Съществува, разбира се, онази яркочервена кръв, излъчваща радост, която, щом плътта се разсече от скалпела или от бойната секира, потича на равномерни тласъци. Това е кръвта на щастливите мисли и приятните чувства, кръвта на любовта и добротата. Но съществува и друга, тъмна и мътна, която не носи жизнерадост като първата — кръвта на гнева и тъгата, на меланхоличните размисли и злите деяния.

Всичко това съм го изучавал дълго и продължително и съм изпълнил поне стотина свитъка папирус с резултатите от наблюденията си. Не съм чувал някой друг по света да е изписал толкова материал: във всеки случай не и сред онези вещери от храмовете с техните амулети и заклинания. Съмнявам се, че някой от тях ще успее да различи черния дроб от сфинктера на ануса5, без преди това да се е помолил на Озирис, да е хвърлил божествените зарове и да е прибрал някоя тлъста сумичка.

При цялата си скромност трябва да отбележа, че познавам човешкото тяло и въпреки това главата продължава да е пълна загадка за мен. Естествено разбирам, че очите виждат, че с носа се мирише, че устата усеща вкуса, а ушите чуват; но какъв е смисълът на тази бледа кашичка, която изпълва черепната кухина?

Така и не успях сам да си отговоря на този въпрос, а и никой друг досега не ми е дал задоволително обяснение, освен може би Танус, който според мен стигна най-близо до истината. Веднъж, след като двамата бяхме прекарали заедно цяла вечер да опитваме виното от новата реколта, на сутринта той се събуди кисел и заяви:

— Навярно Сет ни е сложил това проклето нещо в главите, за да си отмъсти на човечеството.

Веднъж се запознах с един човек, дошъл с търговските кервани от далечната страна отвъд легендарните реки-близначки Тигър и Ефрат. Той твърдеше, че също много е мислил върху този проблем. Беше истински мъдрец и в продължение на шест месеца двамата с него обсъждахме много от тайните на живота. По едно време той ми изказа предположението си, че човешките мисли и чувства всъщност изхождат не от сърцето, а от мозъка ни. Споменавам това наивно твърдение само за да покажа как дори толкова интелигентни и учени хора могат да грешат.

Който поне веднъж е виждал с очите си какъв могъщ орган е сърцето, как тупти със собствен живот, защитено от стените на гръдния кош, и черпи сила от реките кръв, никога не би се усъмнил, че именно то е онзи фонтан, от който избликват нашите мисли и чувства. Сърцето използва кръвта, за да пръсне чувствата из цялото ни тяло. Усещали ли сте как то потръпва в гърдите ви и ускорява ритъма си, когато слушате някоя прекрасна мелодия или вълнуваща реч, или сте поразени от нечия красота? А усещали ли сте някога подобно потръпване в главата си? Дори и този източен мъдрец не би могъл да обори моето твърдение.

Разумният човек не би повярвал, че някаква си безкръвна локва от пресечено мляко, която стои напълно неподвижна в своята делва-череп, може да роди стиховете на някоя поема или проекта на някоя пирамида; нито пък би могло в нея да е причината човек да обича или да мрази. Дори и балсаматорите, когато приготвят тялото на мъртвеца за дългия му път към Отвъдното, я изтребват и захвърлят на боклука.

И все пак съществува големият парадокс, че ако някакво чуждо тяло или дори течност проникне в тази лигава маса, пациентът е обречен. Нужно е много добро познание на анатомията на главата и забележителна ловкост на пръстите, за да може човек да пробие черепа, без да закачи торбата с пресеченото мляко. А аз притежавам и двете качества.

Докато, окуражаван от виковете на Расфер, бавно и внимателно пробивах костта, начесто се спирах, за да промивам раната с оцет и обирам остърганото. Резливата течност малко щеше да помогне на пациента, но затова пък болката придаваше нова сила на виковете му.

Внезапно острият бронзов скалпел попадна в кухина. Бях пробил черепа и от вътрешното налягане малкото кръгче, отрязано от черепа, изхвърча като тапа навън.

От дупката бликна струя тъмна, съсирена кръв, която ме удари право в лицето. Още в същия миг Расфер се успокои. Със съжаление установих, че е избегнал смъртта. Веднага се заех да пришия отрязаното парче кожа обратно на мястото й, за да покрия дълбоката дупка, на чието дъно се виждаше как пулсира мозъчната обвивка. През цялото време се чудех дали съм направил услуга на човечеството, запазвайки точно този му представител.

Най-накрая оставих Расфер с превързана глава да хърка и хленчи в животинското си самосъжаление. Едва се държах на краката си. Вълненията и тревогите през целия ден бяха изстискали и последните ми капчици сила. Но още беше рано да мисля за почивка: пратеничката на господарката Лострис продължаваше да ме чака на терасата пред покоите ми и щом прекрачих първото стъпало към стаята си, тя мигом се хвърли отгоре ми. Беше ми позволено само да се измия от кръвта на Расфер и да се преоблека, след което трябваше да я последвам.

Щом най-сетне, и то с големи усилия, стигнах до покоите на господарката Лострис, тя вече хвърляше гневни погледи и заплашително тропаше с крак.

— Къде се криеше досега, учителю Таита? — изсъска ми тя насреща. — Пратих да те повикат още преди смяната на втория караул, а вече е почти призори. Как смееш да ме караш да те чакам толкова дълго? Май понякога си забравяш положението. Много добре знаеш какво е наказанието за непокорните роби…

Бе ме очаквала часове наред и сега започна да излива яда си. Разгневи ли се, господарката ми е толкова красива, че сега, като я гледах как потропва нервно с крак с онзи тъй присъщ единствено на нея жест, имах чувството, че сърцето ми ще се пръсне от любов към нея.

— И не ми се хили! — крещеше ми тя. — Толкова съм ядосана, че като нищо ще заповядам да те нашибат с камшик.

И още веднъж тропна с крак. В този миг умората от тялото ми се изпари — сякаш бях свалил самар от гърба си. Самото й присъствие ми вдъхваше сили.

— Господарке, колко добре си изпълнихте ролята тази вечер. И на мен, и на всички останали ни се струваше сякаш самата богиня е слязла сред нас…

— Я престани с твоите ласкателства! — За кой ли път тропна тя с крак, но като че ли вече не с толкова жар. — Да не мислиш, че ще се измъкнеш толкова лесно…

— Говоря ти самата истина, господарке. Докато се прибирах от храма, слушах как името ти е на всяка уста. И всички говореха едно и също: че никога не били чували някой да пее тъй добре. Сигурен съм, че си спечелила сърцата им завинаги.

— Не ща да слушам — заяви тя, но си личеше, че гневът й отминава. — Всъщност дори имах чувството, че тази вечер пея ужасно. Поне на едно място гласът ми съвсем падна, а на няколко пъти се получи направо фалшиво…

— Длъжен съм да ти възразя, господарке. Никога не си пяла по-добре. И колко беше красива само! Целият храм се озари от присъствието ти!

Не мога да нарека господарката си суетна, но все пак си е жена.

— Ти си ужасен човек! — отчаяно възкликна тя. — Този път наистина бях готова да те накажа. Но сега ще дойдеш при мен и ще ми разкажеш всичко. Толкова съм развълнувана, че сигурно цяла седмица няма да заспя.

Тя ме хвана за ръката и ме отведе до леглото си, като в същото време заговори за Танус. Навярно си бил спечелил любовта на всички, включително и на самия фараон, с прекрасната си игра и безстрашната си реч. Пък бебето Хор се било изпишкало върху робата й, а тя не можела да разбере дали наистина е пяла както трябва, или аз просто така си говоря…

Най-накрая се принудих да я прекъсна:

— Господарке, скоро ще съмне, а на сутринта заедно с целия двор ще трябва да придружим фараона на другия бряг при посещението на гробниците. Трябва да си починеш, ако искаш да изглеждаш добре на това важно събитие.

— Не ми се спи, Таита — възрази ми тя и продължи да говори. Но само след няколко минути заспа насред изречението си и обори глава върху рамото ми.

Внимателно положих главата й върху дървената поставка и я покрих със завивката от маймунски кожи. Не можах да устоя на изкушението и останах да я погледам още известно време, преди да се оттегля. Най-накрая леко я целунах по бузата. Тя не отвори очи, но сънено прошепна:

вернуться

5

Сфинктер — пръстеновиден мускул около някой отвор. — Б.пр.