Освен с конете разполагахме и с двеста мъже, които теглеха спомагателните въжета. Сменяхме конете и мъжете на всеки час, за да не се преуморяват. При всеки опасен завой поставяхме допълнително хора на брега или на островчетата сред реката. Те бяха въоръжени с дълги пръти, за да насочват корабите към основното течение, по-далеч от подводните скали.

Хората ни бяха родени край реката и познаваха Нил по-добре отколкото жените си. Двамата с Танус създадохме система за сигнали с рогове, за да съгласуваме действията на хората по галерите и на тези, които бяха на брега.

Моряците на галерите също бяха въоръжени с дълги прътове, за да изтласкват напред и да отблъскват съдовете от плитчините. Докато работеха, пееха древни моряшки песни, а „Дъхът на Хор“ първи направи опит да прекоси прага. Песните на конярите се смесваха с глухото бучене на водите на Нил, а ние теглехме водния съд напред и той се насочи право към първия водопад.

Зелената вода се надигаше към носа му, но не можеше да преодолее нашата упоритост и силата на две хиляди мъже и сто коня. Изтеглихме „Дъхът на Хор“ през първия бързей и всички завикахме радостно, когато галерата се плъзна в спокойни води.

Обаче ни предстояха още шест мили. Сменихме хората и конете и насочихме кораба срещу бучащата и пенеща се вода. От нея се показваха камъни, остри като главите на гигантски хипопотами и готови да разпорят дървения й корпус. Трябваше да преодоляваме коварни водовъртежи и да се борим с опасността, която ни чакаше около всеки камък, но въжетата издържаха, а хората и конете теглеха неуморно нагоре, без да се щадят.

Господарката се разхождаше по брега покрай потящите се мъже. Дори под силното слънце беше свежа като цвете и смехът и добродушните й шеги им даваха нови сили. Тя пееше заедно с тях и аз също се включих в този хор. Измисляхме нови думи и продължавахме да напредваме. Мъжете се смееха на дръзките куплети и дърпаха въжетата с удвоена сила.

Принц Мемнон яздеше Блейд във водещия впряг. Хюи бе завързал едно въже около гърдите на коня зад предните му крака, за да може да го управлява, защото краката на детето бяха все още твърде къси, за да се справи само. Принцът гордо махаше на баща си, който го наблюдаваше от галерата.

Когато накрая навлязохме в дълбокото и спокойно течение на реката над дефилето, песента на моряците се превърна в химн за възхвала на Хапи, която ни бе помогнала в това изпитание.

Щом се качи отново на галерата, царицата повика главния зидар и му заповяда да изсече обелиск в гранитния масив над дефилето. Докато се мъчехме с прекарването на останалата част от флотилията през прага, зидарите работиха с въодушевление и изсякоха стройна колона. Когато я завършиха, издълбаха върху нея думите, които господарката им бе продиктувала, използвайки фараонските йероглифи, в които нейното име и името на принца се съдържаха в царския орнамент.

Докато преминавахме прага, придобивахме все повече опит.

Изтеглянето на „Дъхът на Хор“ през бързеите ни отне цял ден. През следващата седмица преминавахме за два пъти по-малко време, а в дефилето се намираха едновременно пет-шест плавателни съда. Това приличаше на царска процесия; галерите се движеха плътно една зад друга. В тегленето участваха десет хиляди мъже и около стотина коня.

В тихата и дълбока зелена вода над бързеите вече имаше стотина кораба, когато хиксосите отново ни нападнаха.

Цар Салитис се бе забавил с плячкосването на град Елефантина и не бе разбрал веднага, че сме продължили нагоре по реката с по-голямата част от съкровището на фараона. Онова, което знаеше за реката и което шпионите му и Интеф са му казали, го бе убедило, че праговете са непреодолимо препятствие за корабите. Беше загубил много време в Елефантина, преди отново да се втурне след нас.

Беше плячкосал града и двореца на острова; беше плащал на информатори и измъчвал пленници, за да научи какво е станало със съкровището и принца, ала гражданите на Елефантина бяха верни поданици и бяха устояли на хиксосите, за да дадат време на флотилията да извърши преминаването.

Разбира се, това не можеше да продължи безкрайно и накрая някаква бедна душа се бе пречупила при мъченията на тирана. Цар Салитис отново бе впрегнал конете си и се бе втурнал след нас в дефилето на праговете.

Обаче Танус бе добре подготвен да го посрещне. Под негова команда Кратас, Ремрем и Астес бяха избрали старателно позициите си. Всички, които можеха да бъдат освободени от работата по изтеглянето на корабите, бяха изпратени в помощ на отбраната.

Теренът бе най-големият ни съюзник. Дефилето бе стръмно и скалисто. Пътят бе тесен и с много завои и свлачища. При всеки завой на реката се издигаха високи отвесни скали, които бяха естествена преграда. Тук колесниците не можеха да маневрират. Беше невъзможно да изоставят реката и да заобиколят дефилето през откритата пустиня. В пясъчната пустош нямаше нито вода, нито паша за конете. Тежките колесници щяха да затънат в пясъците, преди да успеят да стигнат отново до реката. За враговете нямаше избор и те бяха принудени да приближават към нас в единична колона по тесния път на брега.

От друга страна, Кратас разполагаше с достатъчно време, за да подсили природните укрепления чрез изграждане на каменни стени. Той разположи стрелците си на скалите над тези препятствия и струпа камъни по височините над пътя.

Когато предните части на хиксосите се появиха, зад каменните укрепления върху тях се изсипаха безброй стрели. Сетне, когато тръгнаха пеша, за да разчистват струпаните по пътя каменни препятствия, по заповедна Кратас клиновете изпод струпаните камъни бяха избити.

Камъните започнаха да падат върху хиксосите, помитайки мъже, коне и колесници към водите на Нил. Застанал на върха на урвата заедно с Кратас, наблюдавах как телата им подскачат и се въртят по склона и чувах слабите и отчаяни викове, отекващи в скалите. Тежестта на броните им пречеше да се задържат на повърхността и реката ги поглъщаше.

Цар Салитис бе упорит и изпрати напред още от своите войски, за да прочистят пътя, и други, за да изкачат скалите и свалят нашите части от височините. Загубите на хиксосите в мъже и коне бяха неизброими, докато ние бяхме почти невредими. Когато те се катереха по скалите с тежкото си бронзово въоръжение, ние ги обсипвахме със стрели. Сетне, преди да стигнат до позициите ни, Кратас заповядваше на войниците да отстъпят към следващото подготвено укрепление.

Този неравен двубой можеше да имаше само един край. Преди още да си пробият път до средата на дефилето, цар Салитис се принуди да се откаже от преследването.

Танус и господарката бяха с нас на скалите, когато хиксосите започнаха да се оттеглят. Оставиха пътеката осеяна със счупени колесници и разхвърляни оръжия.

— Тръбите да свирят! — заповяда Танус и дефилето отекна от техните подигравателни звуци.

Последна в тази жалка върволица беше позлатената и украсена колесница на царя. Дори от върха, където се бяхме качили, успяхме да разпознаем Салитис с високия му бронзов шлем и черната коса, падаща на раменете му. Той вдигна дясната си ръка, в която държеше лъка, и заканително я размаха към нас. Лицето му бе изкривено от гняв.

Гледахме го, докато се изгуби от очите ни. Тогава Танус изпрати шпиони към Елефантина, за да е сигурен, че това не е хитрина и фалшиво оттегляне. Хапи бе изпълнила обещанието си и за пореден път ни бе защитила.

Сетне се обърнахме и като следвахме пътеката, прокарана от дивите кози, се върнахме там, където флотилията бе хвърлила котва.

Зидарите бяха завършили работата си. Гранитната колона бе висока три човешки ръста. Бях маркирал размерите и формата върху скалата, преди да се нанесе първият удар с длето. Поради това линиите на паметника бяха така майсторски прокарани, че той изглеждаше много по-висок на скалата над прага, с лице към мястото на нашата победа.

Всички се бяха струпали в подножието му, когато царица Лострис посвети колоната на речната богиня. Господарката прочете на всеослушание надписа, който зидарите бяха издълбали върху изгладения камък: