Щом стъпалото бе избито изпод крака му, Хал рухна под теглото на Големия Дениъл и двамата останаха така един до друг на земята.

— Бягайте! В името Божие, Бягайте! — крещеше Големият Дениъл в лицето на Хал. — Сандъците ще гръмнат всеки миг!

— Не мога! — избъбри през болката си Хал. — Удариха ме! Не мога да стана!

Големият Дениъл се подпря на лакът и погледна крака на капитана си. Мигом забеляза, че раната е осакатяваща и насочи поглед към пирамидата от барутни сандъци под арката на портата, само на тридесет фута от мястото, където лежаха.

Огънчето на един от фитилите бе стигнало катраненото топче върху дупката на сандъка. Експлозията беше въпрос на секунди. Големият Дениъл прегърна Хал в мечешките си обятия и легна отгоре му.

— Слизай от мене, дяволите да те вземат! — заблъска се Хал под чудовищното тегло, но в тоя миг най-долното сандъче експлодира и предизвика избухването на останалите четири.

Двеста и петдесет фунта черен барут изгоря в едничък взрив и силата на ударната вълна бе катастрофална. Тя откърти тежките порти от пантите им и запрати раздробените талпи навътре в двора. Разруши каменната арка и превърна бойниците в лавина от коралови блокове, оръдия и прах. Двадесетина или повече араби се свлякоха с нея, мачкани и погребвани под развалините.

Пушек и прах се издигнаха на двеста стъпки право в небето, където застинаха в заплашителните очертания на градоносен облак. Ударната вълна помете поляната и удари лицето на гората, като откърши дебели клони, огъна палмовите дървета и раздра листвениците им като ураганен вятър.

Големият Дениъл и Хал лежаха по средата на пътя й. Тя ги прегази с валяк от прах и парчетии. Изтръгна въздуха от дробовете им и ги затъпка в земята като с копита на побесняло стадо биволи. Хал усети как се издуват тъпанчетата му, а ударът се стовари право в мозъка. Загуби сетивата си и му се стори, че се превърта през някакво черно пространство, а главата му цепят мълнии. Върна се бавно от това далечно и мрачно място, а наранените му тъпанчета ревяха и свиреха в спомен за ужасяващия тътен, но през всичките тия звуци той долови безплътния боен вик на своите моряци, тръгнали от гората в атака. Те минаха като един покрай мястото, където лежеше и стигнаха разрушената порта. Скупчиха се там, като се блъскаха един друг през купищата отломъци, но накрая си пробиха път през пушек и прах, за да плъзнат из двора на крепостта. С оголени саби и провесени езици като на хрътки, подгонили елен, те се нахвърлиха върху ошашавените защитници на крепостта в дивата оргия на опиянение от битката.

Ослепен от праха, Хал се опита да седне, но някаква огромна тежест затискаше гръдния му кош и го приковаваше към земята. Задави се, закашля се и опита с примигване да махне песъчинките от насълзените си очи. Макар да драскаше немощно по огромното туловище върху себе си, силите не му стигаха да се освободи.

Постепенно зрението му се избистри, а ревът в ушите му отслабна до жуженето на кошер пчели, затворени в черепа му. Видя лицето на Големия Дениъл над себе си: очите широко отворени с втренчен поглед, а главата клима насам-натам при опитите на Хал да го катурне. Беззъбата уста зееше, а езикът му бе провиснал от нея. Смес от кръв и слюнка капеше топла върху бузата на Хал.

Подлуден от ужас, той направи върховно усилие и се измъкна изпод огромното отпуснато тяло. Седна крайно изтощен и се взря в човека до себе си. Прикривайки го, Големият Дениъл бе поел върху си основния удар на взривната вълна. Тя бе отнесла дрехите, оставяйки го по ботуши и колан. Увлеченият пясък бе охлузил цялата кожа от гърба и задника му и сега приличаше на прясно одран елен. Камъни и всякакви отломъци бяха накълцали гърба му, разкривайки белезникавите ребра.

— Дени? — повика го Хал. — Дени, чуваш ли ме?

Въпросът беше безполезен, рожба на собственото му объркване. Опита да се приближи, но си даде сметка, че не е господар на собствените си крака. Погледна към тях. Единствено те не бяха попаднали под закрилата на тялото на Дениъл. И двата крака бяха голи, а плътта обезобразена, сякаш прекарана през зъбците на кабестана. Парченца кост стърчаха от кървавата маса. Не усещаше никаква болка, така че съзнанието му отказа да възприеме видяното. Не можеше да повярва, че е загубил и двата си крака. Не желаеше да гледа повече тази картина на опустошение.

Използва лактите си, за да допълзи до Големия Дениъл, като ги забиваше в меката почва, а разкъсаните крака се влачеха отзад. Легна до огромното тяло и го обхвана с ръце. Залюля го нежно, както някога бе люлял малкия си син, за да заспи.

— Всичко ще се оправи! Ще преживеем и това заедно, както винаги — зашепна той. — Всичко ще се оправи, Дени!

Не усети, че плаче, докато не видя собствените си сълзи да падат върху обърнатото нагоре лице на Дениъл, като топли капки тропически дъжд, отмиващи белите песъчинки от широко отворените очи.

Така ги намери доктор Рейнолдс, дошъл откъм гората с двамата си санитари.

— Погрижете се първо за Дени! — помоли Хал.

— Господ вече го е поел под собствените си грижи — тихо отвърна доктор Рейнолдс, докато вдигаха Хал на носилка с виснали от нея крака.

Том погледна назад към залива. От върха на ниската бяла дюна, където лежаха, той виждаше ясно двата кораба с правоъгълни платна на около миля зад рифа. Грациозният „Серафим“ водеше „Минотавър“ с неговите черни платна и заплашителен, могъщ вид. Под погледа му, те смениха галса и поеха на юг, напускайки поста си пред входа на залива.

Том се надигна на едно коляно и погледна над билото на дюната към крепостните стени, на около двеста крачки от тях. Тежкият облак барутен дим се разсейваше, понесен от мусона към морската шир. Горният край на стената бе отрупан със стотици глави, мургави брадати лица, под тюрбани и чалми. Защитниците размахваха мускети и подскачаха победоносно върху стената. Том чуваше възбудената врява и дори долавяше някои от фразите, отправени към двата английски кораба:

— Дано Бог почерни лицето на неверника!

— Бог е велик! Той ни дари победа!

Том започна да се изправя на крака.

— Нещо не е наред. Досега трябваше да са взривили портата.

Аболи се пресегна и го стисна за китката. Придърпа го долу до себе си.

— Спокойно, Клебе! Понякога най-тежката част от битката е изчакването.

И тогава чуха изстрели от противоположния край на крепостта, а всички арабски глави от бойниците се извърнаха в тази посока. Виковете и подигравките им стихнаха.

— Неверникът напада портите! — изкрещя един глас и мигновено настана суматоха. Даже и артилеристите напуснаха постовете си и хукнаха по стената, за да се изправят пред лицето на тая нова заплаха. Стената опустя за секунди и Том отново скочи на крака.

— Сега е моментът! След мен!

Аболи пак го смъкна долу.

— Търпение, Клебе!

Том се мъчеше да се освободи от хватката му.

— Не можем да чакаме повече! Трябва да отидем при Дори!

Аболи поклати глава.

— Дори и ти не можеш да се изправиш сам срещу хиляда души.

Том погледна към прозорчето, зад което знаеше, че е окован Дориан.

— Трябва да му дойде наум, да даде някакъв сигнал, да ни покаже къде се намира. Да размаха риза или нещо такова. — Но веднага го оправда: — Той е още дете. Невинаги се сеща какво да направи.

Кресчендото на ожесточена мускетна стрелба се донесе откъм далечния край на цитаделата.

— Чуваш ли, Клебе? — удържа го Аболи, — баща ти и Дени поставят заряда пред портата. Няма да чакаме дълго.

После експлозията продъни тъпанчетата им, а тътенът ги оглуши. Висок стълб прахоляк се издигна във висините и се изду като градоносен облак. Из него се премятаха разни парчетии, късове скали и горящи предмети, които оставяха димни следи на фона на синьото небе. Том видя едно бронзово оръдие да се извисява на сто фута във въздуха. Човешки тела и откъснати крайници излитаха още по-високо, заедно с дебели греди и други отпадъци.