Колоната щеше да се води от Дориан, облечен в роба, забулен и на кон, както и щяха да очакват разбойниците. Яси трябваше да му е под ръка. Вече се бе научила да язди по мъжки. Един малоброен отряд ще охранява колоната. Не съвсем малък, за да предизвика подозрения, но не и многоброен, за да не обезкуражи нападателите.

Башир ал Синд ще води ариергард от още хиляда бойци на две-три левги след кервана, за да не могат съгледвачите на противника да забележат облака прах, вдиган при движението му. Червена китайска ракета щеше да съобщи, че нападението е започнало. След нея Башир трябваше да ускори ход и да обкръжи нападателите, а Дориан да ги задържи до пристигането му.

— Планът е съвсем прост — заключи Дориан, след като за десети път го бяха обсъдили с Башир. — Ще има много неща, които сега не можем да предвидим, но това са рисковете на войната и ще трябва да се справяме с всяко едно по отделно и в движение. Възможно е фиси изобщо да не се появи. — „Фиси“ на суахили означаваше хиена. С тази дума наричаха мародерите.

— Ще дойдат, Ал Салил — предсказа Башир. — Вече са опитали оманска кръв и им се е усладила.

— Моли се Богу да излезеш прав! — отвърна Дориан и се отправи към палатката, където робът Яси бе приготвил вечеря.

— Има нещо тука, което не ми дава мира — каза Аболи, докато разглеждаше далечния керван през зрителната тръба.

— Сподели безпокойството си с мен! — прикани го Том със зле прикрит сарказъм.

Аболи сви рамене.

— Тия мъже са с дребен кокал и деликатна конструкция. Вървят с необикновена грация, леко като котки. Никога не съм виждал роби да се движат по този начин.

Арабският керван се виеше като змия надолу по склоновете на един хълм на три мили от наблюдателния им пост.

— Минали са само няколко седмици от тръгването им при езерата — обясни леката походка, по-скоро на себе си, отколкото на Аболи, Том. — Още са свежи и силни. — Не му се щеше да търси обяснение, което би осуетило атаката. Беше първият керван за този сезон и той бе започнал да се страхува, че изворът на блага може да пресъхне. Нямаше да позволи тази плячка да се изплъзне от мрежите му.

— Вярно, мъжете са млади и силни, но я виж жените! — Том си взе далекогледа и започна да ги разглежда. Усети стомахът му да се свива. Жените се различаваха по цвят, възраст и телосложение от своите мъже. — От различни племена са — заяви той с повече увереност в гласа, отколкото имаше в сърцето.

— Няма деца — отбеляза Аболи. — Къде са децата?

— Дяволите да те вземат, Аболи! — Том бе извън себе си. — В състояние си да накараш току-що цъфнала роза да замирише на прясно лайно.

И двамата замълчаха. Том насочи далекогледа към челото на колоната. Арабският главатар яздеше пъстра кобила с богата сбруя. Том установи от пръв поглед, че е отличен ездач и вероятно млад. Държеше се на седлото с непринудена лекота. Прехвърлил бе през рамо дълъг мускет, а на лакътя му висеше щит. От дясната му страна, яздеше копиеносец, готов да подаде оръжието, а някакво младо момче беше отляво. Личен слуга или момче за всичко, реши Том. Арабинът носеше тюрбан в синия цвят на халифското семейство, а свободния край забулваше лицето, оставяйки открити само очите.

— Бих искал да си премерим силите. — Том преодоля с усилие съмненията си. — Бога ми, прилича на сериозен противник.

— Бивните са къси и като гледам как ги носят — леки — тихо се обади Аболи.

Том се нахвърли отгоре му:

— Дошъл съм от сто мили да прибера тия бивни. Леки или тежки. И ще го сторя. Няма да подвия опашка към къщи, само защото ти си сънувал лош сън, Аболи.

Не трябваше да му казвам за съня, съжали Аболи, а на глас каза:

— Следвал съм те във всички безумни и дръзки начинания, които са ти идвали на ум, Клебе. Приеми го като белег на старческо слабоумие, но съм решил да умра до теб. Щом като толкова настояваш, нека се спуснем долу и да приберем тая лесна и богата плячка.

Том сгъна далекогледа и се усмихна.

— Да не говорим за умиране в такъв славен ден, стари приятелю. — Най-напред ще ги пуснем да минат, за да ги огледаме, а после ще ги изпреварим, та да намерим подходящо място за работата.

Спуснаха се долу, където Фунди държеше юздите на конете.

Батула избърза към челото на дългата колона, виеща се през рядка гора и приветства Ал Салил.

— Фиси души следата ни — докладва той.

Дориан изведе коня си встрани. Той заигра, навирил глава.

— Кога?

— Откак спряхме за нощувка снощи. Двама конника са дошли от юг, а след тях още двама пеша.

— Друго?

— Когато слязоха от конете, за да разгледат дирята ни, се видя, че и двамата са обути в кожа. Макар да има диваци с тях, мисля, че тия двамата са франки. Походиха напред-назад, после яхнаха конете и поеха след нас. Огледаха лагера ни от един хълм и тръгнаха обратно на юг.

— Дали са надушили, че Башир ал Синд идва отзад?

— Не, господарю, струва ми се, че нямат представа за това.

— В името на Аллаха, започва се — каза Дориан със задоволство. — Дай сигнал на Башир, че фиси е наблизо и може да скъси дистанцията. — Трите невинни наглед каменни купчинки, подредени по особен начин, можеха да съобщят нещо единствено на Ал Синд. Батула се върна към опашката. Когато отново се появи, той каза:

— Направено е, господарю.

— Сега вземи трима души и иди напред, да видиш къде най-вероятно ще ни нападнат! — заповяда Дориан. — Яздете открито и не правете подозрителни маневри!

Патрулът се завърна следобед.

— Господарю, пред нас има едно място, което е подходящо за намеренията на противника. — Дориан не промълви и дума. Батула продължи: — Челото на колоната ще бъде там след час. Пътят се спуска по друг склон, като извива през силно пресечен терен. И от двете страни има възможност да се скрият стрелци с лък. По-надолу има още по-стръмно място. Там пътят се спуска като по стълба с естествени каменни стъпала. На това място могат да разделят колоната на две.

— Добре. — Дориан кимна. — Спомням си от пътя ни на идване. В подножието тече река с вир, където останахме четири денонощия на стан.

— Същото е — потвърди Батула.

— Там ще ни нападнат — каза убедено Дориан, — защото след това започва просторна равнина, която не става за целите им.

Над естествената каменна стълба се издигаше назъбена отвесна червена скала, цяла белязана с лишеи. Тя бе пълна с вертикални цепнатини и извисяваше снага на сто стъпки над тесния проход долу. Том седеше на ръба й, провесил крака в бездната и гледаше надолу. Беше си набелязал това място още преди две години, след първото им успешно нападение на роботърговците.

Повече от пет коня не могат да минат едновременно, пресмяташе Том. При това, теренът не позволява езда нито в едната, нито в другата посока. Ще трябва да се спешат. Това е добре, защото воините на лоци се оказаха несигурни срещу конници. В близък ръкопашен бой обаче, бяха страховит противник. По целия дълъг робски път нямаше по-удобно място за засада.

Под контрола на Люк Джарвис, десет души се потяха през трудния терен към мястото, където седеше Том. Всеки мъкнеше на гръб буренце с по петдесет фунта барут. Том се изправи, за да ги заведе до отвора на огромна цепнатина в скалата. Те оставиха товара и се проснаха да почиват.

Аболи бързо съоръжи нещо като люлка от парче дъска и края на руло въже. С помощта на трима души, които бавно отпускаха въжето, той слезе в отвора. Когато стигна дъното, започнаха да му спускат едно по едно буренцата. Том знаеше, че в тая работа няма по-добър от Аболи. Остави го да я довърши, а сам обиколи още един път ръба на канарата, за да огледа позициите и да се увери, че пътят за отстъпление, в случай на неуспех, е чист. Сара щеше да ги чака с конете в една обрасла клисура, достатъчно далеч от полесражението, но и достатъчно близо, в случай, че им се наложи да се спасяват с бягство.