Всеки товар в трюмовете на корабите означаваше, че нещо друго трябва да бъде изоставено. Нашето пътуване можеше да продължи десетки години или цял живот. Пътят щеше да е труден. Знаехме, че големите прагове са пред нас. Не смеехме да се товарим с нищо несъществено, но, от друга страна, обещанието на моята господарка към фараона оставаше. Едва имаше място за живите — тогава колко място трябваше да отделим за мъртвия?
— Дадох клетва на фараона на предсмъртното му ложе — заяви твърдо господарката. — Не мога да го оставя тук.
— Ваше Величество, ще намеря сигурно скривалище за тялото на царя, гроб в хълмовете, където никой няма да го открие. Когато се върнем в Тива, ще го изровим и ще му направим царско погребение, както му обеща.
— Ако наруша клетвата си, боговете ще ни изоставят и пътуването ни ще бъде обречено. Тялото на фараона трябва да дойде с нас.
Щом я погледнах, разбрах, че няма смисъл от по-нататъшни разговори. Отворихме масивния гранитен саркофаг и останалите шест ковчега. Дори те бяха толкова обемисти, че за превозването им щеше да е нужна цяла галера.
Взех решението, без да се съветвам с царица Лострис. Накарах работниците да извадят само двата вътрешни златни ковчега. Покрихме ги с плътно ленено платно. Така обемът и тежестта им се намалиха приемливо и ние поставихме тези два ковчега в трюма на „Дъхът на Хор“.
Съкровището на фараона — злато, сребро и скъпоценни камъни, беше в сандъци от кедрово дърво. Поръчах на златарите да свалят златото от онези саркофази, които щяхме да оставим. Изпитах скрита наслада от разрушаването на тази безвкусна помпозност. Сандъците със съкровищата бяха отнесели на пристанището и натоварени на галерите. Разпределих ги по такъв начин, че всяка да носи поне по един сандък. Така рискът цялото съкровище да бъде загубено наведнъж, бе значително по-малък.
Голяма част от погребалното съкровище не можехме да вземем с нас, всички онези мебели и статуи, церемониално оръжие и кутии със статуетки „ушабти“. За да не попадне в ръцете на хиксосите, струпахме всичко в двора на храма, а аз лично хвърлих горящата факла и наблюдавах как грамадата се превръща в пепел.
Всичко това бе извършено за съвсем кратко време, но преди още последната галера да бъде натоварела, стражите от покрива на двореца извикаха, че са забелязали облаците прах от колесниците на хиксосите. След един час нашите изтощени военни части, които под командването на Танус и Кратас се бяха сражавали в жесток бой, започнаха да се оттеглят в некропола и да се качват на галерите.
Посрещнах моя приятел, когато пристигна начело на група гвардейци по издигнатия през блатото път. Със смелостта и саможертвата си воините му бяха извоювали за нас няколко дни, през които да завършим приготовленията за дългия път. Не можеха да направят нищо повече; врагът ги притискаше.
Когато му махнах, Танус ме забеляза и извика над главите на тълпата:
— Царица Лострис и принца? Качиха ли се на „Дъхът на Хор“?
Успях да си пробия път до него през тълпата.
— Господарката ми няма да тръгне, докато и последният човек не се качи. Заповяда да те заведа при нея веднага щом пристигнеш. Очаква те в своите покои в двореца.
Той ме погледна ужасено.
— Врагът ни притиска здраво. Царицата и принцът са много по-важни от тази сган. Защо не я принуди?
Аз се изсмях.
— Тя не е от онези жени, които можеш да принудиш лесно. Би трябвало да го знаеш по-добре от мен. Няма да остави нито един от хората си на хиксосите.
— Проклета да е гордостта й! Ще ни избият заради нея. — Но грубите му думи не можеха да прикрият гордостта, изписана на изцапаното му от боя лице. — Добре, щом няма да дойде сама, ще отидем и ще я доведем.
Пробихме си път през дългите редици от пътници, натоварени с вързопи покъщнина и водещи децата си, които се стичаха от пристанището към галерите. Танус посочи над зъберите към зловещите облаци прах, приближаващи се към нас от двете страни.
— Движат се по-бързо, отколкото очаквах. Не са спирали дори за да напоят конете си. Ако не ускорим товаренето, ще ни настигнат с половината хора все още на сушата — мрачно изрече той и посочи към пристанището под нас.
Ширината на кея позволяваше едновременното акостиране само на два кораба. Тълпите от бегълци задръстваха пътя и входа на портите към доковете. Виковете и плачовете им засилваха хаоса. В този миг някой извика:
— Хиксосите са тук! Бягайте! Спасявайте се! Хиксосите са тук!
Паниката обхвана всички. Жени бяха притиснати към каменните порти и деца бяха стъпкани. Редът пропадна: уважавани и достойни граждани, дисциплинирани войници се превърнаха в обезумяла тълпа, бореща се за оцеляване.
Трябваше да използвам изострената дъска, която носех, за да си пробием път към двореца. Накрая излязохме от тълпата и се затичахме към портите му.
Коридорите и залите бяха опустели — само няколко крадци бродеха из празните стаи. Те побягнаха, когато съзряха Танус. Той представляваше страшна гледка: мрачен, прашен, с военна униформа и брадясало лице. Втурна се към царските покои и преди да го настигна, отвори широко неохраняваната врата.
Господарката седеше сама на терасата под асмата с принц Мемнон в скута. Сочеше му към флотилията в Нил.
— Виж колко са красиви.
Царица Лострис се изправи усмихната, когато ни видя, а момчето се плъзна от коленете й и побягна към Танус.
Той го вдигна на раменете си и сетне прегърна господарката със свободната си ръка.
— Къде са робите ти? Къде са Атон и Меркесет? — поиска да разбере Танус.
— Изпратих ги при корабите.
— Таита казва, че си отказала да отидеш сама. Много ти е сърдит и с право.
— Прости ми, скъпи Таита. — Усмивката й можеше да направи живота ми по-светъл или да сломи сърцето ми.
— Все едно да молиш цар Салитис за пощада — казах сковано. — Той ще бъде тук съвсем скоро. — Хванах я за ръката. — Сега, когато твоят войник най-после се върна, можем ли да отидем на корабите?
Втурнахме се от терасата през коридорите на двореца. Бяхме съвсем сами, дори крадците бяха изчезнали като плъхове в дупките си. От нас единствено принц Мемнон бе безгрижен. За него това бе поредната весела игра. Седнал на раменете на Танус, той забиваше пети в него и викаше: „Дий!“, както го бях научил, докато яздехме коня.
Прекосихме тичешком градините до каменното стълбище, което водеше към страничния път. Докато тичахме по него, осъзнах, че положението коренно се е променило. Последните бежанци се бяха качили на галерите. Отвъд каменните зъбери можех да видя мачтите, които се движеха бавно по канала към реката.
Бяхме останали последни на брега, а още половин миля ни делеше от празния кей. Спряхме и се загледахме как последната галера бавно отплава.
— Казах на капитана да ни чака — изръмжах аз, — но явно собствената им безопасност е единствената им грижа, когато хиксосите са толкова близо.
— Какво да правим сега? — каза задъхано господарката, а веселите крясъци на Мемнон заглъхнаха.
— Ако стигнем до брега, Ремрем или Кратас сигурно ще ни забележат и ще изпратят лодка да ни вземе — предположих аз.
Танус се съгласи с мен и извика:
— Насам! Следвайте ме! Таита, погрижи се за господарката.
Хванах я за ръката, за да й помогна, но тя бе силна и подвижна като овчарче и скочи до мен. Сетне внезапно дочух наблизо конете и скърцането на колела на колесници. Звуците не можеха да се сгрешат.
Нашите коне бяха заминали преди три дни и по това време трябваше да са на път за Елефантина. Колесниците бяха разглобени и натоварени в трюмовете на плавателните съдове. Тези, които чувах сега, минаваха по околния път под стената и бе ясно на кого принадлежат.
— Хиксосите! — промълвих аз и ние спряхме. — Трябва да е някоя от предните им разузнавателни части.
— Май са две-три колесници — съгласи се Танус, — но и те са достатъчни. Отрязани сме.
— Изглежда, напуснахме малко късно — каза господарката с престорено спокойствие и погледна към Танус и мен с пълно доверие. — Какво предлагате сега?