Без да отваря очи, Аболи изведнъж проговори и измъкна Том от неговия унес:

— Това не е пътят към реката.

— Откъде знаеш? — Том погледна навън и видя само тъмните фасади на сгради, които изглеждаха изоставени в мистериозната светлина на гаснещия ден. Тесните улички бяха пусти, ако не се смятат няколко случайни, увити в наметала фигури, тръгнали Бог знае накъде или застанали, злокобни и неподвижни в тъмни входове, с лица скрити, така че не можеше да се каже жени ли са или мъже. — Откъде знаеш? — повтори Том.

— Пътуваме в друга посока. Ако ни караше към кея на Тауър, отдавна трябваше да сме стигнали.

Том не се съмняваше в усета на Аболи за посока и време — те бяха безпогрешни. Той се подаде през прозореца и викна към кочияша на капрата:

— Къде ни караш, човече?

— Където нареди Негово Превъзходителство. На Спайтълфийлдс маркет.

— Не там, идиот такъв — кресна Том. — Искаме да отидем при Тауър.

— Трябва да съм разбрал криво, но съм сигурен, че Негово Превъзходителство нареди…

— Чумата да го тръшне Негово Превъзходителство! Карай, където аз ти казвам! Трябва ни лодка, да ни отведе нагоре по реката.

Като негодуваше на глас, кочияшът обърна каретата и запълни с нея тясната улица, а лакеят дърпаше предния кон за юздечката, за да го накара да се подчини.

— Ще стигнем Тауър след шест часа, предупреди кочияшът. — Никаква лодка няма да намерите по това време.

— Това е наша грижа — озъби му се Том. — Ти карай където ти казват, човече!

Начумереният кочияш подкара конете в тръс и те се залюляха и заподскачаха през локви и коловози назад по пътя, откъдето бяха дошли. Постепенно ги обгърна мека, стелеща се мъгла — предвестник на настъпващата вечер. Около къщите, покрай които минаваха, се увиваха сиви ластари дим и дори тропотът от копитата на конете и железните шини на колелата бе приглушен от дебела бяла пелена. Изведнъж застудя. Том потръпна и придърпа плаща около себе си.

— На удобно място ли ти е сабята, Клебе? — попита Аболи.

Том го погледна изненадано:

— Защо питаш? — каза той, но сложи ръка върху сапфира на ефеса и здраво стисна ножницата между коленете си.

— Може да ти потрябва — изсумтя Аболи. — Надушвам предателство. Дебелакът не ни е пратил за зелен хайвер току-така.

— Кочияшът е сбъркал — възрази Том, но Аболи се засмя тихичко.

— Не е сбъркал, Клебе. — Очите му бяха вече отворени, а собствената му сабя излезе на инч от ножницата, за да се върне на място с металическо щракване. След още една продължителна пауза, той се обади отново: — Сега сме близо до реката. — Том понечи да попита, откъде знае, но Аболи го изпревари: — Усещам влагата и мирис на вода.

Едва бе затворил уста и кочияшът изведе екипажа от тясната уличка и спря до ръба на каменен кей. Том надникна навън. Повърхността на реката бе така плътно застлана с гъста мъгла, че отсрещният бряг не се виждаше. Дневната светлина бързо чезнеше, а с тъмнината се спускаше някакво вледеняващо лошо предчувствие.

— Това не е мястото! — викна Том към кочияша.

— Вървете по брега в тази посока! — посочи с камшика мъжът. — Няма и двеста стъпки оттук.

— Закарай ни, щом е толкова близо! — Том бе изпълнен с подозрения.

— Каретата е твърде широка, за да мине оттук, а по околния път е много далече. Пеша ще стигнете за минута.

Аболи го докосна по рамото.

— Нека го послушаме. Ако това е капан, много по-лесно ще се отбраняваме на открито.

Те стъпиха в калта, а кочияшът каза усмихнат:

— Един истински джентълмен щеше да намери шестаче за всичките ми грижи.

— Аз не съм джентълмен, а и ти не си проявил никакви грижи — отвърна Том. — Следващия път слушай по-внимателно нарежданията и карай, където трябва!

Кочияшът изплющя ядно с камшик и каретата отгърмя в мъглата. Погледаха как се стопяват страничните й светлини и Том въздъхна дълбоко. Реката силно вонеше, влажно и лепкаво, с острата миризма на открити канали, които се изливаха направо в нея. Мъглата се сгъстяваше и разреждаше, като някаква приказна завеса. Пред тях се бе проснала крайбрежната алея. От лявата им страна се виждаше водата, на два фатома под тях, а отдясно алеята опираше в гола тухлена стена.

— Наблюдавай дясната страна — промълви Аболи. — Аз ще държа брега.

Том забеляза, че е преместил ножницата от дясно, така че ако се наложеше да се бие с лявата ръка, което естествено не би го затруднило ни най-малко, да не си пречат с Том.

— Тръгвай по средата!

Двамата поеха рамо до рамо по алеята, загърнали наметала до брадичките си, но готови всеки миг да ги разтворят и да оголят саби. Тишината и сгъстяващият се мрак им действаха потискащо. Отпред в мъглата мъждукаше някаква светлина, колкото ръбът на крайбрежната алея да не потъне в тъмнината. Том забеляза, че светлината идва от самотен фенер.

Като приближи още, видя спускащите се към водата каменни стъпала на пристана.

— Това е мястото — каза Том тихо, за да го чуе само Аболи. — Виж, има една лодка с лодкар.

Едрата тъмна фигура на лодкаря стоеше права в отвора на стълбището. Широкопола шапка скриваше очите му, а яката на пелерината бе вдигната пред устата. Лодката бе привързана за една от железните халки на каменната стена. Оставил бе запаления фенер на най-горното стъпало и той хвърляше огромната му сянка върху каменната настилка. Том се подвоуми.

— Тази работа не ми харесва. Прилича на сцена в очакване актьорът да си каже репликата. — Говореше на арабски, за да не бъде разбран от някой скрит слушател. — Защо ще чака лодкарят, ако не знае, че ще се появим.

— Спокойно, Клебе! — отвърна Аболи. — Не се оставяй да те заблуди лодкарят. Не той е опасността. Трябва да има други.

Продължиха с твърда крачка към фигурата, но погледите им шареха по околните сенки. Изведнъж от мрака изникна още един силует и препречи пътя им на сабя разстояние. Той отметна назад върху раменете капишона си и показа глава, увенчана с гъсти руси къдри, блеснали в оскъдната светлина.

— Добър вечер и добра среща, прекрасни джентълмени. — Гласът на жената беше дрезгав и лъстив, но Том забеляза отблъскващите петна руж по бузите и дебелия слой грим върху големи устни, засинели мъртвешки в слабата светлина на фенера. — За един шилинг ще отведа и двама ви пред райските порти.

Беше ги спряла в едно стеснение на алеята, където не можеха да се развъртят, а сега нацупи устни и се ухили срещу Том в ужасяваща пародия на прелъстителка.

— Отзад! — викна Аболи на арабски и Том чу леки стъпки по каменната настилка. — Аз ще го поема, а ти не изпускай курвата от око — добави Аболи. — Защото ако се съди по гласа, под полите си крие чифт най-обикновени ташаци.

— Шест пенса за двамата, скъпа — каза Том и пристъпи напред. В този момент чу Аболи да се обръща, но не отлепи поглед от пачаврата. Аболи се плъзна леко срещу първия от двамата мъже, изникнали от тъмното зад гърба им. Ударът беше толкова бърз, че жертвата му дори не успя да вдигне оръжието си за защита. Острието мина под гръдния кош и се показа от другата страна в областта на бъбреците. Човекът изпищя.

Аболи използва дължината на острието и силата на лявата си ръка, за да отхвърли тялото назад върху втория нападател, като нанизана на харпун голяма риба. Сабята се измъкна от корема и двамата мъже отстъпиха, вкопчени един в друг. Раненият продължаваше да пищи — див, злокобен звук в нощта — и пречеше на съучастника си да нападне. Вторият удар на Аболи бе нанесен над рамо към лицето на противника.

Улучен право в устата, човекът изпусна оръжието си и се хвана с две ръце за пострадалото място. Между пръстите му потече гъста тъмна кръв. Олюля се назад по алеята и падна възнак от ръба й. Чу се плисък, когато трупът удари тъмните води и потъна веднага под повърхността.

Другият се отпусна на колене, притиснал корем с ръце, а после падна ничком на земята. Аболи се извърна, за да помогне на Том, но закъсня.

Курвата бе извадила сабя изпод наметалото, а когато се хвърли към Том, перуката й падна и разкри остригано теме и грубовати мъжки черти. Том беше готов за атаката и я посрещна с контраудар. Убиецът беше изненадан: не очакваше такава бърза реакция и не успя да вдигне гарда си.