Някакъв слуга се появи след позвъняването и Том го изпрати с бележка до господаря му. След няколко минути слугата се върна. Том остави Аболи да чака в двора и го последва.

Къщата бе заобиколена, по ориенталски обичай, с градини и фонтани. Таваните бяха високи, но мебелировката оскъдна. Имаше обаче вази с тропически цветя във всички помещения, през които бе преведен Том и тази цветна украса, заедно с подредените върху спартанската дървения на мебелите възглавнички, издаваше присъствието на женска ръка. Най-накрая слугата въведе Том в помещение с каменен под и шкафове за книги до стените.

— Моля, почакайте тук, ефенди! Господарят ще дойде след малко.

Останал сам, Том погледна нагоре към крилата на бавно въртящо се ветрило и система от въженца и макари, с чиято помощ скрит зад стената роб, поддържаше ритмичното му движение.

Том приближи до разположеното в средата на помещението писалище и хвърли поглед върху статива за пачи пера и мастилницата, грижливо сложени пред купчинки документи, стегнати в червени ленти и подредени с военна акуратност. После се извърна от писалището и заразглежда книгите по лавиците, като се мъчеше по тях да отгатне характера на човека, с когото предстоеше да се срещне. Рафтовете бяха пълни с тежки счетоводни книги и подвързани доклади с емблемата на Компанията. Нищо лично нямаше в тези томове, а и в самата атмосфера на стаята не се чувстваше човешко присъствие.

Смути го шум от стъпки по плочника пред вратата за вътрешния двор и той се обърна точно в мига, когато в рамката й застана висока слаба фигура. Ярката светлина на тропическото слънце идваше иззад гърба му, така че в първия миг Том не го позна. Консулът спря и изчака зрението му да се нагоди към сумрака на стаята. Беше облечен в строг черен костюм от шевиот с бяла дантелена яка.

Влезе в стаята и свали широкополата си черна шапка. Сега Том можа да види добре лицето му. За един, сякаш безкраен миг, смайването му остана така непреодолимо, че не можеше нито да помръдне, нито да продума. После се засмя и тръгна напред.

— Гай! Ти ли си наистина? — Разтвори импулсивно ръце, за да прегърне своя близнак.

Съвсем очевидно бе, че изненадата на Гай Кортни не беше по-малка. На лицето му се изписаха за кратко много противоречиви чувства, после то се изглади. Чертите му се опънаха и вледениха. Гай се дръпна от братовата прегръдка.

— Томас — каза той. — И представа нямах, че може да си ти! Подписал си се с фалшиво име.

— И аз нямах представа, че си ти! — отвърна Том и отпусна протегнатите за прегръдка ръце. Пренебрегна въпроса за фалшивото име. Решил бе, че е разумно да не използва истинското, в случай, че, по някакво чудо, вестта за убийството на Уилям е успяла да стигне Занзибар преди него. Проучи изражението на Гай, за да открие някакво потвърждение на опасенията си и реши, че не може да разчита на близнака си, ако трябва да се крие от правосъдието.

Гледаха се един друг в продължение на минута, която се стори на Том цяла вечност. Накрая Гай протегна десница и Том с облекчение я пое.

Здрависването на Гай беше вяло, а ръката — студена като израза на лицето му. Дръпна я бързо и се извърна към писалището.

— Заповядай, Томас, седни! — Посочи стол с висока облегалка, без да гледа брат си.

— Ще ми се да вярвам, че не си се върнал в тия води, за да се заемеш с някаква търговия. Обстоятелството, че използваш фалшиво име ме навежда обаче точно на такава мисъл. — След като Том не отговори, той продължи: — Трябва да те предупредя, че Компанията седи най-високо за мен. — Компанията прозвуча като Господ в устата му. — Незабавно ще съобщя за появяването ти в Лондон.

Том се вторачи в него, усещайки надигащия се гняв.

— Милостиви Боже, Гай, това ли е първата ти грижа? Не сме ли братя? Нищо ли не искаш да чуеш за татко и Дориан?

— Знам вече за татковата смърт. Корабът на Компанията, който е в залива, донесе писмо от лорд Чайлдс и от брат ни Уилям в Англия — отвърна Гай. Том усети облекчение от факта, че новината за смъртта на Уилям наистина още не е стигнала дотук.

Гай продължи:

— Аз ожалих смъртта на татко по свой начин, така че няма защо да обсъждаме този въпрос. — Чертите му се втвърдиха. — Освен това, ти винаги си бил негов любимец. Аз не означавах за него кой знае какво.

— Това не е вярно, Гай. Татко ни обичаше всички еднакво — избухна Том.

— Ти казваш това — сви рамене Гай. — Що се отнася до Дориан, научих че е изчезнал в морето. Удавен. Мъртъв.

— Не, не е мъртъв. — Том не направи усилие да сдържа гласа си. — Беше пленен от мюсюлманите и продаден в робство.

Гай се засмя мрачно.

— Винаги си обичал невероятните измишльотини. Уверявам те, че в качеството си на консул на Негово Величество, разполагам с най-достоверни източници на информация.

Въпреки думите му, Том сякаш усети някаква несигурност.

— Дяволите да те вземат, Гай, аз бях там! Видях всичко със собствените си очи!

Гай седеше зад писалището и си играеше с пачето перо, поглаждайки бузата си с края му.

— Ах, значи лично си видял как го продават и не си направил нищо да попречиш!

— Не, надут фукльо такъв! — изрева Том. — Знам, че беше в плен на мюсюлмански пирати, а не мъртъв. И със сигурност знам, че бе продаден в робство.

— Какво доказателство имаш… — започна Гай, но Том отиде до писалището и така стовари отгоре му и двете си ръце, че мастилницата подскочи и оплиска купчинките документи.

— Свидетелството на арабите, които пленихме на острова, както и видяното и чуто лично от мен. Дориан е жив, казвам ти, и твой дълг на брат и англичанин е да ми помогнеш да го намеря.

Гай скочи на крака. Лицето му бе мъртвешки бледо, но погледът гореше.

— Как се осмеляваш да идваш тук, в собствената ми къща, на моя територия с присъщата си просташка самонадеяност и да ми нареждаш какво да правя? — изкрещя той срещу Том, а от устата му полетяха слюнки.

— Господи, Гай, не подлагай търпението ми на изпитание! Ще натроша страхливите ти кокали, ако не изпълниш дълга си към малкия ни брат.

— Тия времена отдавна отлетяха, Томас Кортни! Тук аз съм господарят, упълномощеният представител на Негово Величество и на Компанията. Само ако вдигнеш ръка срещу ми, ще се намериш тутакси в затвора, а хубавият ти кораб ще бъде конфискуван. — Гай трепереше от ярост. — Не се опитвай да ми четеш морал, особено след онова, което стори с Керълайн! — Последната дума изрече почти с писък и Том отскочи, сякаш ударен от мускет в гърдите.

Гай също отстъпи, явно ужасен от онова, което позволи в яда си, да изскочи от устата му. Том бе силно объркан от обвинението, попаднало право в целта. Гледаха се безмълвно един друг, когато някакъв слаб звук в тишината ги накара да се извърнат едновременно към вратата, водеща в градината.

Там стоеше една жена. Беше облечена с рокля от китайска коприна с висока яка. Полите й стигаха до пода и само връхчетата на пантофките се подаваха. Беше се вторачила в Том, сякаш виждаше собствения си призрак. С едната ръка се държеше за гърлото, а с другата водеше щапукащо дете.

— Какво търсиш тук, Керълайн? — ревна Гай. — Отлично знаеш, че нямаш право да стъпваш в тази стая, когато имам посетители.

— Чух гласове — заекна Керълайн. Косата й бе събрана над темето и къдрави кичури се спускаха край бузите. Том забеляза, че цветът на кожата й е нездрав, сякаш неотдавна се е вдигнала от болнична постеля. — Чух името си. — Продължаваше да гледа Том.

Детето носеше камизолка с панделки. Главата му бе покрита с руси къдри, а на ангелското личице се виждаха идеално очертани розови устни.

— Кой е този човек? — попита детето и посочи към Том с усмивка.

— Изведи Кристофър оттук! — извика Гай. — Веднага!

Керълайн сякаш не го чу.

— Том? — каза тя зашеметено. — Никога не съм допускала, че ще те видя отново. — Висналият на ръката й Кристофър направи несръчен опит да пристъпи към него, но тя нежно го дръпна назад. — Как си, Том?