— Прегледай това франкско момче, чичо. Косата му с естествен цвят ли е или е боядисана? Кажи ми дали е здрав и правилно сложен.

Ръцете на доктора върху главата на Дориан бяха нежни, но силни и Дориан се подчини неохотно на тяхната воля. Бен Абрам разтърка свилените червени кичури между пръстите си, като издаваше остри къси звуци през зъби. После отстрани с две ръце косите и внимателно разгледа кожата на главата, като го въртеше насам-натам, за да улови повече светлина от високите зарешетени прозорци. Помириса главата, за да установи аромат на някаква билка или химикал.

— За петдесет години медицинска практика не съм виждал такова нещо, нито при мъж, ни при жена, макар да съм чувал за хора далече на север, които имали такава коса.

— Значи не е боядисан. — Ал Ауф седна изправен върху възглавниците си. Явно интересът му се събуди отново.

— Това е естественият цвят на косата му — потвърди лекарят.

— А останалата част от тялото?

— Ще разберем. Нека се съблече!

— Той не говори езика на Пророка. Трябва сам да го съблечеш.

Дори двамата с Юсуф не успяха да изпълнят заповедта. Дориан се съпротивляваше като котка, която се опитват да натопят надолу с главата в кофа студена вода. Той се извърташе, риташе и хапеше, докато накрая се видяха принудени да повикат двама от пазачите, да го усмирят. Застана гол между тях, като всеки бе стиснал по една ръка, за да му попречат да прикрие слабините си.

— Погледнете цвета и структурата на кожата — възхити се Бен Абрам. — Красива е като най-фина бяла коприна, като кожата на султанския жребец. Няма и петънце по нея. Допълва изцяло цвета на косата и премахва и последното съмнение, че той е естествен.

Ал Ауф кимна.

— А тялото?

— Дръжте го! — викна Бен Абрам на пазачите. Ухапаната му ръка още кървеше. Внимателно започна да опипва малките бели гениталии на Дориан.

— Яйцата му още не са слезли в торбичката, но иначе са здрави. — Хвана детския пенис с два пръста. — Както се вижда, още не е обрязан, но… — Той изтегли назад кожицата и розовата главичка щръкна навън.

Дориан се замята в ръцете на пазачите и цялата му решимост да пази мълчание се изпари пред срама от това унижение.

— Свиньо неверническа! — развика се той на арабски. — Махни си мръсните лапи от пишката ми или, кълна се в Бога, ще те убия!

Ал Ауф се тръшна на възглавниците, а чертите му се опънаха от изненада и религиозно рвение.

— Говори! Ето го пророчеството сбъднато!

— Аллах е милостив! Слава на светлото Му Име! — извикаха в хор мъжете от двете страни. — Това е пророчеството на Свети Темтем.

— Долу на палубата! — извика Том от поста си високо на фокмачтата, свил длани пред устата като фуния. — Платно!

— Посока и разстояние! — викна нагоре Нед Тайлър.

— Вляво от носа. Две левги.

Хал чу виковете от каютата си и скочи на крака така енергично, че мастилницата пръсна капки по картата. Бързо ги избърса и изтича към вратата. Излезе на палубата по риза.

— Мачтата! Какво е? — извика нагоре той.

— Малък съд с триъгълно платно — разнесе се отговорът на Том. — А, забелязаха ни. Променят курса встрани от нас.

— Гузен негонен бяга — отбеляза Големият Дениъл, застанал край руля.

— Или предпазлив — възрази Нед Тайлър.

— Залагам златна гвинея срещу сухо лайно, че идва от острова на Ал Ауф — каза Големият Дениъл.

Хал погледна към тях.

— Ще си поговорим с тия приятели, мастър Тайлър. Опънете всички платна и ги засечете, които и да са!

В опитите си да побегне по вятъра през неспокойните води, малката джонка нямаше никакви шансове пред „Серафим“. За половин час той я настигна и започна да я приближава застрашително.

— Гръмнете им един път, мастър Фишър! — нареди Хал и Големият Дениъл забърза към носовите оръдия. След няколко минути се разнесе единичен изстрел. Хал наблюдаваше през далекогледа и след секунди видя фонтан разпенена вода да се издига на половин кабелт встрани от бягащата джонка.

— Мисля, че дори неверник би разбрал казаното на този език — промърмори той и думите му бяха потвърдени начаса — джонката се подчини на неотвратимата си участ. Тя спусна единственото си платно и застана срещу вятъра.

— Пригответе въоръжен патрул за изпращане на борда им! — нареди Хал, докато приближаваха малкото корабче.

Големият Дениъл поведе хората си в една от лодките. Скочи в джонката и потъна в нейния трюм. В същото време хората му прегледаха палубата и събраха на едно място малобройния екипаж под заплахата на оголени саби. След няколко минути Големият Дениъл отново се показа на палубата и махна с ръка към „Серафим“.

— Капитане, цялата е пълна с бали коприна и всичките носят печата на Компанията.

— Пирати, Господи! — Хал се усмихна за пръв път от много дни и викна в отговор: — Остави мастър Уилсън с пет души да я управляват! Докарай капитана и целия екипаж тук под охрана!

Големият Дениъл доведе шашардисаните араби на борда, а Алф Уилсън вдигна платното на джонката и последва „Серафим“, поел стария си курс срещу вятъра.

Арабският капитан не остави да му вадят думите с ченгел.

— Казвам се Абдула Уазари от Ламу. Аз съм честен търговец — добави той угоднически.

— Къде купи сегашния си товар, Уазари.

— Платил съм добросъвестно със собствени пари, Аллах вижда — започна да го усуква капитанът.

— И естествено, не си забелязал, че балите в трюма ти до една носят печата на английската Източноиндийска компания.

— Аз не съм крадец. Не съм ги задигнал. Купих ги с честен пазарлък.

— Кой ти ги продаде, Уазари, честни търговецо? И къде?

— Продаде ми ги човек на име Мусалим бин Янгири. Откъде можех да знам, че са собственост на тази английска компания?

— Само от онова, което са видели собствените ти очи — сухо отбеляза Хал на английски и продължи на арабски: — Къде срещна този Янгири?

— На остров Дар ал Шейтан.

— Къде се намира той? Кога потегли оттам?

— На около петдесет левги оттук. Вдигнахме платна вчера призори.

Тези данни съвпадаха с координатите от корабния дневник на баща му. Хал се извърна и закрачи напред-назад в размисъл върху чутото. Ал Ауф изглежда провеждаше търг на острова си за разпродажба на награбената плячка. Арабските търговци от всички западни морета положително налитаха като мухи на мед, за да напълнят складовете си със закупени на изгодни цени, крадени стоки. Отново се обърна към Уазари:

— Лично ли видя Янгири или си се пазарил с някого от помощниците му?

— Лично. Току-що се бе завърнал от жестока битка с невернически кораб. Неговият собствен бе закотвен в залива, много тежко пострадал… — Мисълта че може би в момента е стъпил върху палубата на същия този невернически кораб, накара Уазари да замлъкне. Лицето му доби хитроват израз.

— Каза ли Янгири, дали е пленил някой неверник по време на битката? — попита Хал, а Уазари поклати глава. — Не ти се е похвалил с един млад роб, едно франкско момче на около единадесет или дванадесет лета? — Хал положи усилия въпросът да прозвучи нехайно, но забеляза кратък блясък в очите на арабина, който той, като добър търговец бързо прикри.

— Аз съм вече стар и паметта ми изневерява — каза Уазари. — Може би известна гостоприемност и добрина биха я опреснили.

— Например? — поинтересува се Хал.

— Ако например, господарю мой, пуснете мене и кораба ми да продължим пътя си. Това ще е добрина, записана срещу името Ви в златната книга.

— Една добрина не идва сама — отвърна Хал. — Бъди добър към мен, Уазари и може би аз ще бъда добър към теб. Чу ли нещо за франкско дете, докато беше при Янгири, наричан още Ал Ауф?

Арабинът задърпа брадата си колебливо, а после отвърна с въздишка:

— Ах да, спомням си нещо такова.

— Какво си спомняш? — попита Хал и без да ще, докосна дръжката на кинжала си.

Арабинът не пропусна това бегло движение.

— Спомням си, че преди два дни Янгири предложи да ми продаде роб, франкско дете, но говорещо езика на Пророка.