— Ударил се е в ребро и е бил отклонен от него — констатира Аболи, като измъкна окървавения си пръст от раната. — Не е успял да проникне в гръдната кухина. — Прокара лепкава от кръвта длан по гръдния кош и под мишницата, за да напипа подутината близо до плешката му. — Минал е под кожата. Ще го срежем по-късно.

Внезапно вдигна огромната си татуирана глава при вика, долетял откъм тъмната уличка, спускаща се към пристана. Тонът беше властен и груб:

— Станете и се предайте в името на краля, злодеи!

— Стражата! — каза Аболи. — Не трябва да ни сгащват тука, с тоя куп убити наоколо. — Изправи Том на крака. Давай, ще ти помогна до лодката.

— Пусни ме! — озъби се Том и се измъкна от могъщата прегръдка. — Няма ми сабята!

Сгънат на две, за да намали болката, той заопипва трупа на лодкаря. Стъпи върху гърдите му и изтръгна дългото блестящо острие. Понечи да побегне към стълбите, но някакъв вътрешен импулс го накара да свали с върха на оръжието шапката от главата на убития.

Втренчи се в мургавото красиво лице, увенчано с гирлянди черна нубийска коса, лъснала в светлината на фенера. Устните бяха отпуснати, загубили своята свирепост, а очите гледаха в нощното небе, празни и невиждащи.

— Били! — прошепна Том. Гледаше ужасен лицето на мъртвия си брат и усети краката си да треперят. — Били! Аз те убих!

— Това не е убийство. — Огромната ръка на Аболи го обгърна през раменете. — Но ако ни спипа стражата, може и да стане.

Помъкна Том по стълбите и го прехвърли в лодката. Сам се настани в нея. С един замах на сабята преряза въжето, което я държеше вързана към желязната халка и хвана веслата. Под напора на мускулите му, лодката се хвърли напред.

— Спрете! Предайте се! — викна дрезгав глас откъм брега. Разнесоха се стъпки и още гласове в мъглата. — Спрете или ще стрелям! Тук е кралската стража!

Аболи напъваше двете гребла, сумтейки от усилието, а около тях се стелеше мъгла. Тъмните очертания на каменния бряг потънаха в сребърните й облаци. Последва силен гръм и рой оловни пчели зажужаха през мъглата. Попадаха като градушка върху речната повърхност около лодката, а няколко чукнаха по дървения й корпус. Том беше свит на дъното, притиснал раната си. Аболи натискаше веслата, понесли ги все напред и напред по водната шир. Виковете на стражата бавно заглъхнаха и той спря да гребе.

— Моля те, не пикай отгоре ми! Дръж си го тоя черен питон в гащите — помоли Том с престорен ужас пред малко неприличния подход на Аболи, при лекуване на всякакви рани.

Аболи се ухили, докато отпаряше парче плат от ризата си.

— Ти не заслужаваш такова удоволствие. Що за глупашка идея, да предлагаш пари на врага? — Аболи измени глас, за да подражава на Том: — Получаваш златна гвинея! — Засмя се пак и добави: — Предполагам, че услугата му струва поне една гвинея.

Аболи смачка плата в тампон и го притисна върху огнестрелната рана.

— Дръж това там! — нареди той. — Натискай, за да спреш кръвта! — После пак се хвана за веслата. — Приливът е с нас. Ще стигнем Змиорковата баница, преди полунощ.

Помълчаха около час. Аболи гребеше по притъмнялата скрита река, сякаш бе пладне. Най-накрая Том се обади:

— Той ми беше брат, Аболи.

— Освен това ти беше и смъртен враг.

— Заклех се пред баща ни край смъртния му одър.

— Веднъж вече го пощади. Всички клетви пред баща ти, са станали невалидни.

— Ще отговарям за смъртта му в Деня на Страшния съд.

— До тогава има много време. — Аболи говореше в такт с движенията на веслата. — Остави нещата да престоят, а аз ще дойда да свидетелствам в твоя полза, ако вашият Бог е готов да приеме показанията на един езичник. Как е раната?

— Кървенето спря, обаче боли.

— Това е добре. Спре ли да боли една рана, пиши се умрял.

Замълчаха отново и Том чу часовника на някаква черковна кула от брега, да отброява осем. Изправи се с болезнена гримаса и каза:

— Никълъс Чайлдс трябва да е съобщил на Били къде да ни чака — тихо промълви той. — Посред разговора ни той внезапно излезе от стаята. Нямаше го дълго време, достатъчно дълго, за да напише писмо.

— Естествено. Изпрати ни да се лутаме насам-натам с каретата, за да има време брат ти да се подготви за посрещането ни — съгласи се Аболи.

— Чайлдс ще ни уличи в убийство. Магистратите ще изпратят приставите, да ни арестуват. Чайлдс ще разполага с много свидетели срещу нас. Стражата на пристана може да е видяла лицата ни. Пипнат ли ни, ще ни окачат на бесилото.

Истината беше толкова очевидна, че Аболи не намери за нужно да я коментира.

— Чайлдс иска „Лястовицата“. Затова се е сговорил с Били. Мислех си, че тая свиня се е задоволила с полученото, но той явно иска всичко — и товара, и кораба.

— Той е дебел и алчен — съгласи се Аболи.

— Чайлдс знае къде да изпрати хората си. Аз му казах, че корабът е на котва при Змиоркова баница.

— Не се самообвинявай. Не си могъл да знаеш отнапред какви са замислите му.

Том не можеше да си намери място — раната болеше все по-силно.

— Били беше пер на Англия, важна личност с могъщи връзки. Те ще се нахвърлят като булдози. Няма да ни оставят да си тръгнем току-така.

Аболи изсумтя, но не наруши ритъма на веслата.

— Трябва да отплаваме още тая нощ! — каза решително Том. — Не можем да чакаме утрото.

— Най-накрая прозря нещо, което си бе ясно от самото начало — поздрави го кисело Аболи. Том се облегна на скамейката. Сега, взел вече решението, можеше да диша по-спокойно. Заспа веднага, но час по час се будеше от болка.

Малко преди полунощ го разбуди смяна в ритъма на веслата и той отвори очи, за да види елегантните и красиви очертания на „Лястовицата“ да се открояват в мъглата. На мачтата й личеше навигационна светлина, а котвеният вахтен се надигна иззад фалшборда с думите:

— Кой е там?

— „Лястовица“! — извика Том традиционния при завръщане на капитана отзив и на палубата веднага се долови раздвижване. Когато приближиха борда, през него се протегнаха множество ръце, за да вдигнат Том.

— Трябва да изпратим за хирург — предложи Нед Тайлър, веднага щом видя кръвта и научи причината и сериозността на нараняването.

— Не! Стражата е по петите ни — спря го Том. — Налага се да отплаваме до час. Отливът вече започна. Трябва да се възползваме от най-голямата му сила.

— Работата долу не е приключена — предупреди го Нед.

— Знам — отвърна Том. — Ще потърсим някое безопасно пристанище по южното крайбрежие и ще я довършим там. Не можем да използваме Плимут — много е близо до дома. Там е първото място, където ще ни търсят. Доктор Рейнолдс живее в Каус на остров Уайт. Това е далеч в морето. Приставите няма да ни потърсят там веднага. Ще можем да извикаме хората, които са ни необходими и да довършим подготовката си за плаването към Добра Надежда.

Изправи се с мъка на крака.

— Къде е Люк Джарвис?

— На брега с жената и хлапетата — отвърна Нед.

— Прати да го извикат.

Люк се появи още сънен. Том му обясни набързо какво е положението, как Чайлдс е прибрал цялата плячка и колко е важно, веднага да отпрашат надолу по течението.

— Знам, че ти дължа твоя пай от плячката и „Лястовицата“, но в момента не мога да платя. Ще ти подпиша разписка за тоя дълг. Може и никога повече кракът ми да не стъпи в Англия, но веднага щом намеря парите, ще ти ги пратя.

— Не! — Люк се бе събудил напълно, докато Том правеше преглед на положението. — Не мога да Ви се доверя за такава голяма сума. — Гласът му беше дрезгав. Том се вторачи в него, не намирайки думи, но лицето на Люк изведнъж се отпусна в усмивка. — Ще трябва да дойда с Вас, та да съм сигурен за парите си.

— Май не разбираш — грубо каза Том. — Аз отивам към Африка.

— Винаги съм мечтал да си хапна кокосови орехи — отвърна Люк. — Трябва ми една минута, да си събера партакешите, капитане. Не тръгвайте без мен!

Том отказа да слезе в недовършената си каюта и Аболи му сложи един сламеник на откритата палуба с балдахин отгоре, та да го пази от мъглата. След десет минути Нед дойде при него с думите: