Намери Аболи и Люк Джарвис в кръчмата „Кралския дъб“, близо до пристанището. Те искрено му се зарадваха и Том пресуши първата халба ейл, без да я отделя от устни или да си поема дъх.

По едно време се изкачи по задната стълба в малка стаичка с прозорец към пристанището, придружен от някакво засмяно момиче, което го подкрепяше и което го хвана, за да не падне назад по стълбата.

Голото тяло белееше на светлината на лампата, а той потъваше в меката й, топла прегръдка. Тя се кикотеше в ухото му, притискаше се в него и той уталожи своя гняв върху й. След това, отново с кикотене, отказа да приеме предложената монета.

— Аз би трябвало да си платя, мастър Том — Всичко живо в града познаваше Том от дете. — Какъв сладък сте станал. От много месеци не са ме клатили така хубаво.

Доста след това, Аболи му попречи да приеме предизвикателството на друг попрехвърлил моряк, извлече го от кръчмата, закрепи го върху коня и поведе олюляващия се на седлото и гръмко запял младеж към Хай Уийлд.

78.

Рано на другата сутрин, Том излезе на голите хълмове с издути от едната страна на коня дисаги. Аболи го очакваше на кръстопътя, черна екзотична фигура в гъстата мъгла. Тръгнаха редом.

— Мисля, че мирните граждани на Плимут биха предпочели френска атака пред последното ти посещение. — Той хвърли кос поглед към Том. — Никакви последици ли не са оставили снощните вълнуващи набези, Клебе?

— Наспах се като невинен младенец, какъвто всъщност съм, Аболи. Защо да има последици? — Том направи опит да се усмихне, но очите му бяха налети с кръв.

— Радостите и лудориите на младостта. — Аболи поклати присмехулно глава. Том се усмихна, пришпори коня и той се извиси над един плет. Аболи го последва и двамата полетяха в галоп по склона към тъмното петно на една горичка, сгушена в долчинката под тях. Том спря коня, скочи на земята и го завърза за едно дърво, а после навлезе сред древните камъни, пръснати из гората. Те бяха цели в мъх от годините, а легендата разказваше, че бележат гробовете на старци, погребани тук още в зората на времето.

Избра подходящо място между тях и заопипва почвата с крак. Когато усети под стъпалото си мек торф, Том каза:

— Тук.

Аболи пристъпи с права лопата в ръка. Заби я дълбоко в меката земя и започна да копае. Спреше ли да си почине, Том хващаше лопатата и скоро дупката стана дълбока до кръста. Том изскочи от нея и се върна при вързания кон. Разкопча капака на дисагите и внимателно измъкна от тях увит в парче плат предмет. Тръгна обратно и го положи на ръба на приготвената яма. Разви плата. Ал Ауф го гледаше през стъклото с присмехулно око.

— Ще прочетеш ли заупокойна молитва, Аболи? Арабският ти е по-добър от моя.

Аболи започна с дълбок и звучен глас, който отекваше зловещо в гората. Когато замлъкна, Том отново уви буркана в парчето плат, скри страховитото му съдържание и го положи в дъното на изкопания за него гроб.

— Ти бе смел човек, Ал Ауф. Нека твоят Бог, Аллах, прости греховете ти, защото те бяха много и тежки. — Зари гроба и отъпка разровената пръст. После подреди отгоре извадените отначало зелени чимове.

Върнаха се при конете и ги яхнаха. Аболи хвърли последен поглед към камъните и промълви:

— Ти го уби в честен двубой и погреба останките му с почит. Вече си истински воин, Клебе!

Извърнаха конете и поеха през хълмовете към морето.

79.

Хал Кортни сякаш усещаше как изтичат последните зрънца от пясъчния часовник, отмерващ живота му. Мислите му се въртяха все около смъртта и нейните атрибути. От болничната си постеля прати да извикат майстор каменоделец от града и му показа скицата за гроба си, която бе направил.

— Напълно ми е ясно, какво искате от мене, милорд. — Каменоделецът беше потънал в белезникавия прах на своя занаят.

— Естествено, че ти е ясно, Джон — отвърна Хал. Човекът владееше до съвършенство изкуството на чука и длетото. Той бе дълбал саркофазите за сър Френсис и всичките жени на Хал. Напълно логично бе да направи и последното жилище за господаря на Хай Уийлд.

След това Хал разпореди да се извърши погребение на баща му лично от епископа. Тялото му щеше да бъде положено в саркофага, изработен преди почти две десетилетия от майстора Джон.

Параклисът бе препълнен с членове на семейството и всички, които бяха познавали сър Френсис Кортни. Слугите и работниците от имението, облечени в най-хубавите си дрехи, заемаха последните пейки и се тълпяха край входа.

Хал седеше по средата на пътеката в специално изработено от дърводелците на имението кресло. То имаше високи страници, за да се опира на тях и дръжки от двете страни — да могат да го носят четирима яки лакеи.

Останалите членове на семейството заемаха първата скамейка. Имаше една дузина братовчеди, чичовци и лели, както и по-близки роднини. Уилям заемаше мястото точно до баща си, а редом с него седеше Елис. Това беше първото й появяване сред хора, откак Том се бе опитал да проникне силом в спалнята им. Носеше траурна рокля, а лицето й бе скрито зад черен воал. Но когато повдигна крайчеца му, за да избърше една сълза, Том проточи шия към нея и забеляза, че страната й е подута, коричка покрива дълбока рана на устната, а синината от друг удар бе добила грозен червено-зелен оттенък. Тя усети погледа на Том и пусна припряно воала.

От другата страна на пътеката седяха почетните гости: четирима рицари на Ордена на Свети Георги и Свещения Граал. Никълъс Чайлдс и Осуалд Хайд бяха пристигнали заедно от Лондон. Бащата на Елис, Джон Гренвил, граф на Ексетър, бе дошъл от имението си, съседно на Хай Уийлд, заедно с по-малкия си брат, Артър.

След церемонията всички отидоха в къщата за тържествен обяд. Семейството и почетните гости се хранеха в голямата трапезария, а в двора пред конюшните, бяха наредени отрупани с храна и пиене дъсчени маси за простолюдието.

Гостоприемството на Хал беше толкова щедро, а даровете на избите му така изобилни, че още преди края на следобеда, двама пера на Англия трябваше да бъдат отнесени в стаите им за почивка. Епископът се задълбочи така усърдно в тегобите на своята длъжност и превъзходното червено вино, че двама лакея трябваше да му помагат при изкачване на витата стълба, върху чиято площадка спря, за да благослови паството, следящо с голям интерес придвижването му.

Гуляйджиите от двора, наситили се на стомните пенливо ябълково вино, поеха към сенките на плетища и копи сено със същите, а някои и с не така мирни намерения. Хъркането на смукачите се смесваше с похотливо шумолене на сено и щастливи възгласи на млади двойки.

Привечер четиримата рицари на Ордена се смъкнаха от стаите си, възстановени в различна степен от траурното тържество и се качиха в очакващите ги карети. Малката кавалкада последва Том и Хал в първата карета назад към параклиса на хълма.

Криптата бе подредена като ритуален храм. Върху мозаечния под бе изобразена петолъчна звезда, а по средата й се издигаха три бронзови купи, съдържащи вечните елементи — огън, земя и вода. Пламъците от светилника танцуваха по каменните стени и хвърляха странни сенки в ъгъла, зад редицата саркофази.

Креслото на Хал го чакаше при входа на параклиса. След като бе настанен в него, братята му рицари го смъкнаха по стълбата в криптата и го оставиха в средата на пентаграмата, с трите купи наоколо.

Том, облечен в проста бяла риза на търсещ76, чакаше самотен в главния кораб на черквата. Потънал бе в молитва пред олтара, осветен от високо поставени в стената факли. Чуваше гласовете на рицарите, отекващи тихо от стените на криптата долу, докато откриваха Ложата за работа в Първа степен. След това по стълбите се чуха тежки стъпки. Гарантът на Том, графът на Ексетър, идваше да го отведе.

Том го последва надолу по стълбата до мястото, където останалите рицари го очакваха в свещения кръг. Сабите им бяха оголени. Носеха златни пръстени и вериги, доказващи принадлежността им към Ордена. Том коленичи на ръба на пентаграма и помоли да бъде пуснат:

вернуться

76

Търсещ — с този термин се назовават кандидатите за посвещаване в първата масонска степен. Орденът на рицарите-тамплиери се приема като елемент от историческото развитие на масонството, а в наши дни съществува като част от системата на т.н. масонски йоркски обред.