— Човекът, който ще превози баща ти с кораб по море, вместо по разбития път — напомни му той.

— Хайде да обсъдим въпроса на по халба ейл — предложи Том и тримата притичаха до кръчмата на ъгъла с „Корнхил“.

В задушното предно помещение, натъпкано с адвокати и чиновници, потънало в ароматите на тютюнев дим и бирена мая, те свалиха плащове и шапки. Том погледна в лицето доведения от Аболи човек.

— Това е капитан Люк Джарвис — каза Аболи. — Плавал е с баща ти и мене на стария „Пегас“.

Том го хареса от пръв поглед. Имаше живи интелигентни очи и осанка на изпечен моряк. Лицето му носеше печата на сол и морско слънце.

— Люк разполага с бърз катер и познава всеки инч от Канала — особено френските пристанища — като пръстите на ръката си — каза Аболи с многозначителна усмивка. — Може да се измъкне от всеки митничар или жабар. — Том не схвана намека веднага и Аболи поясни: — Ако ти трябва пратка висококачествен контрабанден коняк, този човек ще ти я осигури.

Том се усмихна при мисълта, че Люк е контрабандист. Наистина, не можеше да се намери по-добра възможност за бързо спускане по Канала. Корабчето му бе сигурно бързо като невестулка и способно да прекоси тия опасни води при буря или в безлунна нощ. Том стисна ръката му.

— Аболи Ви е казал, какво ни трябва. Колко ще ни струва, капитане?

— Дължа живота си на сър Хенри. Даже нещо повече — отвърна Люк Джарвис, като докосна белезникавия белег през лявата си буза. — Няма да взема и пени. Ще бъда горд да му услужа.

Том не го разпитва за белега, а благодари и добави:

— Аболи ще Ви съобщи, когато баща ми е готов за път.

Когато лорд Кортни се завърна от първото си посещение в Камарата на лордовете, Том веднага забеляза, колко е изтощен от пътя и церемонията. Внимателно го пренесе на ръце до спалнята в „Бомбай хаус“ и Хал заспа почти на секундата. Том остана край постелята му до смрачаване, когато един лакей донесе поднос с вечеря.

— Къде е Уилям? — попита немощно Хал, докато Том поднасяше към устата му лъжица супа.

— Отиде при мастър Семюълс в банката. Лорд Чайлдс му даде платежен запис за пая от плячката и той отиде да го депозира — отвърна Том. Не се разпростря върху обстоятелството, че интересът на Уилям към здравето на баща им рязко пресъхна, след като наследяването на баронската титла бе поставено извън съмнение. Главна грижа за него сега беше златото, което искаше да вложи на сигурно място при банкерите от „Странд“. Там щеше да се намира под контрола му.

— Трябва да почиваш, татко. Трябва да събереш сили за пътуването до дома. Почти всичко свършихме в Лондон. Колкото по-скоро те върнем в Хай Уийлд, толкова по-бързо ще възстановиш здравето си.

— Да, Том — внезапно се оживи Хал. — Искам вече да се прибирам. Научи ли, че Уилям и Елис са ме дарили с внук? Нарекли го Френсис, на дядо ти.

— Да, татко. Уилям ми каза. — Брат му бе подчертал, че вече е осигурил наследник за титлата и имението, така че всякаква надежда на Том следва да угасне. — Наел съм кораб, да ни закара до Плимут. Капитан е Люк Джарвис. Помниш ли го? Казва, че си му спасил живота.

— Люк? — усмихна се Хал. — Добро момче. Радвам се да чуя, че си има собствен кораб.

— Само едно катерче, но много бързо.

— Искам веднага да потеглим, Том. — Хал стисна ръката му с нетърпелив израз на лицето.

— Трябва да изчакаме докторите. Да видим те какво ще кажат.

Мина цяла седмица, преди лекарите да дадат с неохота съгласието си, Хал да бъде качен на борда на „Гарвана“, корабчето на Люк Джарвис. Потеглиха от кея на Компанията късно следобед, за да изминат най-опасната част от пътя нощем.

Уилям не беше с тях. След като се успокои за съдбата на парите от плячката, депозирани на сигурно място в банката на Семюълс, той нямаше търпение да се завърне към делата си в имението.

— Всяка моя минута извън Хай Уийлд ни струва пари. Нямам и капка доверие на тия слабоумни нехранимайковци, които съм оставил там, докато ме няма. Ще дойда да посрещна кораба, веднага щом пристигнете, татко.

„Гарванът“ се оказа достоен за репутацията си. Том стоеше до Люк Джарвис при руля, а катерът пореше нощните води на пролива. Люк искаше да научи всяка подробност от плаването им до Индиите и ненаситно разпитваше.

— Исусе! Как не съм знаел за това плаване на капитан Хал. Щях да се запиша начаса.

— Ами жена ти и децата? — светна бели зъби в тъмното Аболи.

— Няма да умра, ако не чуя повече бебешки плач или мрънкане на жена. — Люк дръпна от лулата си и огънчето озари суровите черти на лицето му. После извади лулата от устата си и посочи с нея на изток. — Виждате ли ония светлини там? Това е Кале. Бях там преди три нощи. Трябваше да товаря бренди. Каналът е пълен със стоки, като краставо куче с бълхи. — Той се усмихна алчно в звездната светлина. — А получи ли човек мандат, трябва да се разкарва за плячка чак до Ориента.

— Не изпитвате ли угризения, като търгувате с французите по време на война? — попита озадачено Том.

— Все някой трябва да го прави — отвърна Люк. — Иначе, откъде бренди за храбрите ни войничета? Аз съм патриот. — Това бе казано сериозно и Том не го подложи на съмнение. Той си мислеше за казаното по повод на френските търговски кораби, натъпкани със стока.

Когато „Гарванът“ швартова на плимутския кей, видяха че Уилям е удържал думата си. Беше изпратил голяма карета с меки ресори и слуги, готови да качат Хал в нея. Потеглиха с умерена скорост към Хай Уийлд и през целия път минаваха край групички мъже и жени, селскостопански работници, миньори и арендатори, наизлезли да приветстват с „добре дошъл“ Негово Превъзходителство лорд Кортни. Хал настоя да седне, за да могат да го виждат, а когато забележеше познато лице, караше кочияша да спре, за да стисне ръка на човека през прозореца.

Когато завиха през портите и каретата заскърца по алеята към къщата, всички слуги наизлязоха по стълбите. Някои от жените плачеха, заради състоянието на Хал, а мъжете поздравяваха с дрезгави гласове.

— Исус е с Вас, милорд! Сърцата ни се радват за благополучното Ви завръщане у дома.

Елис Кортни, съпругата на Уилям, чакаше на най-горното стъпало. Държеше бебето на ръце, мъничко създание с червено сбърчено личице. То заскимтя кисело, когато майка му го положи за момент в ръцете на Хал, но той се усмихна гордо и целуна бебето по темето, увенчано с гъста черна коса.

Прилича на маймуна, помисли си Том. После се вгледа внимателно в лицето на Елис. Макар да не бе имал възможност да я опознае, когато се омъжи за Уилям, той я бе харесал, воден от инстинкта си. Беше хубава и весела, а сега едва я позна. Излъчваше някаква меланхолия. Очите бяха пълни с тъга и макар кожата все още да бе свежа и гладка като на праскова, изразът на лицето оставаше загрижен. Когато внесоха Хал вътре, тя се забави на стълбите, за да поздрави Том.

— Добре дошъл у дома, братко! — Целуна го по бузата и направи реверанс.

— Имаш хубаво бебе. — Том го докосна с непохватни пръсти и бързо ги дръпна, когато бебето заскимтя отново. — Хубаво като майка си — допълни той неубедително.

— Благодаря, Том — отвърна тя с усмивка, а после снижи глас, за да не я чуят слугите: — Трябва да говоря с теб! Не сега, но при първа възможност. — Извърна се бързо и подаде бебето на една дойка, а Том последва баща си по стълбите.

След малко мина по коридора към задните стаи. Стигна до стаята на Дориан. Отвори вратата и застана на прага. Остра болка го прониза, докато оглеждаше малкото помещение. Имаше усещането, че братчето му е излязло току-що. Боядисаните в ярки цветове униформи на оловните му войничета блестяха строени по роти върху перваза на прозореца, а над леглото висеше направеното от Том хвърчило. Спомените бяха твърде болезнени. Затвори безшумно вратата и се спусна по задното стълбище.

Промъкна се през кухнята и конюшните, за да затича леко към параклиса на хълма. В криптата беше тъмно и прохладно. Едничък лъч светлина падаше през отвора на куполовидния й таван. Забеляза с облекчение ковчега с тялото на дядо си, положен на пода до каменния саркофаг, приготвен преди толкова време за него. Благополучно бе завършил дългото плаване от Бомбай през Добра Надежда до дома. Приближи ковчега, сложи длан върху капака му и прошепна: