Уилям си стоеше при огъня. На устните му се появи лека загадъчна усмивка, но погледът оставаше студен.

— Това са документите по закупуване на двата кораба. Прегледал съм ги и двата. Идеални са за нашите цели, а цената им успях да сваля общо с четири хиляди лири. — Погледна Уилям, но брат му мълчеше. Почака малко, за да му даде възможност да каже мнението си и упорито продължи: — Това е пълен списък на необходимите ни припаси и стоки. По-голямата част от тях вече съм купил и складирал на пристанището. Боя се, че бях принуден да платя надути цени, но Адмиралтейството купува като лудо за нуждите на военния флот. Търсенето на барут и гюлета, въжета и платна е страхотно. От началото на войната цените са се вдигнали почти двойно.

Изчака за отговор и добави притеснено:

— За плащанията съм дал дума. Парите за направените покупки, както и за корабите ми трябват веднага. Останалото може да почака малко.

Уилям отиде до едно от кожените кресла и се тръшна в него. Том понечи да заговори отново, но той го прекъсна с вик към една от прислужничките:

— Сюзън!

Трябва да бе чакала това повикване зад вратата, защото се появи веднага. Том я познаваше. Беше още дете, когато замина на плаване с баща си, но докато го нямаше, беше станала хубаво момиче с черни къдри, надничащи изпод бонето и блестящи сини очи с немирни пламъчета в тях. Тя направи малък реверанс към Том и бързо се изправи пред Уилям.

Той вдигна единия си крак. Сюзън го взе между колене и обърнала задник към него, хвана ботуша за петата и носа. Натисна напред с колене, за да го изхлузи. Когато видя крака си свободен, Уилям размърда пръсти в чорапа и подаде другия крак. Сюзън повтори процедурата, но щом освободи и тоя крак, Уилям бръкна с него под полата й. Тя изписка игриво и почервеня.

— Милорд! — извика момичето, но вместо да се измъкне, приведе тяло напред, за да улесни проучването му.

След малко Уилям се засмя.

— Хайде да те няма, нахална палавница такава! — Измъкна крака изпод фустите, опря го в задника и закачливо я тласна към вратата. Тя изприпка навън, като хвърли дяволит поглед от вратата назад.

— Когато привършиш с упражняване на правата си като господар на Хай Уийлд, ще можем ли да се върнем към експедицията?

— Продължавай Томас, моля! — подкани го той с жест.

— Ще погледнеш ли списъка на разходите.

— Да бъда проклет, Томас. Не ме отегчавай с твоите списъци. Карай направо и кажи, каква сума искаш да изпросиш.

— Искам да изпрося само онова, което обеща на баща ни. — Том се владееше все по-трудно. — Двата кораба и основните разходи… — започна той.

— Казвай де! — викна Уилям. — Изплюй камъчето. Колко?

— Общо възлиза на малко повече от деветнадесет хиляди лири — каза Том, — но сумата включва и стойността на търговски стоки, които ще разменя срещу слонова кост, злато, мед и гуми арабика, което ще донесе прилична печалба… — Том спря, защото Уилям избухна в смях. Започна с усмивка, докато накрая цял се затресе. Том го наблюдаваше и удържаше с всички сили гнева си. Уилям се давеше от смях.

Том не можеше да сдържа повече раздразнението си.

— Може би съм малко тъп, не схващам, какво ти е толкова забавно, братко?

— Да, Томас, тъп си. Дебелата ти глава още не е проумяла, че сега аз съм господарят на Хай Уийлд и всяко пени тук е мое, а не на бащината ни сянка.

— Не искам за себе си всичко това. То е за Дориан. Заради клетвата, която си дал пред баща ни — сурово каза Том. — Ти му даде дума! Обвързан си с клетва!

— Не мисля така, Томас. — Уилям спря рязко смеха си. — Накрая баща ни бе в делириум. Умът му витаеше. И да съм казал нещо, то е било за да му угодя. Не съм имал сериозни намерения. Би било пълно безумие, да прахосвам наследството си заради приумиците на един умиращ. Деветнадесет хиляди лири! Ти трябва да си се побъркал напълно, ако дори за миг си допускал, че ще ти дам подобна сума просто ей така, за да гониш вятъра до края на света. Не, скъпи ми братко, избий си го от главата.

Том го гледаше онемял.

— Ще престъпиш тържествената си клетва? Били, аз не правя това за собствено удоволствие. Става дума за измъкването на собствения ти брат от ръцете на неверника.

— Да не си посмял още веднъж да ме наречеш Били! — Уилям надигна чашата си и пресуши последните капки коняк.

— Няма. Съгласен съм, съществуват и по-подходящи наименования. Измамник? Мошеник? Как още може да се нарече човек, който предава собствения си малък брат и престъпва дадената пред баща си клетва?

— Не се отнасяй с неуважение към мен! — Уилям запрати чашата в камината и тя се разби. Изправи се и тръгна заплашително към Том. — Или ще си налягаш парцалите, или ще ти счупя кокалите! — Лицето му потъмня от бяс.

Том не помръдна.

— Както на Елис ли? — попита той рязко. — Много си смел, стане ли дума за тормоз над слуги и жени, братко. Цар на лъжците си, щом нарушаваш думата си и се отказваш от тържествено поети задължения.

— Малък келеш! — Лицето на Уилям бе станало тъмночервено и сякаш започваше да се подува. От красотата и безгрижието му не бе останал и помен. — Няма да говориш така за жена ми!

Том бе напипал слабото му място. Разбрал бе, как може да го уязви.

— Много трябва да внимаваш, Били. Ами ако Елис ти отвърне? Не би имал шанс срещу й в честен бой. Можеш да опиташ с бебето. Това сигурно ще ти хареса повече. Да нашариш задничето на малкия Френсис с камшика, а? — Наблюдаваше го внимателно. Следеше погледа на застаналия на пръсти, стиснал юмруци Уилям, за да отгатне намеренията му и посрещне нападението.

— Том, моля те, Том! — За голяма негова изненада, лицето на брат му се сгърчи. Гневът го бе напуснал и той изглеждаше смутен. — Не говори така. Моля те! — Раменете му се приведоха и той протегна умолително ръце. — Прав си. Дължа това на бащината ни памет. Обещахме да изгладим отношенията си. — Тръгна към Том с протегната дясна ръка. — Ето ръката ми, Том! Поеми я!

Тая внезапна промяна го смая. Том се поколеба, но гневът и обидата му започнаха да се уталожват, а и Уилям се усмихваше топло. Пък и казаното от него бе вярно: те бяха обещали на баща си. Подаде непохватно ръка. Брат му я стисна здраво и го погледна усмихнат в очите. И тогава внезапно дръпна с всичка сила към себе си. В същото време наведе глава и подложи горната част на челото си под носа му.

Пред очите на Том избухна рой искри. Чу звука от счупения хрущял на носа. Кръв бликна и от двете му ноздри и той политна назад. Но Уилям още стискаше дясната ръка и отново го дръпна към себе си. Уилям беше левичар. Това бе предимство. Пред погледа на Том продължаваха да минават мълнии, а съзнанието му бе замаяно. Изобщо не забеляза стрелналия се към лицето му юмрук. Той намери главата отстрани и го запрати заднишком на библиотечната маса. Документите се разлетяха от нея, като вдигнати от вятър, а Том се сгромоляса възнак на пода. Макар все още замаян, той направи опит да се изправи и отговори на ударите.

Уилям измъкна кинжала си и се хвърли през масата, докато Том заставаше на колене. Съзря блесналото острие в мъглата на размътеното си зрение и отклони с ръка насочения право в гърдите му кинжал. Оръжието се заби в рамото, като разпра палтото. Том почти не усети пробождането под удара на братовото си тяло. Паднаха и двамата, опрели гърди до гърди. Вкопчи се в китката на Уилям, когато оня опита да забие кинжала в окото му и двамата започнаха да се търкалят по полирания под на библиотеката.

— Сега ще те изкормя — ръмжеше Уилям и промени ъгъла на ударите. Том трябваше да мобилизира цялото си размътено съзнание и сили, за да му противостои. Върхът на кинжала бе на инчове от лицето му. Макар през последните три години да бе водил уседнал господарски живот, уменията на борец и силата на Уилям оставаха ненакърнени.

Блъснаха се в един шкаф в дъното на помещението. В този миг Том бе отгоре и използва възможността да удари стисналата кинжал ръка на брат си в дъбовата дъска на една полица. Уилям изскимтя и хватката му отслабна. Том повтори удара с всичка сила. Видя окървавените кокалчета, но Уилям не пускаше кинжала. Том отново блъсна ръката върху полицата и този път Уилям ахна от болка и изпусна оръжието. Никой от двамата не би могъл да го вземе, без да пусне противника си. Известно време останаха вкопчени един в друг, после Том успя да свие колене под себе си и започна да се изправя. Уилям ставаше заедно с него. Сега стояха един срещу друг, всеки стиснал китката на другия. Уилям опита да събори Том на пода, но не успя. Опита пак и Том умишлено се наведе накъдето го дърпаше брат му, за да използва и неговата сила, когато го блъсна в шкафа. Натоварен с тежки томове, той се извисяваше почти до високия таван. Уилям се стовари върху него с такава сила, че цяла секция от шкафа се отдели от стената и полетя към тях. Лавина подвързани в кожа томове се посипаха отгоре им, а тежкият шкаф набра инерция. Затиснеше ли някого, щеше да го смаже. И двамата разбраха това, пуснаха се и отскочиха. Секцията се стовари в хаос от натрошени дъски и стъкла.