— Доверявам се на тази измишльотина не повече, отколкото на проклетите животни, които я теглят — замърмори той, но аз го придумах и той предпазливо се качи.
Първоначално конете се движеха в лек тръс, докато усетих, че той се отпусна и въпреки нежеланието му ездата започна да му харесва. После ги пуснах в лек галоп.
— Виж каква скорост. Можеш да стигнеш до врага, преди той да разбере, че си се появил — ликувах аз.
Танус се засмя за пръв път и аз се обнадеждих.
— С твоите галери ти владееш реката. С тези колесници ще владееш земята. С двете заедно ще властваш над света. Нищо не ще може да се изправи срещу теб. — Много внимавах да не подценя любимите му кораби или да не направя неблагоприятно сравнение.
— Това ли е най-голямата ти скорост? — извика той. — С благоприятен вятър „Дъхът на Хор“ ще плава по-бързо. — Това бе лъжа и предизвикателство.
— Хвани се за страничните прегради и си поеми дълбоко дъх — предупредих го аз. — Ще те заведа там, където летят орлите. — И накарах Пейшънс и Блейд да препуснат.
Никой досега не бе пътувал по-бързо. Вятърът изгаряше очите ни и от тях се стичаха сълзи.
— В името на Изида! — изкрещя Танус, но не можа да продължи, защото в този миг дясното ни колело се удари в камък и рамката му се пръсна.
Колесницата се преобърна и двамата с Танус изхвръкнахме. Ударих се в твърдата земя със сила, която можеше да ме осакати, но бях толкова загрижен за това как ще въздейства произшествието на Танус и дали няма да разбие моите планове и мечти, че не усетих болка.
Скочих на крака и видях, че той лази на ожулените си колене на двадесет крачки зад мен. Бе прашен, а лицето му бе изподрано. Опита се да се държи с достойнство; изправи се на крака и се заклатушка към счупената колесница, но накуцваше силно.
Взира се известно време в останките от моето творение, после неочаквано изрева като бик и така силно ритна колесницата, че тя отново се преобърна, сякаш бе детска играчка. Извърна се, без дори да погледне към мен, и се отдалечи. Не го видях около седмица и когато отново се срещнахме, никой от двамата не спомена за колесницата.
Мислех, че с това въпросът е приключен и ние никога няма да сформираме нашия първи ескадрон, но за щастие упоритостта на господарката ми надминава дори тази на нейния любовник. Тя ми бе дала заповедта и сега не би я отменила за нищо на света. Когато Танус се опита да я придума да го стори, той само затвърди моите позиции. За три дни двамата с Хюи поправихме колесницата и изработихме още една.
Когато балсаматорите от погребалния комплекс завършиха седемдесетдневния ритуал за мумифицирането на фараона, ние имахме нашия ескадрон от петдесет колесници и бяхме обучили водачи за тях.
Откакто се бяхме завърнали в Двореца на Мемнон след поражението при Абнуб, господарката ми бе заета като регент с държавните дела и прекарваше дълги часове със своите министри и съветници.
Точно сега й помогна предварителната й подготовка от времето в двореца на Елефантина. Бях я научил да намира пътя си през лабиринта на властта и влиянието. Само двадесет и една годишна, тя бе царица и управляваше като царица.
Много рядко се сблъскваше с проблем, който да я обърка. Тогава изпращаше да ме повикат. Аз изоставях работата си в оръжейната, конюшните или малката ми стаичка, която се намираше до нейните покои и където пишех свитъците си, и се втурвах при нея.
Понякога прекарвах цели дни седнал до трона й, направлявайки я при някои досадни решения. За пореден път ни помагаше моята способност да чета думите по движението на устните на хората. Някои благородници в далечния край на залата така и не разбраха, че докато заговорничеха със съседите си, аз излагах точно думите им на господарката си. Тя бързо се прослави като мъдра и далновидна. Никой от нас не почиваше през тези тъмни и тревожни дни.
Въпреки ме дните ни бяха изпълнени, нощите бяха дълги. Безкрайните военни и държавни съвети продължаваха до полунощ. Скоро след като някоя криза биваше превъзмогната, друга заемаше мястото й. Опасността от хиксосите нарастваше и позициите на Танус по протежението на реката отслабваха.
Чувството на обреченост и отчаяние проникваше бавно във всички нас. Хората се смееха все по-рядко и никога на глас. Дори игрите на децата бяха тихи. Оставаше ни само да наблюдаваме реката: врагът бе там, събираше се и с всеки изминат ден ставаше все по-силен.
След седемдесет дни мумифицирането на фараона завърши. Опитите ми на ладията за запазване на тялото бяха излезли успешни и великият майстор на гилдията на балсаматорите ме похвали в присъствие на господарката. Той не откри следи на разлагане, когато извади тялото от големия съд за маслини, дори дробът му, който бе част от най-бързо разлагащите се органи, бе добре запазен.
Щом фараонът бе положен на плочата в погребалния си храм, великият майстор вмъкна лъжица в ноздрата му и изтегли съсиреното съдържание от неговия череп, което саламурата бе втвърдила като сирене. Сетне, все така в зародишно положение, царят бе поставен в баня от натриева селитра, като само главата му стоеше над течността. Когато след тридесет дни го извадиха от ваната, мазнината по тялото му се бе разтворила, горният слой на кожата се бе смъкнал.
Положиха го отново на каменната плоча. Избърсаха го, подсушиха го, напълниха празния му корем с ленени подложки, напоени в смоли и восък, и сетне го зашиха. Междувременно вътрешните му органи бяха изсушени и положени в млечнобели алабастрови съдове, които после бяха запечатани.
През останалите четиридесет дни тялото бе оставено да изсъхне напълно. Вратите на храма бяха поставени така, че сухият въздух да духа по посока на погребалната каменна плоча. Към края на седемдесетдневния ритуален период тялото на фараона бе сухо като папирус. Ноктите му, махнати, преди да бъде потопен в содената баня, бяха прикрепени обратно с фини златни нишки. Първият пласт от бели ленени бинтове бе навит около тялото му, оставяйки главата и врата на показ. Трудното превързване бе извършено майсторски и бинтовете се кръстосваха в сложни фигури. Под превръзките сложиха амулети и талисмани от злато и скъпоценни камъни. След това намазаха бинтовете със смоли, които се втвърдяваха като камък.
Настъпи времето за церемонията на Отварянето на устата, която по традиция се изпълняваше от следващия фараон. Мемнон бе прекалено малък, за да се заеме с това, тъй че неговата регентка трябваше да го замести.
Отидох заедно с господарката в храма още в зори и станахме свидетели на издърпването на ленения чаршаф от фараона. Главата му бе чудесно запазена. Очите му бяха затворени, а изразът — спокоен. Балсаматорите бяха гримирали лицето му и като мъртвец той изглеждаше по-добре, отколкото приживе.
Докато главният жрец на Амон Ра и великият майстор на гилдията на балсаматорите подготвяха инструментите за церемонията, ние пеехме заклинанието „Да не се умира втори път в Отвъдното“:
Сетне главният жрец подаде на господарката една златна лъжица и я поведе за ръка към погребалната каменна плоча.
Царица Лострис се наведе над тялото на фараона и положи лъжицата на живота върху начервените му устни.
Тя напяваше думите, сетне докосна миглите му с лъжицата.