Постепенно гласът и движенията му отслабнаха и малко след пладне той потръпна за последен път и остана неподвижен. Наведох се над него, за да почувствам дъха му, но него го нямаше, а кожата постепенно изстиваше под пръстите ми.
— Фараонът е мъртъв! — тихо казах аз и затворих клепачите му. — Да живее вечно!
Тъжен вик се изтръгна от присъстващите, а господарката увлече царските жени в див вой на печал. Този звук ме смрази и накара невидими насекоми да плъзнат по кожата ми, тъй че напуснах каютата веднага щом стана възможно. Танус ме последва навън на палубата и ме хвана за ръката.
— Направи ли всичко, за да го спасиш? — попита грубо той. — Не беше ли това една от многобройните ти хитрини?
Бях сигурен, че грубото му отношение към мен е израз на чувството му за вина и страх, затова му отвърнах смирено:
— Той бе убит от стрелата на хиксоса. Направих всичко по силите си, за да го спася. Такава бе съдбата му, предсказана от плочките на Амон Ра, и никой от нас не е виновен.
Танус въздъхна и сложи силната си ръка на раменете ми.
— Не съм предвиждал нищо подобно. Мислех само за своята любов към царицата и за нашия син. Трябва да съм радостен, че е свободна, но не съм. Твърде много е загубено и унищожено. Всички ние сме зрънца във воденичния камък на Лабиринта.
— За всички ще има щастливи моменти някъде в бъдещето — уверих го аз, без да имам основание за такова твърдение. — Но все още имам свещен дълг към господарката, а чрез нея и към теб, и към мен самия. — И аз му припомних за клетвата, която царица Лострис даде на фараона, че ще балсамира земното му тяло и ще го погребе по подобаващ начин, за да позволи на неговата Ка да се пресели в полетата на рая.
— Кажи ми как мога да помогна — скромно отвърна Танус, — но не забравяй, че хиксосите нахлуват в царство ни. Не мога да гарантирам, че гробницата на фараона няма да бъде осквернена.
— Тогава ще трябва да намерим друга гробница за него. Първата ни грижа е да консервираме тялото му. В тази горещина то ще се разложи и ще се напълни с личинки още преди залез-слънце. Не съм опитен в балсамирането, но това е единственият начин да спазим обещанието си.
Танус изпрати моряците си долу в склада на ладията и те извадиха оттам едно от огромните глинени гърнета, пълни с мариновани маслини. Сетне, следвайки моите разпореждания, той го изпразни и го напълни с вряла вода. Докато водата бе все още гореща, разбърка в него три чувала от най-доброкачествената морска сол. Сетне напълни четири по-малки делви за вино със същата саламура и ги остави на палубата, за да се охлаждат.
Междувременно аз работех в каютата. Господарката пожела да ми помогне. Смяташе го като част от задълженията си към поминалия си съпруг, но аз я отпратих да се погрижи за принца.
Срязах тялото на фараона от лявата страна. През този отвор изпразних вътрешностите от гърдите и корема, освободих диафрагмата с ножа си. Естествено оставих сърцето на мястото му, защото то е орган на живота и разума. Оставих също така бъбреците, защото те са органи на водата и представят свещения Нил. Напълних кухината със сол и сетне я заших с котешки черва. Нямах инструменти, подобни на лъжица за балсамиране, с която през носа да извадя мозъка от черепната кухина, така че го оставих на мястото му. Във всеки случай това не беше от голямо значение. Вътрешностите разделих на отделни групи; черен дроб, бял дроб, стомах и черва. Измих стомаха и червата със солена вода, което бе отвратителна работа.
Когато това бе завършено, възползвах се от възможността, за да прегледам подробно белите дробове на царя. Десният бе розов и здрав, ала левият бе пронизан от стрелата и приличаше на пробит мехур. Беше пълен с почерняла кръв и гной. Учудих се как възрастният мъж издържа толкова дълго с такава рана. Почувствах се оправдан. Нито един лечител не би го спасил и нямаше грешка в моето лечение.
Накрая заповядах на моряците да донесат изстудената саламура в делвите. Танус ми помогна да свием фараона в позата на зародиш и го поставихме в голямото гърне за маслини. Уверих се, че е потопен изцяло в саламурата. Поставихме вътрешностите му във винени делви. Запечатахме ги със смола и парафин и ги поставихме в помещението под палубата, в което той бе складирал съкровището си. Смятам, че фараонът трябва да е бил доволен да почива така, заобиколен от злато и сребро.
Постарах се да помогна на господарката ми да изпълни достойно клетвата си. В Тива щях да предам тялото на фараона в ръцете на балсаматорите, ако хиксосите не ни изпревареха и ако градът и жителите му продължаваха да съществуват, когато пристигнем там.
Когато стигнахме обградения с крепостни стени град Асиут, стана ясно, че хиксосите са оставили само една малка военна част за обсадата му и са продължили на юг с основната си армия. Въпреки че отрядът се състоеше от стотина колесници, беше прекалено силен за нашата малка армия.
Главната цел на Танус бе да спаси Ремрем и петхилядната армия зад стените и после да продължи по реката, за да се присъедини към господаря Нембет и неговата тридесетхилядна армия. Хвърлил котва по средата на реката и защитен от атаките на смъртоносните колесници, той имаше възможност да сигнализира за намеренията си на Ремрем, който бе на градските стени.
Преди години бях помогнал на Танус да направи система от сигнали с използване на две оцветени флагчета, с които можеше да изпрати съобщение до всеки, който го вижда — през цяла долина, от връх до връх или от градските стени до равнината и реката. Със знаменцата той можеше да предупреди Ремрем да се подготви за тази нощ. Сетне, под прикритието на мрака, двадесет от галерите стигнаха до брега под градските стени. В същия момент Ремрем отвори страничните врати и хората му си пробиха път през предните постове на хиксосите. Преди врагът да успее да впрегне конете си, той и неговите воини се бяха качили на галерите.
Танус незабавно сигнализира на останалата част от флотилията да вдигне котва. Оставихме Асиут да бъде ограбен и опожарен и загребахме нагоре по течението. През останалата част от нощта, когато и да погледнехме назад от кораба, виждахме пламъците от града, осветяващи северния хоризонт.
— Дано тези нещастници ми простят — промърмори Танус. — Нямах друг избор, освен да ги пожертвам. Моят дълг е на юг, в Тива.
Той бе воин и направи трудния избор, без да трепне, но човекът в него скърбеше горчиво за това. Възхищавах му се толкова, колкото го обичах.
Ремрем ни каза, че сигналните фрегати преминали покрай Асиут предишния ден и че в този момент съобщението, което бях написал, сигурно е в ръцете на Нембет.
Ремрем разполагаше и с информация за хиксосите и бързото им придвижване на юг. Заловил двама египетски дезертьори, присъединили се към врага и проникнали в града, за да шпионират защитниците му. При изтезанията виели като чакали и преди да умрат му бяха съобщили доста интересни и полезни сведения за хиксосите.
Царят на хиксосите, с когото се сблъскахме така злополучно в равнината при Абнуб, се наричал Салитис. Племето му бе от семитски произход и някога били номади и пастири и живеели в планините Загрос, недалеч от езерото Ван. Първоначалното ми впечатление, че са азиатци, се потвърди. Питах се обаче как този народ от пастири е изобретил колелото и откъде е намерил това прекрасно животно, което египтяните наричаха кон и от което се страхуваха като от същество на подземния свят.
В другите области хиксосите, изглежда, бяха изостанали. Не можеха да четат и пишат и се управляваха тиранично от онзи брадат цар Салитис. Ние, египтяните, го мразехме и се страхувахме от него дори повече, отколкото от онези диви създания, които теглеха колесниците.
Главният бог на хиксосите се наричаше Сутех, бог на бурите. Веднага го оприличих на нашия ужасен бог Сет. Изборът им на бог бе подходящ и тяхното държание му правеше чест. Нито един цивилизован народ не би палил, грабил и убивал като тях. Фактът, че ние измъчваме предателите, не може да се мери на едни и същи везни със зверствата на тези варвари.
