Личните ми наблюдения показваха, че народите избират боговете си според характера см. Филистимците боготворяха Ваал и хвърляха живи деца в горящата пещ, представляваща неговата уста. Черните племена от Куш боготворяха чудовища и същества от подземния свят с изключително странни ритуали. Ние, египтяните, почитаме само прилични богове, които са благосклонни към хората и не изискват човешки жертви. А хиксосите имаха своя Сутех. Изглежда, пленниците на Ремрем не бяха единствените египетски дезертьори, пътуващи с вражеската войска. С помощта на горещи въглени един от предателите казал, че някакъв високопоставен египетски благородник от Горното царство участва във военния съвет на цар Салитис. Тогава си спомних за познанията по военната ни тактика, които хиксосите показаха при Абнуб. Бях предположил, че между нас има шпиони.
Ако това бе вярно, трябваше да очакваме врагът да познава всичките ни слаби и силни места. Особено би ги заинтересувало голямото съкровище на фараона, струпано в погребалния му храм.
— Вероятно това обяснява бързината, с която цар Салитис се е понесъл към Тива — подсказах аз на Танус. — Сигурно ще се опитат да прекосят Нил при първия подходящ случай.
Той мрачно изрече:
— Ако Хор е милостив, ще направи така, че този предател да ми падне в ръцете. — Удари с юмрук дланта на другата си ръка. — Трябва да попречим на Салитис да пресече реката. Нашите галери са единственото ни предимство пред него, трябва да ги използваме на всяка цена.
Започна да се разхожда по палубата и вдигна поглед към небето.
— Кога най-сетне този вятър ще задуха на север? С всеки час вражеските колесници отиват все по-далеч от нас. Къде е флотата на Нембет? Трябва да обединим силите си и да се задържим край реката.
Същия ден следобед съветът на Горен Египет се събра пред трона на кърмата на царската ладия. Главният жрец на Озирис представяше духовенството, канцлерът Меркесет — светската власт, а Танус — военната.
Те издигнаха царица Лострис на трона на цял Египет и поставиха сина й в скута й. Докато всички мъже и жени поздравяваха верноподанически своята царица в галерите около нас, дори ранените се бяха строили в редици, за да приветстват регентката и младия наследник.
Главният жрец на Озирис й сложи изкуствената брадичка — белег за царственост, който с нищо не затъмни женската й хубост. Господарят Меркесет завърза лъвската опашка на кръста й и постави високата червено-бяла корона на главата й. Накрая Танус се изкачи до трона, за да й подаде златния жезъл и камшика. Сега Мемнон забеляза лъскавите играчки, които Танус протегна към него и посегна да ги вземе.
— Истински фараон! Знае, че жезълът е негов по право — гордо изрече Танус, а хората от свитата зашумяха одобрително.
Мисля, че тогава всички се засмяха за пръв път след оня ужасен ден на полето при Абнуб. Стори ми се, че смехът отбелязва едно ново начало за всички нас. До този момент мислехме само за поражението и за смъртта на фараона. Но сега, докато великите господари на Египет един по един коленичеха пред трона, в който седеше прекрасната млада жена с царското дете, духът ни се възроди. Бяхме изтръгнати от апатията и отчаянието, готови да се бием и да издържим.
Танус коленичи последен пред трона, за да засвидетелства верността си. Когато царицата погледна към него, обожанието й бе толкова явно, че обагри лицето й и то просветна като изгрев от тъмнозелените й очи. Бях смаян, че само аз забелязах това.
Същата вечер господарката ме изпрати след залез до капитанското мостче на царската ладия с известие за главнокомандващия на нейните армии. Тя го повика за военен съвет в каютата си. Този път Танус не посмя да откаже, защото съвсем наскоро бе положил клетва за вярност.
Този извънреден съвет, чийто единствен свидетел бях аз, едва бе започнал, когато регентката на Египет властно ме изгони от каютата и ме изпрати на стража пред вратата, за да отпращам посетителите. Последното, което зърнах, докато издърпвах тежките завеси, бе как двамата паднаха в прегръдките си. Желанието им бе толкова голямо и те толкова дълго го бяха потискали, че се хвърлиха един към друг по-скоро като смъртни врагове, отколкото като любовници.
Щастливите звуци от тази битка продължиха през по-голямата част на нощта и аз бях радостен, че плаваме нагоре по реката, за да се присъединим към Нембет. Ударите на греблата, биенето на поддържащия темпото на гребане барабан и песните на гребците заглушаваха шума в царската каюта.
Когато Танус излезе при смяната на нощната стража, той се усмихваше като генерал, току-що спечелил знаменита победа. Господарката ми го последва на палубата. Сияеше с цялата си красота и изненада дори и мен. През деня тя бе мила и любезна към всички наоколо и намери безброй поводи за консултации с командира на своята армия. Така аз и принц Мемнон прекарахме по-голямата част от деня заедно, нещо, което ни задоволяваше напълно.
Със съмнителната помощ на принца вече бях започнал да дялкам от дърво серия дървени модели. Един от тях бе колесница с коне. Друг представляваше колело на една ос, с което експериментирах.
Мемнон се бе надигнал на пръсти, за да го види как се върти.
— Плътният диск е твърде тежък, нали така, Мем? Виж как бързо губи скорост и спира.
— Дай ми го! — поиска той и посегна към въртящия се диск. Той излетя от пълничките му пръсти, удари се на палубата и се разцепи на четири почти еднакви парчета.
— Ти си хиксоски главорез — изрекох строго, което той прие за голяма похвала, а аз коленичих да събера останките от модела си.
Счупените части все още лежаха на палубата в кръгла форма и преди ръката ми да ги докосне, имах странно видение: солидните парчета дърво се превърнаха в празно пространство, докато разстоянието между тях придоби плътна форма.
— Блажений дъх на Хор! Ти го направи, Мем. — Прегърнах принца. — Рамка, поддържана от подпори, излизащи от основата на колелото! Когато станеш фараон, какви ли още чудеса ще ни покажеш?
По такъв начин царският принц Мемнон, първият с това име. Властелинът на Зората — с малка помощ от своя приятел измисли спиците на колелото. Тогава не знаех, че един ден двамата заедно ще се понесем върху тях към славата.
Видяхме първия мъртъв египтянин преди пладне. Той се носеше по повърхността на водата с издут корем и лице, обърнато към небето.
На гърдите му бе кацнала черна врана. Тя кълвеш очите му и отмяташе глава назад, за да ги преглътне едно след друго.
Стояхме мълчаливо до парапета на кораба и наблюдавахме как мъртвият мъж плува спокойно покрай нас.
— Носи униформата на Лъвската гвардия — тихо промълви Танус. — Копиеносците на Нембет. Моля се на Хор да няма други плуващи мъртъвци по реката.
Но имаше. Още десетина, после стотина! Все повече и повече, докато повърхността на реката не се покри с трупове.
Накрая открихме един все още жив. Беше капитан от Лъвската гвардия и се числеше към персонала на Нембет. Беше се хванал за рогозка от папирусови стъбла. Измъкнахме го на ладията и аз се погрижих за раните му. Рамото му бе премазано с каменен боздуган и вече нямаше да може да използва ръката си.
Когато се възстанови дотолкова, че да говори, Танус приклекна до постелката му.
— Какво стана с господаря Нембет?
— Убит е, а и целият щаб заедно с него — каза прегракнало капитанът.
— Нембет не получи ли предупреждението ми?
— Получи го в нощта преди битката и се смя, когато го прочете.
— Смял се е? — удиви се Танус. — Как е могъл?
— Каза, че палето било победено — извинете, господарю Танус, но той ви нарече така — и сега търси начин да прикрие глупостта и страхливостта си с това лъжливо известие. Каза, че ще се бие по класическия начин.
— Високомерен стар глупак — печално възкликна младият мъж. — Разкажи ни останалото.
— Нембет разгърна армията на източния бряг, реката бе зад гърба ни. Врагът ни нападна като вятър и ни избута във водата.
— Колко от войниците успяха да избягат?