Абубакър се поклони. Носеше бляскава полуброня, островръх шлем и бродиран подшлемник от коприна. Изправи се усмихнат. Усмивката на това тясно лице с щръкнали като на баракуда зъби бе страшна за гледане, но Бен Набула не трепна.

— Много достойни мъже са минали по тоя път преди мен. Предпочитам тяхната компания пред твоята! — отвърна Бен Набула.

Екзекуциите бяха станали всекидневие през месеците, последвали възцаряването на новия халиф. Стотици, до неотдавна могъщи и уважавани мъже бяха хвърлени от скалата на чакащото стадо акули. Заин ал Дин помнеше и най-дребното незачитане или обида. Двамата с генерала нямаха насита за новоизмисления спорт.

— Свалете веригата! — нареди Абубакър. Не искаше старецът да потъне твърде бързо. Махнаха тежкото желязо от врата му и го отведоха до един пън.

— И двата крака — заповяда генералът и хората му сложиха едното стъпало на жертвата върху пъна. Абубакър бе усъвършенствал методиката на екзекуциите. Лишен от краката си, осъденият цопваше във водата, но не можеше да изплува към брега. От друга страна, миризмата на кръв настървяваше акулите.

Той измъкна сабята и я развъртя над крака на стареца, като не преставаше да се усмихва. Старият генерал отвърна на погледа му твърдо и без следа от страх. Абубакър можеше да възложи задачата на някой от подчинените си, но му доставяше удоволствие да върши лично братовата си работа. Положи острието върху глезените на осъдения и присви очи.

— Искам с един удар — окуражи го Заин ал Дин, — или ще те глобя, братко!

Абубакър вдигна острието, задържа го за миг над глава и рязко замахна. Острието изсвистя във въздуха, захапа плът и кости, за да се забие с тъп звук в дървото. Бяло стъпало със сини вени падна на полирания розов гранит и Заин ал Дин плесна с ръце.

— Много добър удар наистина, но ще можеш ли да го повториш?

Абубакър избърса острието с парче коприна, подадено му от един роб и се приготви за втори удар. Ново съскане и още един тъп звук. Заин ал Дин се затресе от смях.

Войниците повлякоха Бен Набула към ръба на скалата, като оставяха мокра червена следа по полираните гранитни плочи. Заин ал Дин скочи от възглавниците и се надвеси над ниския парапет, който го предпазваше от падане. Погледна надолу.

— Малките ми рибки те чакат, Бен Набула. Тръгвай с Бога!

Войниците го хвърлиха от скалата и той полетя с издути от въздуха роби, но не издаде и звук. Някои крещяха през целия полет до долу и това много се харесваше на Заин ал Дин. Бен Набула се вряза във водата и потъна дълбоко. След това разпенената вода се успокои и те го видяха да изплува. Опита да задържи глава над водата, а тя почервеня от кръв.

— Гледайте! — посочи надолу с треперещ пръст Заин ал Дин и гласът му изтъня от възбуда: — Вижте я миличката ми рибка.

Тъмни сенки се стрелкаха възбудено в различни посоки, докато отиваха към размахалата крайници жертва и започнаха да я обикалят.

— Хайде, мъничките ми, давайте!

После една акула нападна и дръпна Бен Набула под повърхността. Водата беше толкова бистра, че Заин ал Дин можеше да проследи всяка подробност от угощението, което бе устроил.

Когато представлението свърши и вече нямаше какво да се гледа, той се върна върху възглавниците и поръча да му донесат студен шербет. След това повика брат си с ръка.

— Добра работа, Абубакър, но повече ми харесва, когато пищят. Сигурен съм, че старият шейтан мълча, само за да ми развали удоволствието.

— Бен Набула винаги е бил дебелоглав дърт козел — съгласи се Абубакър. — В списъка, който ми дадохте, имаше шестстотин и дванадесет имена. За съжаление, Ваше Величество, Бен Набула беше номер шестстотин и четири. Почти приключваме.

— Не, не, скъпи ми братко. Как така ще приключваме? Един от главните ни врагове още не си е получил заслуженото.

— Кажете ми името на негодника — поиска Абубакър и показа криви зъби в гримаса твърде отвратителна, за да се нарече усмивка. — Кажете ми къде да го намеря и аз ще го докарам тук!

— Но ти много добре го знаеш, братко мой. — Заин ал Дин се наведе напред, като надипли в няколко ката шкембето си, вдигна края на робата и започна леко да масажира деформирания си глезен. — След толкова години, кракът пак ме боли преди буря. — В тъмните очи на Абубакър се появи разбиране, а Заин ал Дин продължи тихо: — Хич не ми хареса, да ме дърпат с въже за шията към Мускат.

— Ал Салил. — Абубакър кимна. — Червеноглавият зеленоок дявол. Знам къде да го открия. Благочестивият ни баща, нека Аллах благослови духа му, го прати в Африка да възобнови търговията ни.

— Вземи колкото искаш кораби и хора. Намери го и ми го доведи! Може и пребит, ако така ти харесва, но не мъртъв. Разбра ли ме?

— Пребит, но не мъртъв! Прекрасно Ви разбрах, Ваше Величество.

Ясмини нагази в езерото. Глътна навътре от студ и без това плоския си корем и вдигна ръце над главата си. Дориан лежеше на хрущящия бял пясък и я гледаше. Макар да се бяха любили преди минути, на него никога не му омръзваше да гледа това тяло с цвят на сметана и слонова кост. Тя бе разцъфтяла, след като напусна света на харема. Сега бъбреше с възбудено любопитство за всички чудеса около себе си, а когато оставаха насаме, склонността й към закачки и лудории го очароваше.

Нагазила до кръста, Ясмини загреба вода с две шепи и я поднесе към устата си. Докато пиеше, няколко капки се процедиха между пръстите и паднаха върху гърдите й. Уловили слънчевите лъчи, те заблещукаха като диамантена огърлица върху гладката кожа. Зърната й се наежиха от студа и щръкнаха сърдито.

Извърна се и му махна с ръка. След това се потопи до шията. Косата й, заедно със сребърния кичур, се пръсна наоколо й и лицето й заприлича на лотос.

— Събери смелост, господарю! Влез вътре! — викна тя, но Дориан махна лениво за отказ. Толкова приятен беше тоя отдих, след дългите месеци преходи от брега към вътрешността.

— Нима великият шейх, могъщ воин и завоевател на Мускат се плаши от студена вода? — присмя се тя.

Той се усмихна и поклати глава.

— Аз не се плаша от водата, но ти изцеди всичките ми сили, безсрамница такава.

— Такава бе и целта! — Ясмини се заля от смях, неочаквано стана и плисна вода върху му.

— Проклета жено! — Дориан скочи на крака. — Ти изцеди до капка и търпението ми. — Нахлу във водата сред облак пръски и макар да се опита, не можа да му избяга. Потънаха заедно под водната повърхност. Изскочиха отново, вкопчени един в друг, като се заливаха от смях. След малко изразът й стана сериозен и тя каза с официален тон:

— Опасявам се, че не беше докрай откровен с мен, господарю. В дясната си ръка държа доказателство, че си твърде далеч от пълно изтощение.

— Достатъчно ли ще бъде, ако помоля за прошка заради тая измама?

— Не, никак няма да е достатъчно. — Прегърна го с две тънки ръце през врата. — Ето, така наказват своите съпрузи риби и крокодили, когато съгрешат. — Тя подскочи и обхвана хълбоците му под водата в ножицата на бедрата си.

След известно време тръгнаха към брега, все още притиснати един до друг, като се задъхваха от смях. Строполиха се в плиткото и Дориан погледна слънцето.

— Цялата сутрин почти мина — измърмори той със съжаление. — Трябва да си тръгваме, Яси.

— Само още малко — примоли се тя. — Понякога ми омръзва да се правя на момче.

— Хайде! — заповяда Дориан и я изправи на крака. Отидоха при разбъркания куп дрехи и бързо се облякоха. Малката ветроходка бе изтеглена на брега, но преди да влезе в нея, Ясмини спря и бавно се огледа — взе си сбогом с това чудесно местенце, където макар и за час, двамата бяха така свободни и щастливи.

На върха на най-високото дърво на острова бе кацнала двойка рибари с бели като сняг глави и лъскави черни тела с канелен оттенък. Едната птица отметна глава и издаде скимтящ звук.

— Никога няма да забравя този вик — каза Ясмини. — Това е гласът на тази дива земя.

Хълмовете в отсрещния край на езерото бяха просто очертания, малко по-бледосини от езерото. Дълга колона розови фламинго прелетя над водата. Първата птица се издигна над пласт по-топъл въздух и се спусна отново. Всяка следваща стигнала мястото се издигаше, за да пропадне миг по-късно, точно както и тази преди нея. Гледката бе изумителна — сякаш дълга розова змия се виеше над лазурната водна повърхност.