— Да — съгласи се той. — Следващия път ще дойдеш с мен, за да видиш.

Имаше толкова неща за казване и обсъждане, че последваха още много безсънни нощи. През настъпилите мързеливи седмици, докато хората си почиваха и възстановяваха от лова, Том и Сара прекарваха много часове насаме. Том четеше дневника, който бе водил по време на експедицията, като внимаваше да не изпусне нито една подробност и когато свърши, започнаха да кроят планове за бъдещето.

— Имахме късмет, да открием тая река Лунга или по-скоро, да ни я покаже Фунди — каза Том. — Старите португалски мореплаватели са я пропуснали, а явно и арабите. Фунди ми каза, че арабският търговски път, роботърговският път, минава много по на север. Той се усмихна на спомена. — Щом Фунди казва, че е много далеч, значи трябва да е поне на сто мили, ако не и повече. Ако имаме късмет, тук няма да ни открият нито оманците, нито Компанията на Джон. Форт Провидънс е чудесен преден пост за вътрешността. Слонските стада по тия места не са били изтребвани и ако Аболи, и Фунди установят връзки с племената, можем да започнем търговия с тях и всичко ще остава за нас.

— А къде ще продаваш слоновата кост? — попита тя. — Не можеш да го правиш нито в Занзибар, нито в друго арабско пристанище, нито пък по местата, където има кантори на Компанията. Брат ти Гай няма да те остави на мира, ако подуши къде си. Не можем и да се върнем в Англия. — Не искаше да прозвучи тъжно и бързо продължи: — Къде можем да продаваме нашите стоки и да се снабдяваме с барут и куршуми, лекарства и брашно, свещи и масло, въжета, платно и катран?

— Има подходящо място наблизо — увери я Том. — Щом започне дъждовният сезон, Голямата влага, измъкваме се оттук и поемаме към Добра Надежда. Холандците ще изкупят с радост слоновата кост, а с още по-голяма радост ще ни продадат всичко, което можем да си платим. А което е най-хубавото, те не биха дали пукната пара за заповедта на лорд-канцлера на Англия, да бъда арестуван.

Имаше много работа за всички във форта през седмиците, изминали в очакване на Аболи. Всички бивни трябваше да се почистят, претеглят и опаковат в сено, за да не бъдат повредени по време на плаването. След това малката „Лястовица“ трябваше да се извади и да се наклони на брега под форта, за да се почисти дъното от водорасли. Дървоядите, успели да се настанят в обшивката, трябваше да бъдат изгорени с вряла смола. Върната обратно във водата, тя беше пребоядисана, платната й закърпени, а в стъкмяването бяха внесени известни промени, за да не се разпознае в нея корабът, с който бяха избягали от Англия. Според моряшкото суеверие, смяната на име носи лош късмет, но нямаше какво да се прави. Изчегъртаха старото име и изписаха на негово място новото.

Когато всичко бе готово, Сара счупи бутилка коняк от корабните запаси в носа на кораба и тържествено произнесе:

— Преименувам те на „Кентавър“ и нека Бог благослови теб и всяка душа на борда ти!

После натовариха слоновата кост в трюма на „Кентавър“. Напълниха бъчвите с вода и приготвиха всичко необходимо за плаването на юг.

Всеки следобед, покрай северния хоризонт, където се издигаха до небето огромни планини, започнаха да се събират буреносни облаци. Залезите ги обагряха в яркочервено, в търбусите им проблясваха мълнии и далечният тътен вещаеше настъпването на дъждовния сезон.

Първите валежи се изсипаха на главите им, донесени от сивите облаци, довлекли се откъм планините. Три денонощия ги бомбардираха гръмотевици и всичко бе изпълнено с вода, сякаш се бяха настанили под някакъв могъщ водопад. После буреносните облаци се разнесоха и в затишието, иззад завоя, изникнаха дузина дълги пироги, които бързо се спуснаха по набъбналото течение на Лунга. В първата лодка стоеше изправен Аболи. Том нададе радостен вик и затича към брега да го посрещне.

Фунди седеше в последната лодка, а всички гребци бяха непознати. Дъното на всяка пирога бе покрито със слонски бивни, не така големи като натоварените в трюма на „Кентавър“, но въпреки това ценни.

Всички гребци бяха лоци, съплеменници на Фунди. Въпреки неговите уверения, те се плашеха от белите чужденци във форт Провидънс. Очакваха да ги оковат и отведат надалеч, както се бе случвало с толкова много техни съплеменници. Заминали, за да не се върнат никога вече.

Повечето бяха старци, сгърбени и посивели, както и юноши с жълто по устата. Гушеха се един в друг на брега и успокоителните думи на Том, произнесени на майчиния им език, не им донесоха утеха, нито спокойствие.

— Дойдоха само защото Бонгола, вождът им, нареди — обясни Аболи. — Когато видя донесените от нас стоки, алчността му надделя над страха от роботърговците. Все пак, отказа да дойде лично, а прати най-незначителните членове на племето.

Стовариха бивните на брега и ги претеглиха. После започнаха да пазарят цената с Фунди.

— Не искам да развалям търговията, като им надплатя — обясни Том на Сара. — Но и не искам да я ликвидирам, преди да е започнала, като ги ударя в цената.

В края на краищата, канутата бяха натоварени с венециански стъклени мъниста, топове плат, сандъци с огледалца и стоманени брадви, и гребците поеха обратния път към дома. Малката флотилия се понесе срещу течението, под напора на хора така изпълнени от щастие, задето са се измъкнали невредими, че гребяха като луди, надавайки истерични викове на благодарност към племенните си божества и своите предци. Флотилията се скри зад завоя.

— Ще дойдат пак следващия сезон — пророкува Аболи. — Бонгола ще има грижата за това.

Фунди и трима от по куражлиите лоци, които бяха останали с него, приеха да се грижат за сградите и градините по време на дъждовния сезон, като ги пазят от набезите на диви животни. Всички останали натовариха новопристигналите бивни на „Кентавър“ и сами се преселиха в него. Под разразилите се с пълна сила дъждове, корабът се остави на мусона и течението на придошлата вода и пое надолу към Океана на Индиите.

— Курсът край Мадагаскар към Добра Надежда е изток-югоизток. Отбележете го на траверсната дъска, мастър Тайлър, ако обичате! — заповяда Том.

— Изток-югоизток, капитане!

— Пълен напред, мастър Тайлър! — каза Том и хванал Сара за ръка, тръгна към носа. Застанаха там двамата, загледани в летящите риби, които изскачаха над повърхността в Мозамбикския проток, блясваха като хвърлена нова сребърна монета и пак се врязваха във водата.

— Ако успея да намеря свещеник на Добра Надежда, ще се омъжиш ли за мен, Сара Бийти? — попита Том.

— С положителност, Томас Кортни! — Тя се засмя и го прегърна по-силно. — Хич не се съмнявай!

Малкият „Кентавър“ хвърли котва в Тейбълбей в една слънчева утрин, когато югоизточният вятър изрязваше бели къдри по гребените на вълните. Слязоха на брега в подножието на извисената планина, чието плоско било бе застлано с прочутата покривка — постоянно висящ бял облак.

Селището се бе разраснало от последния път, когато го видяха. Предписанията на холандската Източноиндийска компания, забраняващи придобиването на земя или постоянно местожителство от чужденци, бяха точно толкова драконовски, колкото и на английския еквивалент. Том обаче скоро откри, че няколко златни гулдена, пуснати в подходяща ръка, много помагат за преодоляване на разните законови измишльотини. След като платиха съответните такси, приемът, който им бе оказан от гражданите беше най-сърдечен, особено с оглед на факта, че „Кентавър“ беше добре натоварен и холандските търговци надушваха вече печалбата.

Възнамеряваха да останат в залива, докато спрат дъждовете над Брега на треската. Понеже каютата им на „Кентавър“ беше много малка, а непрестанното клатушкане на кораба създаваше известни неудобства, Том нае една къщичка на брега, недалеч от градините на Компанията, поддържана от освободена малайска робиня, която се оказа прекрасна готвачка и домакиня.

През първите седмици, Том обикаляше наредените край брега магазини и със задоволство установи, не търсенето на слонова кост е голямо. Сключи няколко добри сделки. Екипажът получи първата си заплата и дял от печалбата, откак бяха напуснали Англия. През следващите няколко месеца, повечето от тях профукаха всичко по кръчми и бардаци, но Нед Тайлър и доктор Рейнолдс си купиха малки участъци земя в долината, под отдалечения край на планината.