Копиеносецът изцеди напоена с прясна и студена вода гъба между зъбите на Дориан и го положи на носилка. Десетина мъже от Ауамир я вдигнаха върху гърба на една товарна камила.

Високо от полюшващата се платформа Дориан извърна глава и налетите му с кръв очи видяха изпод възпалени клепки прииждащото войнство на Ауамир.

После върху хребета се откроиха силуетите на турския авангард. Заковаха камилите на място под вдигнатия от тях облак прах и впериха невярващи очи в армията на Ауамир.

Мощен рев „Аллах е велик!“ се разнесе над нейните редици и вдигнали копия, воините се втурнаха срещу неприятеля. Турците обърнаха камилите и побягнаха.

Дориан се отпусна възнак, затвори очи и остави тъмнината да го приласкае.

Почти шестхиляден поток войни се изля през Прохода на умната газела върху солената равнина отвъд. Нямаше и помен от неприятеля. Съгледвачите бяха докладвали за настъплението на армията и те побягнаха на север към Мускат.

Ал Малик спря при прохода, за да погребе подобаващо обезобразените тела на загиналите там чеда на Саар. Дориан бе все още твърде слаб, за да стане от носилката, но накара Батула и още четирима да го занесат до гроба, където, за пръв път в живота си откри душа към небето като мюсюлманин, в обществото на други вярващи, произнасящи думите на заупокойната молитва.

След това армията прекоси солените равнини, до горчивите извори на Гаил я Ямин, където вече чакаше воинството на Саар, прибавило нови три хиляди копия към армията на принца.

Шейховете на Саар се събраха в шатрата на Дориан и наобиколили носилката му, поискаха да чуят всички подробности от битката при Прохода на умната газела. Те прекъсваха повествованието с викове на почуда и възторг, когато разказваше как е загинал всеки един от синовете на Саар, а техните бащи и братя хлипаха от гордост.

— Аллах вижда, Хасан е загинал щастлив в тази битка!

— В името Божие, Салим беше истински мъж!

— Аллах ще приготви добро място в рая за моя син Мустафа.

Те жадуваха битки и мъст, защото кръвта се измива само с кръв. Плюеха в пясъка и се заклеваха да отдадат възмездие на Заин ал Дин и турците. Дориан даде мълком същия обет.

След това, всеки ден по пладне и привечер, докато армията остана на стан в оазиса, шейховете се събираха в шатрата на Дориан, за да изслушат историята отново. Те я допълваха, щом пропуснеше и най-дребна подробност, като го молеха да не забрави нито един изстрел, нито един удар, нито една дума, произнесена от чедата на Саар, преди да приемат смъртта.

От Гаил я Ямин армията пое на север в следващия етап от дългия поход към Мускат. Във всеки оазис и при всеки проход през планините ги очакваха, за да се присъединят към тях, нови и нови племена. Балхаф и Афар, Баит Катар и Харасис, така че докато стигнат Мукаибара, станаха петнадесет хиляди копия — могъщо войнство, проснало се на десет мили през пустинята.

Батула подшушна историята за обръщането на Дориан към исляма на един приятел. Няма арабин, който да пази тайна, особено пък такава трогателна тайна. Историята се разказваше около всеки лагерен огън и воините повтаряха пророчеството на Свети Темтем, защото мнозина го бяха прочели на стената на древната му гробница. Впускаха се в безкрайни дискусии и се кълняха в името Божие, че Ал Салил е наистина сиракът от пророчеството и щом е с тях, победата им е в кърпа вързана. Още преди да дойде Рамадан, те ще сложат принц Абд Мухамад ал Малик на слонския трон в палатите на Мускат.

През няколкото седмици поход, от Гаил я Ямин до Мукаибара, раните на Дориан заздравяха напълно, защото в пустинята няма зловредни изпарения, от които да се възпалят и загният. Когато отново стана годен да носи оръжие, принцът прати да го повикат. Докато минаваше през лагера, всяко племе го приветстваше и тръгваше подире му към шатрата на принца. Те се струпаха пред вдигнатата й страна, където Дориан коленичи пред Ал Малик с думите:

— Благословете ме, татко!

— Имаш моята благодарност и благословия, синко, както и много други неща. — Ал Малик плесна с ръце и Батула изведе четири породисти състезателни камили. Всяка имаше великолепна сбруя, както и кремъклийка, копие и сабя, прикрепени към седлото. — Това е моят дар за теб, с който искам да възмездя донякъде загубата ти при Прохода на умната газела.

— Благодаря за щедростта, татко, макар да не съм очаквал награда за онова, което считам свой дълг.

Ал Малик отново плесна с ръце и две забулени възрастни жени от Саар излязоха напред и положиха в краката на Дориан копринен вързоп.

— Това са майките на Хасан и Салим, които загинаха при прохода — обясни принцът. — Те ме помолиха за позволение да ушият и избродират бойния ти флаг.

Жените разгънаха знамето на пода на шатрата. Беше дълго шест стъпки. Ушито от лазурносиня коприна, на него, със сребърна нишка, бе избродирано пророчеството на Свети Темтем. Елегантният надпис течеше и лъкатушеше през синята коприна като пенести вълнички и водовъртежи на син планински поток.

— Но татко, това е знаме на шейх — опита се да протестира Дориан.

— Какъвто вече си и ти! — Ал Малик се усмихна с обич. — Издигам те в този ранг и знам, че ще го носиш с чест!

Дориан се изправи и вдигна знамето високо над главата си, а после изтича с него навън. Тълпата се разтвори пред него с радостни възгласи и мускетни изстрели. Знамето се вееше като синя змия зад Дориан. Той се върна при шатрата и простря тяло на земята.

— Твърде голяма е тази чест за мен, господарю.

— Поверявам ти левия фланг в предстоящата битка, шейх Ал Салил! — отвърна принца. — Под знамето ти ще се строят четири хиляди копия.

Дориан седна и погледна принца право в очите.

— Татко, можем ли да поговорим насаме?

Ал Малик даде знак да се спусне кожената страна на шатрата, а свитата му и Ал Алама да ги оставят сами.

— Какво още ще поискаш от мен, синко? — Ал Малик се наклони към Дориан. — Кажи и ще го получиш!

В отговор момъкът разстла синьото знаме и проследи с пръст надписа.

— Той ще събере разделените пясъци на пустинята — прочете го Дориан на глас.

— Продължавай! — заповяда принцът и се намръщи. — Не разбирам, какво искаш.

— Доколкото виждам, благочестивият светец ми възлага още една задача. Хрумна ми, че под разделени пясъци на пустинята, светецът има предвид племената, които са разкъсвани от вражди и междуособици.

Принцът кимна.

— Напълно е възможно — съгласи се той. — Макар повечето племена да са с нас, Масакара, Харт и Бани Бу Хасан продължават да бият бойните тъпани, под знамената на Якуб и Високата порта.

— Нека ида при тях с това знаме! — помоли Дориан. — Нека видят цвета на косата ми, а аз ще обсъдя пророчеството с тях. И след това, ако е такава волята на Аллаха, ще доведа пред шатрата Ви още десет хиляди копия.

— Не! — разтревожи се Ал Малик. — Масакара са предатели. Те ще те изкормят и набучат на кол под слънцето. Не мога да те подложа на такъв риск!

— Аз се бих срещу тях — тихо промълви Дориан. — Те трябва да ми засвидетелстват уважение като към достоен противник. Ако отида при тях и се поставя под властта им доброволно като гост, те няма да посмеят, да нарушат предсказанието на Пророка. Ще трябва да ме изслушат!

Принцът беше разтревожен. Гладеше замислен брадата си, но казаното от Дориан бе истина. Пророкът вменяваше в дълг на последователите си, да зачитат свято закона на гостоприемството. Те бяха длъжни да осигуряват закрила за странника.

— И все пак, не мога да допусна да се изложиш на такава опасност! — каза принцът най-накрая.

Дориан възрази:

— Рискува се един живот, но могат да се спечелят десет хиляди копия. Татко, не бива да ме лишавате от възможността да изпия до дъно отредената ми от съдбата чаша.

Принцът въздъхна.

— Как ще успеят Масакара да преодолеят твоето красноречие, след като аз не мога? Иди при тях, Ал Салил, в качеството си на мой пратеник. Но аз се заклевам в червената брада на Пророка, че ако ти причинят и най-малкото зло, ще последва такова клане, че всички лешояди на Арабия да се съберат, няма да могат се справи с мършата!