази от слънцето, но това му пречеше да вижда добре и докато минаваше покрай нас, не ни забеляза.

Зад него вървяха други двама и единият водеше магарето за поводите. Останалите се тътреха зад животното и се препираха за златото на убитата жена. Всички бяха прибрали оръжията си; само тези, който бяха най-отзад, държаха късите си копия.

Танус ги остави да минат, после безшумно се надигна и се промъкна зад гърба на последните. Приличаше на леопард, излязъл да се поразходи. Само след секунда застана зад единия от разбойниците и със замах отсече главата му.

Въпреки намерението си да помогна на Танус кой знае защо тъй и не помръднах от прикритието. Пред себе си се оправдавах, че така поне няма да му преча.

Никога досега не бях го виждал да убива човек. Знаех, че често му се е налагало да го върши, но пак бях стъписан от лекотата, с която той се разправи с двамата мъже. При първия удар главата на жертвата му подскочи във въздуха като заек, подгонен от дупката си, а тялото — и в това мога да се закълна! — направи още една крачка, преди коленете му да се подгънат. После мечът на Танус описа окръжност в обратна посока и той отсече главата и на другия разбойник. От врата бликна кръв като фонтан, обезглавеният труп се свлече надолу, а при падането си на земята черепът изкънтя като кратуна.

Странните шумове стреснаха останалите трима и те светкавично се обърнаха. За миг сякаш не можеха да повярват на очите си. Но бързо се окопитиха, извадиха мечовете и се втурнаха срещу приятеля ми. Той смело се хвърли в атака, разделяйки ги един от друг. Обърна се към този, който беше останал сам, и с острието на меча си го удари в гърдите. Мъжът изкрещя от болка и се отдръпна. Преди обаче Танус да се разправи с него, другите двама го нападнаха в гръб. Приятелят ми се извъртя тъкмо навреме, за да протегне меч и да се предпази от ударите им. Понеже владееше по-добре оръжието, не му беше особено трудно да държи и двамата на разстояние, изненадвайки ги от време на време с някой удар. Но скоро раненият се съвзе и също го нападна.