Схватките избухваха с променлива сила през няколкото останали часа дневна светлина. Постепенно проходът се запълни с трупове на убити противници. Купчината им стигаше на височина почти до ръба на стената. Гъсти талази барутен дим пълнеха пространството и те задъхани стреляха и презареждаха оръжията си. Мирисът на пушек се смеси с металическия дъх на кръв и воня на газове от разкъсани черва, а потта се лееше в жегата и лютеше в очите им.

Като използваха купчината трупове на собствените си хора вместо нападателна платформа, турците три пъти успяваха да стъпят на стената и три пъти саарци ги отблъскваха. Когато се смрачи, само седмина араби можеха да застанат зад Дориан, като всички бяха ранени. В затишието след всяка атака, те отнасяха убитите и ранените си при легналите камили. Нямаше кой да се погрижи за ранените, така че Дориан остави по един мях с вода до главата на всеки, който все още имаше сили да пие.

Джауб, по прякор Котката, бе с разсечено от брадва дясно рамо. Дориан не можа да спре пулсиращия артериален кръвоизлив.

— Време е да си отивам, Ал Салил — прошепна той, докато се мъчеше да се изправи на колене. — Дръж сабята вместо мен.

Дориан не можеше да откаже на тази последна молба. Не можеше да остави другаря си от десетки битки в ръцете на турците. С вледенено сърце той опря здраво ефеса в земята и постави връхчето на извитата сабя встрани от гръдната кост, точно срещу сърцето.

— Нека Аллах и неговият Пророк те благословят, приятелю! — промълви Джауб и падна напред. Острието го прониза цял и се показа окървавено между плещите му. Дориан се изправи и хукна към стената, точно когато в прохода нахлу с вой нова турска орда. Отблъснаха и тях, но още двама от защитниците паднаха в боя. Надявах се, да ги задържа по-дълго, помисли Дориан, тежко отпуснат върху окървавената стена. Надявах се да дам повече време на баща ми, да вдигне Ауамир, но твърде малко останахме и май всичко вече свърши.

В прохода се спускаше гъст мрак. Скоро турците щяха да пропълзят незабелязани до самата стена.

— Бин Шибам — изграчи той към застаналия до него войн. Гърлото му бе пресъхнало от жажда и прегракнало от викове. — Донеси последния мях и дървата за огрев от камилските самари. Ще утолим жажда и ще осветим нощта с последния си огън.

Скокливи пламъци огряха каменните стени на прохода с ръждива неравна светлина и от време на време някой саарец хвърляше през стената нова главня, за да разпръсне сенките, под чието прикритие биха могли да припълзят турците.

Настъпи затишие. Чуваха гласове зад завоя. Зловещо кънтяха стоновете на ранени и умиращи, а нова атака не идваше. Те седяха, малка и самотна група зад стената, изпиваха последните капки вода и превързваха раните си един на друг. Всички бяха ранени, но макар Дориан да бе през целия ден в най-горещите схватки, той пострада най-леко. Имаше дълбока прорезна рана на лявата ръка и пробождане в същото рамо.

— Все още мога да въртя сабята с дясната — каза той на мъжа, който му правеше нашийна превръзка за ръката с помощта на парче въже от камилска амуниция. — Мисля, че сторихме всичко, което бе възможно. Ако някой иска да напусне, да взема камила и да тръгва с моята благословия и благодарност.

— Това място е добро за умиране — отвърна мъжът.

— Хуриите на рая ще бъдат огорчени, ако не откликнем на техния зов — отказа и втори предложението на Дориан.

После всички погледнаха изненадано нагоре. Един камък долетя откъм небето, чаткайки ту в едната, ту в другата стена на разлома, като оставяше подире си искри.

— Изкачили са скалите и сега са над главите ни. — Дориан скочи на крака. — Изгасете огъня! — Пламъците ги осветяваха и онези отгоре можеха ясно да ги видят. Предупреждението му закъсня.

Пространството се изпълни отведнъж с гръмотевичен рев, сякаш от голям водопад, и каменен порой се свлече с трясък върху им. Някои от камънаците имаха размери на буре за барут, други само колкото човешка глава, но нямаше къде да се скрият в прохода от този смъртоносен порой.

Трима души останаха на място още в първите мигове на бомбардировката, а останалите попаднаха под камъните, докато тичаха назад към камилите. Измъкна се единствен Дориан. Стигна до Ибрисам и се метна в седлото.

— Хут! Хут! — викна му той да се изправи, но в тоя момент каменопадът секна и турците заляха стената зад гърба му. Те съсякоха ранените и се впуснаха да обкръжат Ибрисам.

Дориан удари един с копие в гърдите, като заби стоманеното острие дълбоко в живата плът. Стволът се счупи в ръката му, той запрати парчето в лицето на друг нападател и изтегли сабята. Удряше по главите онези, които се опитваха да го свалят от седлото и подкара Ибрисам навътре в прохода. Камилата блъскаше мъжете по пътя си, изтрака с могъщи жълти зъби, откъсвайки и петте пръста от ръката на един турчин, после счупи ребрата на друг с ритник. След това скочи напред и проби обръча.

Дориан се вкопчи със здравата ръка за лъка на седлото, а Ибрисам се носеше като птица напред, следвайки завоите и криволиците на прохода. Кръвожадните викове на турците заглъхнаха зад гърба им.

Проходът се точеше миля или повече през хълмистата верига, сухо водно корито, образувано чрез отмиване на по-меките съставки на скалата от поройни води, в хода на хилядолетията. След като се откъснаха от преследвачите си, Ибрисам премина в оня лек и равномерен ход, който му бе спечелил името: Свилен вятър.

Дориан изпадна в транс от жажда, изтощение и болки. Непрекъснатите ленти на каменните стени се точеха покрай него и допълнително замайваха съзнанието му. На едно място щеше да се катурне от седлото, но Ибрисам усети залитането му и рязко спря. Това го стресна и той продължи седнал по-устойчиво.

Едва сега усети, че ходът на животното е затруднен, но сам той едва се крепеше на гърба му, объркан и с неясна мисъл. Нямаше сили да слезе и да прегледа камилата.

Отново се унесе и когато дойде на себе си, разбра че проходът е свършил и вече са излезли в откритата равнина на Ауамир. От височината на луната и положението на звездите разбра, че е минало полунощ.

Нощта бе мразовита — жесток контраст на прежурящия ден. Кръвта и потта просмукали робата, леденееха върху настръхналата кожа и той зъзнеше на седлото. Ибрисам вървеше някак особено, с къси крачки и извит гръбнак. Най-накрая Дориан събра сили и воля, за да го накара да спре и легне.

Провери мяха провесен от седлото и установи, че съдържа по-малко от галон воняща вода от Гаил я Ямин. Извади от дисагите дебелата си вълнена наметка и покри рамене с нея. Все още зъзнещ, той започна да търси причината за страданията на Ибрисам.

Веднага забеляза, че задницата му лъщи мокра под лунната светлина и изхвърля непрестанно съдържанието на червата. Кашестите изпражнения червенееха от кръв. Обзе го страх. Забравил собствената си болка, той започна да опипва животното. Прекара длан по гладките му хълбоци, но когато докосна корема, малко преди задните крака, то тихо изстена, а ръката му почервеня от кръв.

Турско копие бе пронизало корема и разкъсало червата. Ибрисам бе смъртно ранен и по някакво чудо любовта към стопанина му бе дала сили, да го донесе чак дотук. Дориан бе така сломен от слабост и мъка, че не направи и опит да спре сълзите си. Отвърза коженото ведро и изля в него последната вода от мяха. Изпи половин пинта от гадната вода и коленичи до главата на камилата.

— Смелият ми любим другар — каза той, като поднесе ведрото под муцуната на Ибрисам. Той излока съдържанието му и когато свърши, започна да души дъното. — Нищо повече не мога да направя за тебе — промълви Дориан, като галеше ушите на животното. То много обичаше това. — До сутринта ще си мъртъв, а и аз с тебе, освен ако ме отнесеш още малко нататък. Турците няма да се забавят. Ще ме вземеш ли за последен път на гръб? — Изправи се и тихо го подкани:

— Хут! Хут!

Камилата извърна глава и го погледна с тези огромни и тъмни, препълнени от болка очи.