Хал започна да клати глава, но после ясно си представи изражението на Уилям, когато бе хванал детето за шията. За първи път проумя убийствената истина, че нелепото твърдение на Дориан не е толкова неправдоподобно.

— Ще трябва и аз да остана, за да се грижа за Дориан — наруши тишината Том, пребледнял и посърнал.

Хал разбираше, какво означава това предложение за него. Целият живот на Том се въртеше около плаването по море, а сега беше готов да се откаже. Тази всеотдайност порази Хал право в сърцето.

— Ако не щеш да останеш в Хай Уийлд, Дориан, можеш да отидеш при вуйчо си Джон в Кентърбъри. Той е брат на майка ти и те обича почти колкото мен.

— Ако наистина ме обичаш татко, няма да ме изоставиш. По-скоро ще се дам на брат си Уилям да ме убие, отколкото да понеса това — каза Дориан с решителност и убеденост, необичайни за неговата възраст. Хал не бе очаквал такава твърда позиция.

— Том е прав — подкрепи ги и Гай. — Не можем да изоставим Дориан. Никой от двама ни. Том и аз ще трябва да останем.

Застъпничеството на Гай повече от всичко разколеба Хал. Той много рядко заемаше твърда позиция, но направеше ли го веднъж, нищо не бе в състояние да го разубеди.

Хал ги гледаше свъсен, а мисълта му летеше. Можеше ли да вземе едно дете на плаване, което с положителност щеше да бъде свързано със сериозни опасности? После погледна близнаците. Спомни си, че когато собствената му майка почина, баща му го взе на плаване и той беше тогава на… колко? Може би около година по-голям, от Дориан. Решителността му се разколеба.

После си представи, какви опасности ги дебнеха. Видя прекрасното телце на Дориан, разкъсано от шрапнелите на гюле. Представи си корабокрушение и удавеното дете, изхвърлено на някой пустинен и див африкански бряг, за да бъде разкъсано от хиени. Погледна златистата главица, така невинна и красива, като онази на носа на кораба. Отново думите на отказ се надигнаха към устните му, но в този момент Том прегърна раменете на братчето си. В жеста нямаше показност, а кротко достойнство, любов и чувство за дълг и Хал усети как думите умират в устата му. Той тихо въздъхна.

— Ще си помисля — каза с дрезгав глас. — Сега вървете и тримата! Достатъчно ядове ми създадохте за днес!

Те си тръгнаха и от прага на стаята казаха в хор:

— Лека нощ, татко.

Когато се прибраха в стаята си, Том хвана Дориан за раменете.

— Няма да плачеш, Дори! Много добре ти е известно, че когато каже „ще си помисля“, то означава „да“. Но никога повече да не си заплакал! Ако ще идваш в морето с мен и Гай, дръж се като мъж! Ясно ли е?

Дориан преглътна и яростно закима с глава. Страх го бе да проговори, за да не даде воля на сълзите си.

В алеята пред палата Сейнт Джеймс имаше дълга редица екипажи. Сградата беше фантастична постройка, като за игра с оловни войници, цялата в бойници и кулички, издигната още от Хенри Осми и все още използвана от управляващите монарси. Когато най-после дойде ред на Хал, каретата му спря пред портите, двама лакеи отвориха вратичката й, а изпратеният от лорд Хайд секретар, го преведе през двора.

При входа на стълбището, водещо към голямата галерия имаше копиеносци в шлемове и полуброни. Секретарят им показа нещо и те пропуснаха Хал през дверите. Един лакей ревна гръмовно: „Капитан сър Хенри Кортни“. Копиеносците го поздравиха с вдигане на оръжието и Хал се вля в течащата нагоре по стълбите река, непосредствено след испанския посланик и свитата му. Когато стигна горе видя, че цялата галерия е препълнена с блестящо множество джентълмени и такава колекция от униформи, медали, звезди, шапки с пера и перуки, че Хал се почувства като селяндур. Потърси с поглед секретаря, който го бе довел, но той се бе стопил в тълпата и Хал не знаеше, какво да прави.

Все пак, нямаше основания да се чувства не на място. Носеше кадифена униформа в бургундско червено, специално ушита за случая, а катарамите на обувките му бяха от масивно сребро. На врата му висеше рицарският медальон на Ордена на Свети Георги и Светия Граал, който е бил носен от баща му и дядо му. Това бе великолепна декорация: на тежка златна верига бе окачен златният английски лъв с рубинени очи, обхванал с лапи земното кълбо и с диамантени звездици над него. На хълбока му бе окачена сабя със син сапфир, колкото кокоше яйце, на ефеса. Канията й бе обкована със злато.

Усети добронамерена ръка върху лакътя си и гласът на Хайд прошепна в ухото му.

— Радвам се, че успяхте да дойдете. Нека не си губим времето тук. Това е петльово сборище за фукня с опашките, но има и някои хора, с които си струва да се запознаете. Нека Ви представя на адмирал Шоувъл. Той ще бъде управител на новите военни корабостроителници, които кралят издига в Девънпорт, а това там е лорд Ейлсхем — полезна връзка. Може да свърши много неща.

Осуалд умело насочваше Хал през тълпата и всеки кръг се разтваряше гостоприемно при тяхното доближаване. След представянето му от Хайд, всички го изучаваха внимателно, като приемаха, че щом е протеже на канцлера, значи е човек с голямо значение. Хал разбра, че Хайд постепенно си проправя път към големите двери в края на галерията и когато стигнаха там, той зае такава позиция, че който се опита да мине, да се натъкне най-напред на тях.

Хайд се приближи плътно до Хал и прошепна:

— Негово Величество подписа мандата Ви вчера на заседание на кабинета. — Той измъкна от ръкава си пергаментов свитък, завързан с червена панделка и скрепен с Големия печат на Англия: „Honi soit qui mal y pense“22. — Пазете го добре!

— Не се безпокойте! — увери го Хал. Този къс пергамент можеше да струва цяло състояние плюс перска титла.

В този момент дверите се отвориха и в галерията се усети раздвижване. Уилям Трети, Крал на Англия и Щатхалтер на Холандия пристъпи в залата върху мънички крачета, обути в украсени с перли и сърма пантофки. Всички присъстващи се поклониха едновременно.

Естествено Хал знаеше за уродството му, но видяното го порази. Кралят на Англия беше малко по-висок от Дориан и имаше гърбица, така че синьо-пурпурната мантия на Ордена на Жартиерата се издигаше на гърба му като хълм зад мъничката птича глава, а масивната златна верига и медальонът на Ордена сякаш го дърпаха към земята. Съпругата му, кралица Мери Втора, се извисяваше до него, макар че всъщност беше младо, стройно момиче на около двадесет години.

Кралят веднага забеляза Хайд и му кимна да приближи. Канцлерът се поклони ниско, като описа кръг към пода с шапката си. На две стъпки отзад, Хал последва примера му. Кралят погледна към него, над гърба на Хайд.

— Можеш да ми представиш приятеля си — каза кралят, с тежък холандски акцент. Гласът му беше дълбок и силен, нещо неочаквано при детската му физика.

— Ваше Величество, представям Ви Хенри Кортни.

— А, да. Мореплавателят — каза кралят и подаде ръка за целувка. Носът му беше голям и гърбав, а очите — раздалечени, живи и интелигентни.

Хал се изненада, че така бързо го разпознаха и каза на хубав холандски:

— Моля Ваше Величество да приеме уверенията ми в най-дълбока вярност.

Кралят остро го изгледа и отговори на същия език:

— Къде научи така добре холандски?

— Изкарах няколко години на нос Добра Надежда, Ваше Величество — отвърна Хал. Попита се, дали кралят знае, че е прекарал тия години, затворен в холандската крепост там. Тъмните очи на Уилям блеснаха развеселено и той разбра, че знае — Хайд трябва да му е казал. Странно наистина: този крал на Англия беше някога неин най-лют враг и като военачалник бе побеждавал много от събраните тук английски генерали.

— Очаквам скоро добри новини — каза мъничкият човек, а кралицата му кимна. Хал отново се поклони и кралската свита отмина нататък. Представянето бе приключило.

— Следвайте ме! — каза Хайд и го поведе мълком към една странична врата. — Добре мина. Кралят има невероятна памет. Когато дойде време за наградите, той няма да Ви е забравил. — Хайд протегна ръка. — По тази стълба ще стигнете до двора. Сбогом, сър Хал. Няма да се видим преди да заминете, но и аз очаквам хубави новини от плаването Ви в Ориента.