Том и Аболи слязоха от хълма и поеха в същата посока, а денят се смаляваше и слънцето слизаше към хоризонта. Когато арабите наредиха на колоната да спре за нощувка, двамата се прокраднаха още по-близо. Като използваха прикритието на няколко акациеви дървета, внимателно разгледаха разположението на лагера, като обърнаха особено внимание на конете и навесите на арабите.

Когато слънцето се скри и над лагера се спусна мрак, те се измъкнаха и забързаха назад. След около час срещнаха останалата част от отряда. Запалиха скрит огън, за да приготвят вечерята си и след като се нахраниха, Том свика военния съвет и даде нареждания на своите помощници. Веднага след това, тръгнаха към бивака на робския керван.

Забелязаха светлината на лагерните огньове от две мили разстояние и внимателно приближиха. Том и Аболи разставиха стрелците с лък и повториха инструкциите си, за да няма объркване. След това сами заеха позиции и дългото чакане започна. Том искаше да нападнат в най-тъмните часове на нощта, между полунощ и зазоряване, когато духовните и физически сили на арабите ще са най-демобилизирани.

Малко по малко, пламъците от лагерните огньове се снишаваха, за да се превърнат в жар и после — в пепел. Навирил опашка, големият Скорпион пропълзя по небосвода над главите им, за да се спусне към хоризонта. Говорът и песните на робите постепенно заглъхнаха и над лагера се възцари тишина.

— Време е! — каза най-после Том и се изправи. Приближиха още, за да се убедят, че нищо не се е променило в разположението на лагера. Само един ярък огън пламтеше на отсамната страна, при вързаните в акациева горичка коне.

В неговата светлина се виждаха трима пазачи, седнали с чашки кафе в ръце, потънали в сладка приказка. Гледаха в огъня. Това ще ги заслепи, помисли си мрачно Том и прошепна на Аболи:

— Вземи тоя откъм теб!

Прокраднаха се напред, докато стигнат ръба на светлия кръг. Сабите и на двамата си оставаха в ножниците, за да не привлече вниманието на пазачите някой случаен отблясък от остриетата им.

— Давай! — Том изтегли сабята и леко изтича зад гърба на седналите араби. Първият беше убит на място, с прободен удар във врата. От другата страна на огъня Аболи уби втория. Убитият падна по очи в огъня, който подпали чалмата и рунтавата му брада като факла.

Третият пазач нададе уплашен вик и се опита да стане, но Том го мушна в гърлото. Синята сабя се вниза мазно и вторият вик бе удавен в гъргоренето на бликнала кръв.

Том и Аболи приклекнаха край жертвите си в очакване на тревога, но хергелето беше малко отдалечено от лагера, а вдигнатата от пазача врява не беше повече от вик в кошмарен сън. Всичко бе спокойно. Отидоха при спънатите коне. Насреща им излезе тъмна сянка. Том подсвирна тихичко. Отвърнаха му веднага и Люк Джарвис пристъпи към тях.

— Всичко е наред! — прошепна той, което означаваше, че са се погрижили за останалите постове. Том изтича до един от конете. Беше си харесал дорестия жребец на водача и още по светло, запомни мястото му сред акациите. Освободи животното и тихо му заговори, като го галеше по челото. После се метна на голия му гръб. Аболи също си избра кон и когато го възседна, Том тихичко свирна на Люк.

Той побягна назад към хората си, които бяха наобиколили един от навесите със спящи араби. Почти веднага се разнесоха мускетни изстрели, а тъмнината бе раздрана от дълги пламъци, излизащи от дулата, докато моряците разстрелваха спящите араби от упор. Нисък ропот се разнесе бързо над лагера, за да премине веднага в ужасен многогласен рев. Арабите изскачаха с блъскане и препъване изпод навесите, пипкаха се полусънени с оръжието си, за да бъдат посрещнати от мускетни залпове и облаци отровни стрели.

Робите не можеха да помръднат, приковани с дълбоко набити в земята за през нощта железни колове. Лежаха по местата си и с влудяващи писъци и вой засилваха общия хаос.

Някои от арабите започнаха да отговарят на огъня. Оформяше се ядро на съпротива. Том се спусна в галоп към навеса, под който привечер бе видял да се настанява водачът. Носеше взета от огъня горяща главня в ръка и я метна върху сухия покрив на заслона. Той пламна начаса с пращене и искри, като освети пространството на стотици ярда околовръст. Подгонен от топлината, водачът излетя от колибата с мускет в ръка. Нямаше тюрбан и намазаната му с благовония сива коса се спускаше до раменете. Брадата му бе сплъстена. Том пришпори коня право към него. Арабинът вдигна кремъклийката. Том се залепи за шията на жребеца и го насочи право в дулото на оръжието.

Арабинът стреля. Последван от бяло цвете пушек, куршумът свирна край главата на Том. Очакваше старецът да побегне, изпразнил веднъж пушката, но той остана на мястото си, гордо изправил глава, готов да посрещне смъртта с лют гняв в погледа. Том почувства възхищение и респект. Приведе и заби синьото блеснало острие в сърцето му с такава сила, че човекът отлепи крака от земята, а когато я докосна отново, беше вече мъртъв. Том обърна коня и се надвеси над него. Нощният ветрец помръдваше кичури от сивата брада върху гърдите на убития. За малко щеше да изпита разкаяние, но си спомни пребитите дечица на Аболи, живо изяденото от хиени момиче и чувството се изпари, още неродено.

Препусна към полесражението. На две места арабите се бяха организирали в малки съпротивяващи се групи. Том викна към Аболи:

— Трябва да ги смажем! Давай след мен! — Стовариха се отгоре им с диви викове и сеч. Оцелелите араби се огънаха под този мощен напор. Захвърлиха празни мускети и побягнаха в тъмното.

— Нека вървят! — Том не позволи на хората си да се впускат в преследване. — Няма къде да идат. Щом съмне, ще пратя по следите им Фунди и неговите стрелци.

В суматохата на битката бе изгубил Аболи от поглед. Тръгна през робските редици, да го търси. Сражението бе свършило, но лагерът тънеше в невъобразим хаос. Мнозина бяха успели да измъкнат коловете и сега цели оковани редици се препъваха насам-натам в светлината на пламъците с див вой и писъци. Шумът бе оглушителен. Никой не можеше да чуе нарежданията на Том. Когато направи опит да вразуми неколцина от робите с помощта на ножницата, воят им стана още по-див. Заряза цялата работа и продължи да търси Аболи. Забеляза коня му, но без ездач. Мина му през ум парализиращата мисъл, че може да е свален от куршум. Пришпори собствения си кон по-нататък и веднага забеляза чернокожия си приятел жив и здрав, понесъл две момченца на ръце, здраво притиснал към гърдите си голите им прашни телца.

— Нищо им няма и на двамата, Клебе! — извика Аболи, а Том му махна с ръка и тръгна да търси Сара. Знаеше, че е някъде в това море черни тела и се опитва да помогне на ония, които имат нужда и наистина се разтревожи за съдбата й в тая несигурна, опасна обстановка. Като нищо можеше да я стъпче обезумяла тълпа или пък да се натъкне на някой въоръжен с кинжал арабин.

Забеляза огнената й коса да грее като фар в светлината на пламъците и пришпори коня през тълпата към нея. Наведе се, прихвана я през кръста, вдигна я пред себе си върху холката на жребеца и я целуна.

Сара го прегърна с две ръце и така силно се притисна, че го заболя.

— Ти успя, скъпи, хората са свободни!

— А има и цял товар слонова кост като награда — отвърна Том с усмивка.

— Ти, недостойно същество! — Тя се засмя в отговор. — Това ли ти идва в главата в такъв славен момент?

— Баща ми ме учеше: „Прави добро на всички хора, но не забравяй накрая да си прибереш таксата.“

Целият остатък от нощта премина в усилия да се въведе ред сред тълпите роби. Повечето оставаха все още оковани, но щом зазори, започнаха да ги освобождават. Том откри огромна връзка ключове в пояса на убития от него водач на кервана. След като свалиха веригите, нареди освободените да се разпределят на групи по племена и села. След това ги постави под разпорежданията на собствените им вождове и водачи.

Сара се погрижи най-напред за семейството на Аболи. Двете момчета бяха живи и здрави. Цете и Фала гледаха обезумели от страх, но Аболи им поговори строго и те се успокоиха. Щом се увери, че повече не се нуждаят от помощта й, Сара отиде при другите. Най-напред се залови с децата, които имаха нужда от медицинска помощ. Много от тях бяха заболели от дизентерия и тя им даде сироп за укрепване на червата. След това започна да маже с мехлем раните, останали от въжета и ремъци. Макар да се труди неуморно през нощта и целия следващ ден, ограничените запаси лекарства и огромният брой нуждаещи се от помощ не й позволиха да се погрижи за всички.