— Защо не го купи? — Хал приближи толкова, че усети дъха на сушена риба — спомен от последния обяд на търговеца.

Уазари се изсмя:

— Цената му бе една лака! — Повтори все още невярващ: — Цяла лака рупии за едно момче!

— Това е откуп за принц, а не цена за роб — съгласи се Хал. — Видя ли момчето?

— За една лака? — Уазари гледаше поразен. — Каза първо да видел парите, а после щял да покаже детето. Аз съм беден човек, така и казах на Янгири. Откъде да намеря цяла лака?

— А защо иска такава цена? — настоя Хал.

— Твърди, че това е детето от пророчеството на Темтем — отвърна Уазари.

— Не знам такова пророчество.

— Светията предсказва, че от морето ще дойде дете с коса като цвета на залеза.

Хал усети как сърцето му литва, сякаш да излезе от гърдите. Душата му запя. Извърна се, да не види Уазари лицето му и отиде до подветрения релинг. Остана дълго там, като остави вятъра да разбърква черните кичури около лицето му. После ги приглади с две ръце назад и се обърна към Уазари:

— Наистина направи добрина — каза му той и погледна Нед Тайлър с усмивка. — Нека върнат този човек и екипажа му в джонката! Пуснете ги да си вървят по пътя!

Нед беше смаян:

— Да ги пусна по пътя им? Моля за извинение, капитане, ами крадената коприна?

— Да си я задържат! — Хал се засмя високо и всеки който го чу, зяпна в него. Дълго време не се бе засмивал. — Това е дребна отплата за онова, което той ми даде.

— Какво Ви даде той, капитане? — попита Нед. — Макар да не е моя работа.

— Надежда! — отвърна Хал. — Той ми даде надежда.

През нощта катерът се прокрадна до южния край на Flor de la Mar. Имаше още час до изгрева на луната и тъмнината беше пълна. Хал можеше да съди за приближаването до сушата единствено по фосфоресциращата огърлица на прибоя. Платното бе свалено. Макар и боядисано черно, той искаше да сведе до минимум вероятността да бъдат забелязани от брега.

През деня „Серафим“ остана отвъд линията на хоризонта, за да не го видят наблюдателите на Ал Ауф. След залез-слънце той приближи, за да спусне катера и сега ги очакваше на две мили от брега. Уговорена бе цяла система от ракетни сигнали. Ако попаднеха в беда, „Серафим“ щеше да дойде да ги прибере. До тоя момент не бяха срещнали никакво препятствие. Южната част на острова изглеждаше пуста, макар да видяха трепкащи светлини от фенери и огньове в северната, когато минаваха край нея.

Ако скиците на баща му бяха точни, в южния край имаше закътано заливче и Хал насочи, лодката към него. В катера имаше двадесет души, но на брега смяташе да слезе със съвсем малка група. Нямаше намерение да напада форта или корабите в залива — това бе разузнавателна акция със задача да установи с какви сили разполагат корсарите и къде държат Дориан. Надяваше се да слезе на брега и да се измъкне, без да алармира гарнизона и дори без да разберат, че е идвал.

Дочу плясъка на оловната тежест и миг след това гласът на Големия Дениъл съобщи откъм носа:

— Мярка четири.

Измерваше дълбочината лично — не смееше да довери никому тази отговорна задача. Дъното рязко се издигаше към брега. Една голяма вълна нагърби лодката и Хал съжали, че няма поне малко светлина, та да се ориентира. Прибоят се чуваше съвсем близо пред тях.

— Имайте готовност, момчета! — каза тихо Хал на гребците и усетил кърмата да се надига от поредната вълна добави: — Греби! — Катерът се задържа върху гребена и литна напред. Хал му помагаше с леки движения на руля. Вълната изпълваше с рева си цялото пространство наоколо и изведнъж се стовари върху пясъка.

Тримата скочиха в дълбоката до кръста вода и вдигнали пистолети над главата си, излязоха на брега. Големият Дениъл върна лодката в дълбокото, отвъд линията на прибоя, за да чака завръщането им.

Спряха далеч от обсега на вълните.

— Аболи, остави ракетите тук! — каза Хал и Аболи пусна на пясъка тежкия, увит в брезент вързоп. — Да се надяваме, че няма да ни потрябват. Презаредете оръжието си!

Разнесе се щракане и чукане при смяната на заряда. Дългият път в лодката и нагазването във водата даваха на морето възможност да овлажни барута в пистолетите. Не взеха дългите мускети, защото бяха тежки и неудобни за носене, а и ползата от тях нощем не беше голяма.

— Как си, Том? — прошепна Хал. Неговото присъствие на острова караше съвестта му да се бунтува.

— Отлично — отвърна момъкът. На Хал му се щеше, да не се бе клел с него. Всеки път, когато се опиташе да го държи настрана от бедата, Том се възползваше от тази клетва. Не можа да му откаже участие в тази нощна експедиция и сега се оправдаваше вътрешно с обстоятелството, че зрението му е значително по-добро от неговото и дори от това на Аболи. Може би щяха да се възползват от острия му поглед в предстоящата нощ.

— Води ни! — нареди Хал и те потеглиха в индийска нишка. Той бе втори, а в ариергарда крачеше Аболи. Теренът беше открит, лишен от храсти или трева, но те трябваше внимателно да следват стъпките на Том. Гнездата на морските птици бяха разположени така нагъсто върху кораловия пясък, че помежду им почти не оставаше място за стъпване, а черните гърбове на пернатите ги правеха почти незабележими. Птиците цвъркаха и грачеха недоволно под стъпките на хората, но гласовете им потъваха в общата шумотевица на огромната птича колония. От време на време някое и друго клъвване пускаше по капка кръв от нечий гол глезен, но общо взето до сериозни стълкновения не се стигна и най-накрая те влязоха в палмовата горичка в края на пясъчната ивица.

Том ги поведе по-бързо, като вървеше под прикритието на дърветата, но не се отдалечаваше от белите коралови пясъци на плажа. След около половин час спря и когато Хал застана до него, посочи напред:

— Ето го залива — прошепна той. — Виждам закотвените кораби, но не мога да кажа с положителност кой от тях е „Минотавър“. — За Хал тъмнината оставаше напълно непрогледна. Уазари го бе уверил, че преди четири дни корабът е бил тук и предвид тежките поражения, нанесени му от „Серафим“, надали е отплавал през това време.

— Луната ще се покаже много скоро — промълви Хал. — Тогава ще сме сигурни. Но междувременно, заведи ни по-близо!

Запълзяха напред през гъсталака под дърветата. Земята бе покрита с изсъхнали палмови листа, които шумно се трошаха при натиск. Оставаше да разчитат на Том да ги преведе през всички опасности. Хал сбърчи нос, доловил мирис на дим откъм огньовете и други не така приятни миризми на корсарския стан: гнили риби глави и мърша, боклук и открити отходни дупки. След малко спря, усетил сладникавата воня на разлагащи се трупове. Нямаше как да я сбърка — позната му бе от толкова много битки. Мигом помисли за Дориан и неговата уязвимост, но с усилие на волята прогони тази мисъл и се съсредоточи върху непосредствената си задача. Продължиха бавно пътя си.

Отпред заблещукаха светлинки и когато отново спряха, доловиха приглушени гласове. Някой се молеше, а друг цепеше дърва. Към тези шумове се прибавяха тихият ропот на ванти и рангоути, подрънкването на вериги откъм закотвените в залива кораби. Стигнаха края на гората и различиха очертанията на залива долу.

— Ето го „Минотавър“ — тихо се обади Том. — Не може да се сбърка. — За Хал посоченият силует си оставаше просто едно по-тъмно петно.

— Луната ще изгрее съвсем скоро — отвърна той и те се притаиха в очакване.

Най-накрая тя се показа безмълвна в сребърното си лъчисто одеяние и корабите в пристанището добиха твърди очертания. Съзряха голите реи на „Минотавър“ на фона на звездното небе. Хал видя, че в залива има още три европейски кораба, както бе казал и Уазари. Всичките пленени от Ал Ауф.

— Том, ти оставаш тук! — прошепна Хал.

— Татко… — опита се да протестира синът му.

— Без приказки! — отсече Хал. — Справи се със задачата си добре, но сега оставаш тук в безопасност, докато се върнем.

— Но, татко… — Том бе дълбоко уязвен.

Хал не му обърна внимание.