Либийците превръщат харема си в същински затвор. На жените е забранено дори да гледат чужди мъже. В неестествената си ревност съпрузите стигат дотам, че не допускат в харема даже кучета и котки, ако са мъжки.

Хуритите са още по-зле. Жените им не само трябва да ходят облечени от главата до петите, но и да си закриват лицата, независимо дали се намират в харема или не. Само съпругът има право да вижда лицето на съпругата си.

Ала най-ужасни са дивите племена в Куш. Когато момичетата им достигнат зрялост, те ги обрязват по най-жесток начин. Отрязват им клитора и малките срамни устни, така че да ги лишат от всякакво сексуално желание. По този начин на никоя от тях няма да й мине през ума да изневерява на мъжа си.

Знам, че не е за вярване, но съм бил свидетел на това с очите си. Три от робините на господарката ми са били хванати от ловците на роби след пубертета и по тях ясно личаха следите от ножовете на собствените им бащи. Имал съм случай да прегледам зеещите дупки, останали им за спомен от тази жестокост, и трябва да отбележа, че рядко ми се е случвало да бъда така засегнат в лекарското си достойнство, както при вида на това кощунство с природата. Освен всичко друго подобно обрязване не е добро и за мъжа, защото лишава жената от най-привлекателните й страни и я превръща в едно безполово, недостъпно и пресметливо чудовище.

Но ние, египтяните, почитаме своите жени и се отнасяме с тях, ако не като с равни, то поне с уважение и зачитане. Никой мъж няма право да бие жена си без позволение от съда. В същото време той трябва да я храни и облича винаги според собственото си положение в обществото. Една царска съпруга или пък жената на богат аристократ не е длъжна да прекарва цялото си време в двореца, но стига да е със свитата си, спокойно може да се разхожда из града или извън него. Никой не я принуждава да прикрива своите прелести. Напротив, според модата на деня или по собствено желание тя винаги може да седне на съпружеската трапеза с открито лице и разголени гърди, за да забавлява гостите с приказките или песните си.

Жената може да притежава роби, земя и всичко друго отделно от своя съпруг, макар и да няма никакви права върху децата си. Може да лови риба или дивеч, дори да стреля с лък. Единствено чисто мъжките дейности като борбата и владеенето на меча са й забранени. Е, има и други неща, които не й се позволяват — например да се занимава с право, с архитектура и така нататък. Но всяка знатна дама е обект на всеобщо уважение, притежава законни права и собствено достойнство. Разбира се, това не се отнася до наложничките и жените от простолюдието. С тях обществото се отнася като с добитъка.

И така, с моята господарка бяхме свободни да обикаляме на воля градовете-близнаци от двете страни на реката и цялата местност наоколо. Господарката Лострис скоро си спечели симпатиите на народа и при преминаването й по улиците около нея постоянно се тълпяха най-различни хора, които търсеха благословията й или пък се надяваха на малко щедрост. Красотата и грацията й не оставяха никого безразличен. По нейно нареждане винаги носех със себе си голяма торба със сладкиши, с които тя тъпчеше устата на всеки недохранен малчуган, когото срещнехме по пътя си. Затова и постоянно бяхме наобиколени от деца, които винаги искаха още.

Господарката ми много обичаше да се задържа пред входа на някоя бедна колиба, за да се поразговори с домакинята, или пък да приседне на сянка под някое дърво насред полето и да чуе болките и тревогите на отрудения селянин насреща си. При първа възможност повтаряше всичко, което е научила, на фараона с молба той да оправи нещата. И често той даваше своето съгласие, независимо какво точно се иска от него. Така сред народа името на Лострис се разнесе като име на приятел и закрилник. Дори да се случеше да минем през най-бедните и тъжни квартали на града, ни посрещаха и изпращаха с радост.

Понякога с малката лодчица ходехме за риба в някое от езерцата, които придошлият Нил оставяше след себе си, или пък да поставяме мамци за патици. Направих специален лък за господарката си. Сами разбирате, че в сравнение с огромния Ланата, който бях измайсторил за Танус, този изглеждаше като детска играчка, но затова пък беше твърде удобен за лов на патици. Господарката Лострис боравеше с лъка по-изкусно от много мъже и обикновено още с излитането на стрелата й аз знаех, че попадението е точно, и скачах във водата, за да донеса ударената птица.

Всеки път, когато царят отиваше на лов със соколи, господарката ми беше сред поканените да го придружат. Докато се прикривахме зад високите тръстики, аз я следвах плътно с двойката си ловни соколи, кацнали на ръката ми. Щом забележехме някоя чапла да се покаже над папирусовите стъбла, господарката ми поемаше някоя от птиците, целуваше я по качулката и й заръчваше: „Бъди бърза и точна, красавице!“ След което й сваляше качулката, за да открие хищните й жълти очи, и я пускаше.

Като омагьосани наблюдавахме как соколът първо се издига високо над своята жертва, а после прибира сърповидните си криле и като стрела, свистяща във въздуха, се спуска върху й. Дори от двеста стъпки разстояние до нас съвсем ясно идваше звукът от сблъсъка. Насред синьото небе се разхвърчаваха няколко сивкави пера, които скоро се разнасяха като пушек от речния бриз. Соколът сграбчваше плячката си с извитите си нокти и я хвърляше в краката ни. Господарката ми извикваше победоносно, а аз хуквах да прикотквам обратно птицата си, да сипя похвали, а след това да й давам за награда главата на чаплата.

Аз обичам всички живи твари на земята и във водата, а съм сигурен, че и господарката ми е като мен. Затова винаги съм се чудел откъде идва това увлечение по лова. И никога не съм намерил отговор на въпроса си. Може би просто хората са най-закоравелите хищници на земята. Чувстваме се привързани към сокола заради красотата и бързината му. В нашите очи чаплата и дивата гъска са създадени от боговете единствено за да бъдат негова плячка. По същия начин мислим, че и на човека му е позволено да разполага с всички живи създания по своя угода. Боговете са ни вдъхнали жестоките инстинкти и ние не можем да се освободим от тях.

Още щом физическите сили й го позволяваха, бях предложил на малката Лострис да ни придружава двамата с Танус при ловните ни експедиции. Може би само за да прикрие омразата си към бащата на момчето, но господарят Интеф никога не се противопостави на това.

Преди години още двамата с приятеля ми се бяхме натъкнали на изоставена рибарска колибка на брега на голямото блато край Карнак. От колибата до началото на пустинята не беше далеч, така че използвайки я за изходен пункт, ние винаги можехме да избираме дали да поемем към лагуната за риба или на лов за патици, или да вземем със себе си соколите и да навлезем сред пясъците в търсене на дропли.

В началото Танус никак не се радваше на компанията на това деветгодишно дете, което с плоските си гърди и кокалестата си фигура приличаше повече на момче. Но скоро свикна с него и дори откри, че е доста удобно да има кого да командва и кой да му върши досадните дребни работи из импровизирания ни лагер.

Така от малка Лострис се научи да живее сред природата. Можеше да посочи по име всяка риба или птица, а с харпуна и лъка боравеше не по-зле от всеки друг. Накрая Танус започна толкова да се гордее с нея, че понякога се чудех аз или той всъщност я беше довел при нас.

Лострис ни придружаваше почти навсякъде. Така например тя бе заедно с нас, когато из скалистите хълмове над долината преследвахме един лъв, нападащ добитъка. Звярът беше едър мъжкар, покрит с белези, с огромна черна грива, която се вееше на вятъра като житна нива, и рев, напомнящ небесен гръм. Беше убил поредната си жертва и ние пуснахме след него сюрия кучета, които най-накрая го притиснаха в дъното на едно скалисто дефиле. Щом се появихме, лъвът с два-три размаха си разчисти път сред кучетата и се втурна право срещу нас.

Господарката ми дори не помръдна при вида на разярения звяр и стиснала малкия си лък, остана само на крачка зад Танус. Разбира се, лъвът беше убит от Танус, който прати с огромния Ланата една стрела право в разтворената му паст, но никой не можеше да отрече смелостта на Лострис.