— Дори и сам, „Серафим“ представлява голяма сила — отбеляза Алф Уилсън. — Достатъчно голяма, за да подплаши пиратите.

— Докато дойде време да вдигнем платна, няма да личи. — Хал разгъна чертежите на корабния корпус, върху които бе работил, откак прекосиха екватора. — Троянски кон, господа. Това ще приготвим за мастър Янгири.

Те се скупчиха около масата, високо изразяваха одобрението си, разгорещено коментираха и правеха предложения, схванали идеята на Хал.

— Целта ни е да направим да изглежда като един тромав, невъоръжен и богато натоварен търговски кораб. Първо амбразурите…

На другата сутрин Хал обиколи закотвения кораб с лодка. Нед Тайлър и двамата корабни дърводелци бяха в нея и Хал им обясняваше, какви изменения иска да се направят по фасадата на „Серафим“.

— Можем да оставим всички орнаменти и златни бои, каквито са — посочи Хал красивите фигури по носа и кърмата. — Придават на кораба малко лекомислен вид, като на кметската яхта в Лондон.

— По-скоро като на френски курварник — изсумтя Големият Дениъл.

— Освен това, лорд Чайлдс ще се ядоса много, ако повредим малкия му шедьовър. — Хал посочи бордовете на кораба. — Оръдейните амбразури са нашата главна грижа. — Те бяха оградени със златни листа, което правеше корпуса особено елегантен, но от друга страна ясно подчертаваше огневата мощ на „Серафим“. — Ще започнете с тях — нареди Хал на дърводелците. Искам да се маскират пантите на оръдейните капаци. Намажете ги с катран и после ги боядисайте, така че да се слеят с корпуса. — Още цял час обикаляха кораба и обсъждаха дребни поправки, които щяха да го направят по-безопасен на вид.

Докато гребяха назад, Хал каза на Големия Дениъл:

— Една от причините да пуснем котва толкова далеч от брега, вън от съображението да не попаднем в обсега на бреговите оръдия, бе да не допуснем любопитни очи от плажа да видят с какво се занимаваме тук. — Кимна към лодчиците, накачулили кораба. — Щом започнем работа, искам да ги разгониш. Трябва да изхождаме от предпоставката, че Янгири има свои хора на пристанището. Не искам бдителни погледи да следят всяка наша стъпка, а пъргави езици да разпространяват сведения за това.

Като се върна в каютата, Хал написа писмо до мастър Бийти, на адреса му в града, с което го уведомяваше, че ще продължи към Бомбай заедно със семейството си на борда на „Йомен ъв Йорк“, когато пристигне и че Гай ще пътува с него. Доволен беше, че може да уреди въпроса с писмо, вместо да се разправя с мастър Бийти лично.

— Е — произнесе той на глас, докато посипваше писмото с пясък, — така ще се преборим с побойническите и любовни наклонности на мастър Том. — След като сложи восъчния си печат, Хал прати да повикат Големия Дениъл, за да отнесе писмото на брега. — Още ли не се вижда „Йомен“? — попита той, щом главата на Дениъл надникна от вратата.

— Няма го, капитане.

— Кажи на вахтения офицер да ме извика в мига, в който върхът на мачтата му се появи на хоризонта. — Вече няколко пъти бе давал същото разпореждане. Дениъл изви поглед към тавана и засмука голите си венци в израз на подчинение. Хал скри усмивката си. Големият Дениъл можеше да си позволи такава волност.

32.

Той стоеше под бесилката в ярката светлина на утрото. Все още юноша, може би осемнадесетгодишен, не повече. Много красив — Хана Маакенберг обичаше да са красиви. Беше висок, със стройни нозе и гарвановочерна вълниста коса, спусната до раменете. Изпълнен бе с ужас и това я възбуждаше, както възбуждаше и тълпата наоколо. Всеки мъж, жена и дете от селището бяха тук, всеки колонист и домакиня, всеки хотентот и роб. Настроението им бе повишено, закачаха се и лудуваха. Даже и малките деца бяха сред тях, заразени от непосредствената жизнерадост на събитието. Те се гонеха с писъци в краката на възрастните.

До Хана бе застанала една съпруга на свободен колонист, закръглена, миловидна женица с брашнена престилка на кръста. Явно бе оставила хляба недоомесен в кухнята. Дъщеричката й се държеше за престилката. Подобна на ангелче, тя смучеше палец и гледаше към мъжа под бесилото с огромни сини очи.

— Това й е първата екзекуция — осведоми майката. — Малко й е чоглаво и се плаши от цялата тая тълпа.

Ръцете на осъдения бяха вързани зад гърба. Бе облечен в дрипаво моряшко бельо, а краката му бяха боси. Прокурорът пристъпи към края на платформата, за да прочете обвинението и присъдата, а тълпата се люшна и заблъска от нетърпение.

— Чуйте присъдата на съда на колонията Добра Надежда, произнесена в името Божие и по силата на пълномощията, дадени му от Държавния съвет на Република Холандия.

— Карай по-бързо! — провикна се един от колонистите. — Пускай го да ни потанцува!

— С настоящата се постановява, че Хендрик Мартинус Окерс, признат за виновен по обвинение в убийство…

— Аз бях там — гордо се похвали Хана на съседката си. — Всичко видях. Даже давах показания в съда, ако искаш да знаеш!

Жената я погледна с очакваното уважение.

— А защо го е направил? — попита тя.

— Защо го правят всички? — сви рамене Хана. — Бяха се напили и двамата като пънове. — Спомни си двете фигури, кръжащи с дълги ножове в ръце, под призрачната светлина на фенерите, хвърлили разкривени сенки по стените на кръчмата. Спомни си окуражаващите викове и тропане с крака.

— Как го направи?

— С нож, миличка. Беше много бърз, въпреки всичката пиячка в търбуха. Като пантера беше. — Направи жест отдолу нагоре. — Ей така, право в корема. Разпра го като риба. Целите му черва се изсипаха в краката, та се оплете в тях и падна по лице.

— Охо! — потръпна от възбуждащ ужас домакинята. — Като животни са тия моряци.

— Всичките, миличка, не само моряците — кимна превзето Хана. — Всички мъже са еднакви.

— И това е Божа истина! — съгласи се жената и вдигна момиченцето на рамо. — Ето така, миличка, от тука ще виждаш по-хубаво — каза й тя.

Прокурорът дочиташе присъдата:

— Гореспоменатият Хендрик Мартинус Окерс се осъжда на смърт чрез обесване. Присъдата да се изпълни публично, на плаца пред крепостта, сутринта на третия ден от септември, в десет часа. — Тромаво се заспуска от площадката и един от войниците му помогна за последните няколко стъпала. Палачът, който стоеше зад осъдения, пристъпи напред и нахлузи на главата му черен памучен чувал.

— Много мразя да правят това — измърмори Хана. — Искам да гледам лицата им, когато заскачат на въжето. Червени и криви.

— Бавният Джон никога не им скриваше лицата — съгласи се съседката.

— Ама ти помниш ли го Бавния Джон? Това се казва човек на изкуството.

— Никога няма да забравя, как подреди сър Френки, английския пират. Цяло представление изнесе.

— Спомням си, като да бе вчера — каза Хана. — Обработва го поне половин час, преди да му клъцне главицата… — Една друга мисъл, събудена от екзекуцията я накара да млъкне. Нещо, свързано с пиратите и красивия юноша горе. Поклати глава с досада — джинът още й мътеше главата.

Палачът нахлузи примката през главата на осъдения и я намести под лявото му ухо. Юношата трепереше. На Хана отново й се прииска да зърне лицето му. Цялата сцена й напомняше нещо.

Палачът отстъпи и взе тежкия дървен чук. Вдигна го нагоре и с все сила удари дървения клин на капака. Осъденият проплака жално:

— За Бога, имайте милост!

Тълпата се заля от смях. Палачът стовари чука отново и капакът пропадна надолу с трясък. Момчето падна в дупката, шията му се опъна и главата климна на една страна. Хана чу как гръбнакът се прекърши със звук от на счупена съчка и отново изпита разочарование. Бавният Джон щеше да пресметне дължината на въжето по-добре. Щеше да го остави да рита и да се мята дълги мъчителни минути, докато животът бавно изтича от тялото. Тоя палач беше грубиян, лишен от въображение. За Хана всичко стана много бързо. Няколко конвулсии разтърсиха тялото на обесения и то увисна неподвижно в примката, с извита под невъзможен ъгъл глава.