Тази нощ седяхме до лагерния огън заедно, далеч от другите офицери, така че да разговаряме свободно. Известно време останахме мълчаливи, а сетне Мемнон каза:

— Когато реших, че съм те загубил, сякаш една част от мен умря. Ти си втъкан в най-ранните спомени от живота ми.

Аз за пръв път не можех да отвърна. Отново замълчахме и накрая той положи ръка на рамото ми.

— Видя ли отново момичето? — попита уж с безразличие, но здраво стисна рамото ми.

— Кое момиче? — подразних го аз.

— Момичето, което бе при реката, в деня, в който се разделихме.

— Там имаше ли момиче? — смръщих се аз, сякаш се опитвах да си припомня. — Как изглеждаше?

— Лицето й бе тъмна лилия, а кожата й бе с цвят на див мед. Наричаха я Масара и споменът за нея още тревожи съня ми.

— Името й е Масара Бени-Джон — казах му аз. — Прекарах затворен две години заедно с нея в крепостта Адбар Сегед. Там се сприятелих с нея, защото душата й е по-мила от лицето й.

Той ме хвана с двете си ръце и ме разтърси.

— Разкажи ми за нея, Таита! Всичко. Без да пропускаш нищо.

Така тази нощ останахме край огъня и разговаряхме за момичето. Казах му как се е научила да говори на египетски заради него. Как неговото обещание я крепеше през мрачните самотни дни и накрая му предадох думите, които бе извикала от крепостта на Адбар Сегед, докато се отдалечавах:

— Кажи му, че съм била смела. Кажи му, че го обичам.

Дълго време той остана мълчалив, взирайки се в огъня, а сетне тихо промълви.

— Как може да ме обича? Тя не ме познава.

— Ти по-добре ли я познаваш? — попитах аз, а той поклати глава.

— Обичаш ли я?

— Да — отвърна.

— И тя те обича по същия начин.

— Аз й дадох обещание. Ще ми помогнеш ли да го изпълня, Таита?

В живота си не бях изпитал такава радост като тази, когато се завърнах в Кебуи и когато се качих на борда на „Дъхът на Хор“.

Мемнон бе изпратил вестоносец, който да предупреди за завръщането ми, и всички ме очакваха.

— В името на смърдящите крака на Сет! — извика Кратас. — Смятах, че най-после сме се отървали от тебе. — И той ме притисна до гърдите си, докато ребрата ми не изпукаха.

Танус ме хвана за раменете и се вгледа в очите ми, преди да се усмихне.

— Ако не беше ти, онзи космат етиопец щеше да ме хване. Той направи добра сделка, когато взе теб вместо мен. Благодаря ти, стари приятелю.

Забелязах колко състарен бе той: косите му се бяха прошарили, а на лицето му имаше бръчки.

Моите малки принцеси бяха пораснали, но бяха възхитителни. Срамуваха се от мен, защото спомените им бяха избледнели. Наблюдаваха ме с широко отворени очи, когато им се поклоних. Косата на Беката бе потъмняла до цвета на мед. Очаквах отново да спечеля обичта й.

Накрая Техути ме позна.

— Таита! — каза тя. — Донесе ли ми подарък?

— Да, Ваше Величество — отвърнах аз. — Донесох ти сърцето си.

Господарката се усмихна, когато тръгнах към нея по палубата. Носеше лека корона, изобразяваща златна глава на кобра. Когато се усмихна, видях, че бе загубила първия си зъб, и дупката помрачаваше усмивката й. Беше напълняла в кръста, а държавните дела бяха набраздили челото й с бръчки. Обаче за мен все още бе прекрасна.

Тя стана от трона, когато коленичих пред нея. Това бе най-високият знак за благосклонност. Положи ръка на сведената ми глава — това бе ласка.

— Нямаше те толкова дълго, Таита — промълви тихо, така че да я чуя само аз. — Довечера отново ще спиш до леглото ми.

Тази нощ, след като изпи билковата отвара и я завих с коженото покривало, тя промърмори тихо, докато затваряше очи.

— Мога ли да съм сигурна, че няма да ме целунеш, докато спя?

— Не, Ваше Височество — отвърнах аз.

Тя се усмихна, когато устните ми докоснаха нейните.

— Никога не ни напускай за толкова дълго, Таита — каза Лострис.

Двамата с Мемнон подготвихме тактиката си прецизно както при маневрите с колесници.

Не беше трудно да убедим Танус. Поражението от Аркоун все още го терзаеше. В негово присъствие ние с принца си припомняхме лекотата, с която синият меч бе съсякъл бронзовия му меч, и как Аркоун щеше да го убие, ако не се бях намесил. Танус настръхна при спомена за това унижение.

Сетне Мемнон ме разпита за магическия произход и свойства на легендарното оръжие. Танус забрави нараненото си честолюбие и заразпитва жадно за него.

— Този Престер Бени-Джон обяви синия меч за военен трофей. Който успее да го спечели, може да го задържи — казах им аз.

— Ако тръгнем срещу Аркоун, няма да можем да използваме колесниците в тези долини — каза Мемнон. — Ще се наложи да използваме пехотата. Как смяташ, твоите шилуки биха ли се изправили срещу етиопците, господарю Танус? — Той все още се обръщаше към Танус официално. Явно не бе научил, че той е истинският му баща.

Когато завършихме плана си, приятелят ми бе възбуден и готов да рискува и да ни помогне да убедим царица Лострис.

Господарката бе разбрала това, което Танус никога не би се досетил. Колесниците и конете бяха жизненоважни за нашето завръщане в Египет. Показах им жребеца, подарен ми от Престер Бени-Джон, и изтъкнах пред господарката качествата на породата му.

— Погледни ноздрите му, Ваше Величество. Виж силните му гърди и как потръпват мускулите му. Хиксоските коне не могат да се сравняват с него.

Сетне й напомних за клетвата й пред мъртвия фараон.

— Престер Бени-Джон е готов да ти отстъпи долината, в която строим гробницата. Неговите бойци ще я охраняват срещу крадци. Той е наложил табу върху това място, а етиопците са суеверни хора. Ще спазват забраната дори и след завръщането ни в Тива.

Предупредих Мемнон да премълчи, че една от причините, поради която искаше да се включи в похода, бе любовта му към Масара. Това щеше да ни навреди. Всяка майка е малко ревнива; едва ли би се зарадвала, ако синът й принадлежи на друга по-млада жена.

Никоя жена, било тя и царица, не можеше да устои на лукавството ни. Царица Лострис даде своето съгласие за експедицията към Адбар Сегед.

Оставихме каруците и колесниците в долината на гробницата и се отправихме пеша към планината. Престер Бени-Джон бе изпратил стотина от най-благонадеждните си мъже за водачи.

Танус бе подбрал цяла дивизия от диви и кръвожадни шилуки и им бе обещал богата плячка. Всеки от черните езичници носеше на гърба си навито на руло наметало от кожа на чакал, защото помнехме студения вятър в планините.

За подкрепление бяхме взели три отряда египетски стрелци, предвождани от Кратас. Този стар грубиян се бе присъединил към обществото на благородниците по време на моето отсъствие. Беше се подготвил за истинска битка. Той и войниците му бяха въоръжени с новия извит лък, който изпращаше стрелите на двеста крачки по-далеч от етиопските дълги лъкове. Мемнон бе подбрал малка група от бойци и мечоносци. Естествено Ремрем бе един от тях, придружен от господарите Акер и Астес. Аз също бях включен в специалния отряд. Не поради военните ми способности, а защото единствен бях влизал в крепостта на Адбар Сегед.

Хюи също искаше да дойде с нас и ми предложи всичко, с което би могъл да ме подкупи. Накрая се поддадох главно защото се нуждаех от опита му, докато подбираме обещаните от Престер Бени-Джон коне.

Втълпих на Танус и принца колко е важно да се придвижваме бързо не само за да изненадаме врага, но и поради дъждовете в планините. По времето на пребиването ми в Адбар Сегед бях изучил сезоните. Ако дъждът ни застигнеше в долините, можеше да се окаже по-опасен и от етиопците.

Напредвахме бързо и за по-малко от месец стигнахме до Амба Камара. Нашата колона лъкатушеше през проходите като дълга смъртоносна кобра. Бронзовите остриета на копията на шилуките блестяха на слънцето като люспи на змей. Никой не ни се противопостави. Селищата, през които преминахме, бяха пусти. Жителите бяха избягали заедно със стадата си. С всеки изминат ден черните облаци все повече се струпваха над планинските върхове, но дъждът се бавеше и бродовете на реките бяха открити.