Седнах за малко край леглото му, опитвайки се да му вляза в положението. Явно, че целта му беше да се самоунищожи. Това можех да го разбера и не ми даваше сърце да го съдя за слабостта му. Любовта му към господарката ми беше толкова силна, че ако бях на негово място и на мен не би ми се живяло повече.

Но и не можех да си затворя очите пред начина, по който той сам се подиграваше със себе си в желанието си да се откъсне завинаги от земните грижи. Все пак дори и сега вътрешно го оправдавах. Не беше единственият, който постъпваше така. Господарката ми също искаше да се самоубие. А нея я бях разбрал и й бях простил. Защо да не простя и на Танус? Въздъхнах дълбоко. Тези двама нещастни младежи бяха всичко, на което истински съм държал през живота си. После станах и се залових за работа.

Известно време стоях надвесен над Танус, чудейки се дали да се държа грубо с него или не. Най-накрая го хванах за краката и започнах да го влача по пода на колибата. Той се поразбуди и ме наруга с пресипнал глас, но аз не му обърнах внимание. Стигнах до вратата и го блъснах навън. Той полетя с главата напред и цопна тежко в блатото, изпръсквайки всичко наоколо с вода. След малко се показа на повърхността и без да се е съвзел още от пиянството си, започна да размахва ръце, мъчейки се да стъпи на дъното.

Тогава и аз скочих във водата, сграбчих го за косата и го натиснах. В началото Танус почти не се съпротивляваше и ми беше лесно да го задържа така. После обаче инстинктът му за самосъхранение заговори и като насъбра някогашната си сила, той така здраво ме разтърси, че изхвръкнах от водата и като прекършена клонка полетях назад.

Танус изскочи над повърхността и шумно си пое въздух, като в същото време раздаваше удари наляво и надясно, опитвайки се да докопа невидимия си нападател. С тези си удари можеше да убие дори хипопотам и затова предпочетох да се отдалеча на безопасно разстояние.

Приятелят ми зашляпа из водата и заслепен от косата си, се отпусна на дървената стълба. Беше нагълтал толкова вода, че сега се давеше в болезнена кашлица. За миг дори се уплаших, да не би да съм прекалил с лечението си. Тъкмо се канех да му се притека на помощ, когато той отвори широко уста и започна да повръща вода и вино.

Остана известно време върху стълбата, опитвайки се да успокои дишането си, след това отново повърна. Аз се бях вкопчил за един от коловете на къщурката и използвах момента най-сетне да му заговоря:

— Как ще се гордее с теб господарката Лострис, ако те види!

Той се огледа и най-накрая успя да ме разпознае изпод мокрите кичури коса.

— Проклет да си, Таита! Ти ли се опита да ме удавиш? Идиот такъв, щях да те убия.

— Като ти гледам исполинската сила, най-много да строшиш някоя кана вино. Погледни се само на какво си заприличал! — отвърнах му аз и влязох вътре, оставяйки го да си говори сам в блатото. Все някой трябваше да изчисти всичката мръсотия в колибата.

По някое време Танус се изкатери по стълбата и седна засрамено пред вратата. Аз обаче продължих работата си, без да му обръщам внимание. Най-накрая на него му дотегна да мълчи и шумно се провикна:

— Как си, стари приятелю? Липсваше ми.

— И ти ни липсваше, ама кой ни пита? Как постъпи с Кратас например? Оставил си го сам да командва сраженията по реката. Ами господарката Лострис? По цял ден говори за теб и се мъчи да ти бъде вярна. Чудя се какво ли би казала, ако видеше тази хубостница, която изхвърлих от леглото ти.

Той изръмжа и ме изгледа едва ли не с омраза.

— Таита, да не съм чул името на господарката ти. Неприятно ми е да си спомням за нея…

— Затова побързай да отвориш още някоя делва вино!

— Вече съм я загубил завинаги. Какво очакваш да направя?

— Да запазиш вяра и сила на духа, така както ги е запазила тя.

Той ме изгледа внимателно.

— Кажи ми нещо за нея, Таита. Как е тя? Сеща ли се за мен?

— И още как — изсумтях аз недоволно. — Почти не мисли за друго. Готви се за деня, когато ще се събере отново с теб.

— Само дето това няма да стане никога. Вече съм я загубил завинаги и повече не ми се живее.

— Ами добре тогава! — ядосах се аз и като го прескочих, излязох от колибата и седнах в лодката. — Нямам аз време за губене. Ще кажа на господарката си, че дори не си пожелал да чуеш посланието й.

— Чакай, Таита! — извика той подире ми. — Върни се!

— Защо? Нали искаш да се самоубиеш? Ами хайде, направи го. По някое време ще пратя балсаматорите да се погрижат за тялото ти.

Той се усмихна смутено.

— Добре, държа се като глупак. От пиенето главата ми съвсем се е размътила. Хайде, върни се! Моля те! Искам да чуя какво ми праща Лострис.

Направих възможно най-киселата си физиономия, но благоволих да се върна в колибата.

— Господарката ми нареди да ти предам, че любовта й към теб е останала непокътната въпреки всичко, което е била принудена да върши. Тя винаги е била и ще си остане твоя жена.

— Кълна се в боговете, тя ме прави за срам!

— Не. Ти сам се правиш.

Той грабна ножницата, която висеше над леглото, извади меча си и обхванат от дива ярост, започна да удря с него по амфорите край стената. Те се разхвърчаха на парчета, а виното се изливаше на пода, преди да протече през пролуките между дъските.

Най-накрая Танус се спря и се върна при мен. Като го гледах, не можах да се сдържа и язвително му се изсмях:

— Ама погледни се! Уморяваш се като престарял жрец, който никога не е хващал оръжие…

— Престани, Таита! Достатъчно. Да не си посмял повече да ми се смееш, защото ще съжаляваш.

Беше започнал истински да се ядосва, а точно това ми беше целта. Обидите, които слушаше от мен, можеха само да му вдъхнат повече твърдост.

— Господарката ми смята, че ще е най-добре да отговориш на предизвикателството на фараона, така че след пет години, когато тя се освободи, ти да си още сред нас и да живееш с чест.

Сега вече го стреснах.

— Пет години? Какво искаш да кажеш, Таита? Дали наистина нашето страдание ще има край?

Отговорих му кратко и ясно:

— Гледах в бъдещето на фараона. До пет години той ще умре.

Моят приятел ме погледна с широко отворени очи и само за няколко секунди лицето му смени поне стотина пъти изражението си. Танус така и не се научи да прикрива чувствата си.

— Гледал си му в бъдещето! — промълви той най-сетне. — С плочките, нали?

Отначало не вярваше в пророческите ми способности и винаги ми се смееше, когато отворех дума за плочките. Но след като имаше доста случаи да се увери в истинността на моите видения, накрая промени изцяло отношението си към тях.

— Способен ли си да изчакаш? — попитах го. — Господарката ми се кълне, че ако трябва, ще те чака цяла вечност. А ти няма ли да изтърпиш няколко години заради нея?

— Заклела се е, че ще ме чака? — не вярваше Танус.

— Цяла вечност — повторих и за миг се уплаших той да не вземе да се разплаче. Не бих понесъл мъж като него да бъде победен от чувствата си и затова веднага смених темата: — Не искаш ли да чуеш точно какво видях?

— Да, разбира се, че искам! — съгласи се на драго сърце той, преглъщайки сълзите си.

Двамата се разговорихме и понеже имахме много неща да си кажем, така и не разбрахме нито кога се стъмни, нито кога отново се развидели.

Разказах на приятеля си всичко онова, което бях споделил и с господарката Лострис. Не пропуснах и най-малката подробност. Докато му обяснявах как господарят Пианки е бил съсипван ден след ден от скрития си враг, той не можеше да се сдържи на едно място, крачеше неспокойно, като размахваше юмруци и сипеше безброй закани. А на сутринта с радост видях, че пред мен стои не онзи жалък пияница от предния ден, а истинският смел и решителен Танус — такъв какъвто винаги съм го познавал.

— Тогава да се заемаме още отсега с плана ти — заяви той, — защото по всичко изглежда той е най-правилният!

Скочи на крака и препаса меча си. Съветвах го все пак да почака малко и да си почине след толкова месеци, прекарани в пиянство, но той не щеше да чуе и повтаряше непрекъснато: